Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 171

гр. София, 19.04.2021г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на седми април две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 575 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 20203389/16.11.2020 г., подадена от С. Т. К., чрез адвокат Н. М., срещу решение № 20313 от 12.10.2020 г. по гр. д. № 187/2020 г. на Окръжен съд – Смолян, с което е отменено решение № 36 от 19.02.2020 г. по гр. д. № 462/2018 г. на Девинския районен съд в частта, с която е постановено изнасяне на публична продан на следните недвижими имоти, допуснати до делба: имот с пл. № *, с площ от 1 300 кв. м, който участва в УПИ *, * и *, в кв. 8 по плана на [населено място], утвърден със заповед № 156/17.11.1970 г., при граници и съседи: изток - улица, запад - улица, север - имот № *, юг – улица, ведно с построената в имота жилищна сграда на два етажа, със застроена площ от 71 кв. м, попадаща в УПИ-*, кв. 8 по плана на [населено място], утвърден със заповед № 156/17.11.1970 г., при квоти: 72/96 ид. ч. за С. Т. К., по 3/96 ид. ч. поотделно за Б. Б. А., А. Б. А., С. Б. А. и Г. Б. У., по 4/96 ид. ч. поотделно за Х. С. А., С. С. А. и Й. С. Г., като вместо това е постановил друго, с което е: поставил в дял на С. С. А. следния недвижим имот: УПИ -* в кв. 8 по ЗРП на [населено място], общ. Д., с площ от 369 кв. м, ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 71 кв. м, на обща стойност 20 227 лв.; поставил в дял на С. Т. К. следните недвижими имоти: УПИ * с площ от 791 кв. м и УПИ * с площ от 342 кв. м, в кв. 8 по ЗРП на [населено място], общ. Д., на обща стойност 4 532 лв.; осъдил С. С. А. да заплати за уравнения на дяловете следните суми: на С. Т. К. - 14 037.25 лв., на Б. Б. А. – 773.72 лв., на А. Б. А. – 773.72 лв., на С. Б. А. – 773.72 лв., на Г. Б. У. – 773.72 лв., на Х. С. А. - 1 031.62 лв., на Й. С. Г. - 1 031.62 лв., ведно със законната лихва върху посочените суми, считано от влизане на решението в сила.
Въззивният съд е изложил в решението си, че с решение № 149 от 30.05.2019 г. по гр. д. № 462/2018 г. Девинският районен съд е допуснал делба между С. Т. К., Б. Б. А., А. Б. А., С. Б. А., Г. Б. У., Х. С. А., С. С. А. и Й. С. Г. на следните недвижими имоти: имот с пл. № *, с площ от 1 300 кв. м, който участва в УПИ *, * и *, в кв. 8 по плана на [населено място], ведно с построената в имота жилищна сграда на два етажа, със застроена площ от 71 кв. м, попадаща в УПИ *, при квоти: 72/96 ид. ч. за С. Т. К., по 3/96 ид. ч. поотделно за Б. Б. А., А. Б. А., С. Б. А. и Г. Б. У., по 4/96 ид. ч. поотделно за Х. С. А., С. С. А. и Й. С. Г., като искът за делба е отхвърлен по отношение на стопанска сграда със застроена площ от 25 кв. м, находяща се в имот с пл. № *. Визирал е, че по делото е изискано становище относно поделяемостта на допуснатите до делба имоти от главния архитект на Община - Девин, който е посочил, че имот пл. № * е поделяем, тъй като и към настоящия момент е разделен на три самостоятелно обособени УПИ; при искане за разделяне на имот пл. № * на повече от три самостоятелни УПИ или разделяне с различни граници, е необходимо да се внесе проект за изменение на действащиия план за регулация; посочено е, че след изготвяне и представяне на инвестиционен проект съгласно ЗУТ е възможно даване на становище за поделяемостта на съществуващата жилищна сграда, ситуирана в УПИ. Страните не са представили инвестиционни проекти. Съделителката С. Т. К. е депозирала молба, в която сочи, че по реда на чл. 349, ал. 4 ГПК и на основание чл. 355 ГПК прави искане да й бъдат възложени в дял допуснатите до делба имоти. В молбата се твърди, че искането се прави с оглед изпълнение на учреденото вещно право на ползване на Т. Т. А., както и поради обстоятелството, че тази съделителка има най-голям дял - 72/96 ид. ч., както и принос за построяване на жилищната сграда.
Пред районния и пред въззивния съд Б. Б. А. и Г. Б. У. са направили изявление, че отстъпват техния дял на съделителя С. С. А.; Й. С. Г. също е заявила, че отстъпва своя дял на С. С. А., но срещу заплащане.
От представеното удостоверение за наследници е видно, че съделителката С. Т. К. е дъщеря на общия наследодател Т. К. А.; съделителите Б. Б. А., А. Б. А., С. Б. А. и Г. Б. У. са наследници на Б. Т. А. (син на общия наследодател); съделителите Х. С. А., С. С. А. и Й. С. Г. са наследници на С. Т. А. (син на общия наследодател).
