1 Р Е Ш Е Н И Е №. 33 Гр. София, 26 февруари 2019 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА С участието на секретаря И П. и в присъствието на прокурора С. А. като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 55/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Х. – служебен защитник на подс. П. Т. С., против решение № 56/21. 02. 2018 год., постановено по в. н. о. х. д. № 77/2018 год. по описа на Софийски апелативен съд (САС). В жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Поддържа се, че са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразили се в нарушаване процесуалните права на пострадалия и в неразясняване правата на свидетелите и в частност правото им да откажат да дават показания в случай, че биха обвинили себе си в извършване на престъпление. Изложени са и възражения срещу доказателствения анализ на въззивната инстанция, както и доводи за необоснованост на атакуваното решение, вследствие на което е допуснато нарушение на материалния закон, довело и до явна несправедливост на наложеното наказание. Направено е искане за отмяна на въззивния съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд, а като алтернатива – за намаляване на наказанието. В съдебно заседание служебният защитник поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Подс. П. С. се солидаризира с аргументите в касационната жалба и настоява да бъде оправдан. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна и пледира въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 243/17. 10. 2017 год., постановена по н. о. х. д. № 3157/2017 год., Софийски градски съд е признал подс. П. Т. С. за виновен за това, че на 27. 09. 2016 год. в гр.София, до метростанция „Л.“ и спирката на трамвай № 8 направил опит да отнеме чужди движими вещи – сумата от 200 лева от владението на К. Н. Н. без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване и деянието е придружено със средна телесна повреда и е извършено при условията на опасен рецидив, като е останало недовършено поради независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 3, пр. 2 и т. 4 вр. чл. 198, ал.1, пр. 1 и 2 вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” от НК е осъден на седем години и шест месеца лишаване от свобода в размер при първоначален строг режим. В тежест на подсъдимия са възложени деловодните разноски. Присъдата е проверена по жалба на подсъдимия и с решение решение № 56/21. 02. 2018 год., постановено по в. н. о. х. д. № 77/2018 год. по описа на Софийски апелативен съд, е потвърдена изцяло. С решение № 114/02. 07. 2018 год. по н. д. № 497/2018 год. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение е оставил в сила въззивния съдебен акт. С решение № 290/14. 01. 2019 год. по н. д. № 1073/2018 год. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение е възобновил наказателното производство по делото на основание чл. 423, ал. 1 от НПК, отменил е решението на касационната инстанция и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав. Касационната жалба е неоснователна. Преди всичко следва да бъдат обсъдени доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, защото от тяхната основателност зависи дали ще бъдат разгледани твърденията на защитата за неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. На следващо място следва да се припомни, че касационната инстанция не е съд по фактите, а такъв само по правото, а фактическата необоснованост на въззивния съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание. Ето защо отговор на тези възражения на касатора поначало не се дължи. Това, което следва да провери настоящият съдебен състав, е доколко са спазени правилата, гарантиращи правилността на вътрешното убеждение на долустоящите съдилища, а внимателният прочит на обжалваното решение не дава основание да бъдат възприети аргументите на защитата в тази насока. В изпълнение на задължението си да провери изцяло правилността на присъдата контролираната инстанция е подложила на собствен внимателен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване. Същите са били обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност съобразно действителните им смисъл и съдържание и при спазване на правилата на формалната логика. Обстоятелствата, подлежащи на установяване съобразно поставените от обвинението фактически рамки, са изведени след изпълнение на процесуалните изисквания за обективност, всестранност и пълнота. Несъстоятелни са аргументите, че въззивната инстанция е игнорирала показанията на пострадалия и на свидетелите А. С. и Е. Я., депозирани по време на съдебното следствие. За игнориране на едно или друго доказателствено средство може да се говори само когато е оставена без внимание съдържащата се в него информация, интересуваща процеса, т. е., когато не са изпълнени процесуалните задължения за обсъждане на доказателственото средство само за себе си и в съвкупност с останалите доказателствени източници; когато не е извършен анализ на свидетелските показания или обясненията на подсъдимия от гледна точка на пълнота, изчерпателност, убедителност, вътрешна съгласуваност и логическа последователност или пък когато избирателно са ползвани части от тях, като са извадени от контекста на цялостния разказ на разпитаните лица. Обстоятелството, че съдът се е отнесъл с недоверие към едни или други доказателствени източници не означава, че те са игнорирани. Суверенно негово право е да кредитира или не доказателствата по делото, стига да изложи съображения защо те не могат да бъдат оценени като отговарящи на обективната истина. Съдът не е обвързан в аналитичната си дейност от задължение винаги и при всякакви обстоятелства да дава вяра на заявеното от свидетелите в хода на съдебното следствие – противното би означавало на това доказателствено средство да се придаде формална доказателствена сила в нарушение на забраната на чл. 14, ал. 2 от НПК. Тези принципни положения са били съобразени от САС и той е достигнал до извод, че доверие заслужават твърденията на свид. Н. от досъдебното производство предвид тяхната последователност, логическа съгласуваност и изчерпателност. Съдът е взел предвид, че в показанията, приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 1 и ал. 4 вр. ал. 1 от НПК, пострадалият неотклонно е поддържал, че в себе си е имал около 200 лева, които подсъдимият се опитал да вземе, дърпайки джоба на анцуга му, като същевременно му нанасял удари по цялото тяло и го заплашвал, че ще продължи да упражнява физическо насилие. Несъстоятелни са доводите, че контролираната инстанция не е обсъдила противоречивите според защитата твърдения на свид. Н. относно точното местонахождение на портфейла му. Такова несъответствие не е било предмет на обсъждане от страна на САС, тъй като в трите разпита на досъдебното производство пострадалият е посочил единствено, че подс. С. дърпал анцуга му и се опитвал да извади портмонето от джоба му, но не е конкретизирал дали се касае за ляв или десен джоб, за такъв на горнището или на долнището, за джоб отпред или за заден такъв. Сам по себе си този факт не е от съществено значение за установяване механизма на деянието, поради което не може да бъде отправян и упрек, че не са положени усилия за изясняването му. Разказът на свид. Н. е бил проверен посредством показанията на свид. В. Г., на когото той е съобщил за случилото се непосредствено след инцидента и който освен това е възприел и заявеното от пострадалия пред отзовалите се на сигнала полицейски служители, като е отчетено, че разказът му за инкриминираните събития пред посочените лица е бил с идентично съдържание. В съответствие с изискванията на НПК е извършена съпоставка и с показанията на полицаите Л. Д. и В. П. и отново е открито съответствие досежно съществения за делото факт – недвусмислено манифестираното намерение на подсъдимия да отнеме парите на К. Н.. Контролираната инстанция е обърнала дължимото внимание на обстоятелството, че според Д. и П. пострадалият е заявил, че е имал в себе си по-голяма сума, и убедително е защитила извода си, че това не дискредитира показанията му. Не се основават върху материалите по делото и възраженията в жалбата за игнориране показанията на свид. А. С., съгласно които конфликтът между подсъдимият и пострадалият се изчерпал с взаимното нанасяне на по един шамар. Въззивният съд ги е обсъдил на стр. 8 от своя акт като е отбелязал колебливостта на свидетеля, вътрешната противоречивост на твърденията му и категоричното им опровергаване от заключението на съдебномедицинската експертиза относно броя, вида, локализацията на уврежданията на пострадалия и механизма на получаването им. Несъстоятелни са и аргументите, отнасящи се до показанията на свид. Е. Я.. При анализа им съдът не е проявил тенденциозност и необективност. Съобразено е, че с оглед местоположението ѝ по време на инцидента тя е възприела само част от инкриминираните събития – насилственото отвеждане на пострадалия в храстите до спирката и виковете му за помощ, но не и действията на подсъдимия, насочени към отнемане вещите на К. Н.. Именно поради направените в съдебно заседание уточнения относно мястото, на което се е намирала Я., въззивната инстанция е кредитирала показанията ѝ по време на съдебното следствие (за което в крайна сметка е настоявала защитата) и се е позовала на тях като източник на косвени доказателства за принудата, упражнена от подсъдимия по отношение на пострадалия. Несподеляеми са и доводите, че извън вниманието на апелативния съд са останали допуснати от първата инстанция съществени нарушения на процесуалните правила. Съгласно чл. 349, ал. 3 от НПК страните, с изключение на прокурора, могат да атакуват въззивния съдебен акт само ако са нарушени техните собствени права и интереси. Логическото тълкуване на тази разпоредба води до извод, че е недопустимо искането за отмяната му да се основава на накърняване процесуалните права на някоя от другите страни или на тези на друг участник в наказателния процес. Настоящият случай е точно такъв – подсъдимият претендира отмяна на решението и първоинстанционната присъда поради несъблюдаване правата на пострадалия, тъй като същият не се явил в съдебното заседание, в което СГС е дал ход на съдебното следствие. Неявяването на свид. К. Н. безспорно е имало за последица невъзможността същият да претендира за конституиране като страна в наказателния процес, но това обстоятелство по никакъв начин не е рефлектирало неблагоприятно върху процесуалното положение на подсъдимия. Напротив, същият е бил значително облекчен в защитата си, защото е следвало да противопостави аргументи единствено на тезата на държавното обвинение. Отделен е въпросът, че поначало претендираното нарушение не се установява при проследяване действията на градския съд по даване ход на делото. Видно от приложените на л. 40-41 от н. о. х. д. № 3157/2017 год. призовка и докладна записка от ОЗ „Охрана“ свид. К. Н. е бил редовно призован за съдебно заседание на 05. 10. 2017 год., в което е даден ход на съдебното следствие. В призовката коректно и изчерпателно е било посочено правото на пострадалия да участва като частен обвинител и граждански ищец в наказателния процес, както и сроковете, в които може да направи искане за конституиране като страна. Въпреки това той не се е явил, а при липса на обективни данни, пораждащи съмнение за причините за това, съдът не е имал задължение да изследва на какво се дължи отсъствието на пострадалия. Оплакването, че на свидетелите по делото не е било разяснено правото им да откажат да дават показания също не може да обоснове отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Твърдяното от защитата нарушение не е от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2-4 от НПК. То следва да бъде преценявано през призмата на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, която разпоредба предполага анализ доколко са били нарушени процесуалните права на страните и в частност правото на защита на подсъдимия. В случая първостепенният съд е установил самоличността на свидетелите и е изяснил в какви отношения се намира всеки един от тях с П. С. и с останалите участници в наказателното производство. Отсъствието на родствена връзка между подсъдимия и свидетелите води до извод, че неразясняването на правата по чл. 119 от НПК само формално съставлява нарушение на процесуалните правила без да има за последица реално, действително накърняване правото на защита. Аналогичен извод се налага и по отношение неразясняване правата по чл. 121 от НПК, доколкото съдържанието на свидетелските показания не насочва към извод, че казаното от свидетелите би уличило тях или техни ближни в извършване на престъпление. Най-сетне, не може да доведе от отмяна на решението и обстоятелството, че в съдебния протокол не е вписано изявление на свидетелите, че обещават да говорят истината. Няма спор, че подходът на първоинстанционния съд не се отличава с изключителна прецизност, но в случая същественото е, че свидетелите са били изрично предупредени, че са длъжни да депозират правдиви показания, а и прегледът на материалите по делото не установява този пропуск да е рефлектирал по какъвто и да било начин върху процесуалните права на подсъдимия. При положение, че не беше констатирано наличие на твърдените в жалбата нарушения на процесуалните правила, а доколкото са допуснати такива – че те са несъществени, не е налице основание за отмяна на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Изводът на настоящия съдебен състав, че аналитичната дейност на въззивната инстанция не страда от пороците, описани в касационната жалба, има за последица и неоснователност на възраженията за неправилно приложение на материалния закон. В тази връзка следва да се подчертае още веднъж, че касационният съд не може да приема нови фактически положения освен в случаите на чл. 354, ал. 5 от НПК, какъвто обаче не е коментираният казус. Преценката за материалната законосъобразност на проверявания съдебен акт се извършва въз основа на фактическите констатации на долустоящите съдилища, а приетите за безспорно доказани действия на подсъдимия, изразили се в нанасяне на множество удари на пострадалия, с които са причинени увреждания с медикобиологичните характеристики на средна телесна повреда, отправяне на заплахи, че побоят ще продължи, настоятелното искане свид. Н. да даде парите си, съпроводено с опит да бъде изваден портфейлът от джоба на анцуга му законосъобразно са квалифицирани като престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3, пр. 2 и т. 4 вр. чл. 198, ал. 1, пр. 1 и 2 вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” от НК. На последно място, касационната инстанция не констатира и явна несправедливост на наложеното наказание. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК е обосновано в жалбата единствено с неправилната според касатора правна квалификация на деянието. Не е посочено кои смекчаващи обстоятелства са били игнорирани от въззивния съд, а проверката, извършена от настоящия съдебен състав, не установи неглижиране или надценяване на факти, имащи отношение към индивидуализация на санкцията за извършеното престъпно посегателство. Наличието на повече от едно квалифициращо обстоятелство, причиняването на няколко увреждания, всяко от които с характеристиките на средна телесна повреда, както и на несъставомерни леки телесни повреди, дързостта, с която е извършено деянието (в светлата част на денонощието, на оживена спирка на градския транспорт), предходните осъждания на подсъдимия извън онези, определящи квалифициращия признак по чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК убедително показват, че както деянието, така и извършителят му разкриват значителна обществена опасност и изискват изолирането на дееца от обществото за определения от САС по-продължителен период, за да бъдат постигнати целите по чл. 36 от НК. Налагането на наказание под този размер няма да способства за поправяне и превъзпитание на подсъдимия, нито ще въздейства предупредително и възпиращо върху останалите членове на обществото, а напротив – ще създаде у тях чувство за безнаказаност. Ето защо не може да бъде удовлетворена и претенцията за намаляване на наказанието. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2, т. 4 и т. 5 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 56/21. 02. 2018 год., постановено по в. н. о. х. д. № 77/2018 год. по описа на Софийски апелативен съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.