Въззивният съд не е кредитирал заключението на съдебно-техническата експертиза, прието от първоинстанционния съд, относно стойността на делбените имоти, като е приел, че дадената оценка не е съобразена със съществуващото право на ползване на Т. Т. А. на 5/8 ид. ч. от делбените имоти; при ползване на метода на възстановителната стойност са ползвани усреднени цени на строителни фирми в района, а следва да се съобрази, че не става дума за ново строителство, а за жилищна сграда, построена през 1959 г., с дървена междуетажна конструкция, а не бетонна плоча между етажите, с дървен покрив, както и че същата се нуждае от ремонт; погрешно в оценката е включена и стопанската сграда, въпреки че тя не е предмет на делбата; веднъж в експертизата като цена на жилищната сграда е посочена сумата от 39 000 лв., а след това - сумата от 32 969.08 лв. Поради така изложените съображения е назначил нова съдебно-техническа експертиза, заключението от която е кредитирал изцяло като компетентно, обективно и неоспорено от страните. Съгласно тази експертиза оценката на имота е определена при използване основно на метода на вещната стойност; взето е предвид обстоятелството, че в региона пазарът на недвижими имоти е изключително слаб. В съдебно заседание вещото лице е уточнило, че е съобразило, че в случая не е налице имот, който би предизвикал интерес за закупуване, защото е обременен с тежести; ако имотът нямаше тежест (право на ползване), би имал по-голяма стойност на пазара. Тази експертиза, отчитайки ниския интерес към закупуване на недвижими имоти в региона, както и състоянието на жилищната сграда, е дала следните оценки на допуснатите до делба имоти: УПИ * - 3 164 лв., УПИ * - 1 368 лв., УПИ * - 1 474 лв., жилищна сграда със застроена площ от 71 кв. м, находяща се в УПИ * - 18 751 лв.
Съдът е посочил, че от двете съдебно-технически експертизи се установява, че двата етажа на жилищната сграда са със самостоятелни входове, но на втория етаж липсва санитарен възел, не се установява и дали има водопровод на втория етаж и дали има възможност за обособяване на кухненско помещение. Предвид обстоятелството, че страните не са представили инвестиционен проект, на вещото лице не е възлагана задача да установи дали всеки от жилищните етажи отговаря на техническите изисквания за самостоятелен жилищен обект. Окръжен съд – Смолян е изложил, че от изявлението на съделителката Б. А. се установява, че С. С. А. живее в жилищната сграда, допусната до делба. Свидетелката Т. А. в показанията си пред районния съд сочи, че С. А. и тя живеят на първия етаж, С. е правил частични ремонти, които тя „критикува“. От показанията на въпросната свидетелка се установява и че съделителката С. Т. К. не живее в процесната жилищна сграда, а заплаща на две жени да се грижат за Т. А.. Свидетелката С. К. установява, че Т. А. живее в две стаи на първия етаж, С. с приятелката си също живее в две стаи на първия етаж, гледа и животни в обора.
Въззивният съд не е възприел становището на Районен съд – Девин, че с оглед разпоредбата на чл. 348 ГПК и невъзможността имотът да бъде поставен в един от дяловете, делбата следва да се извърши чрез публична продан. Посочил е, че принципът за реален дял е водещ в делбата и не може да бъде игнориран по съображение, че имотите са с различна стойност, защото неравенството в дяловете може да се изравни в пари. Направил е извод, че делбата следва да се извърши по реда на чл. 353 от ГПК, като по този начин ще се спази принципът на чл. 69, ал. 2 ЗН за получаване на дял в натура от съделителите. Същевременно е счел, че в случая не е възможно съставяне на разделителен протокол по чл. 347 ГПК и извършване на делба по реда на чл. 352 ГПК чрез теглене на жребий, тъй като имотите са неравностойни и дяловете на съделителите - различни. Въззивният съд е визирал, че искане за възлагане е било направено в срок от С. К.. Приел е, че спрямо нея не са налице предпоставките на чл. 349, ал. 1 ГПК, тъй като няма твърдения и не се установява при откриване на наследството тя да е живяла в жилищната сграда, а и да не притежава друго жилище.
Съдът е заключил, че УПИ *, ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ 71 кв. м, следва да бъдат възложени в дял на С. А.. Посочил е, че действително делът в съсобствеността на С. К. е най-голям - 72/96 ид. ч. - многократно по-голям от дела на всеки от съделителите и от всички останали, взети заедно. Съобразил е, че С. С. А. живее в жилищната сграда, предмет на делбата, поне от десет години; същият е извършил ремонт на сградата - подмяна на улуците, изграждане и оборудване на баня, ремонт на покрива; в обора отглежда животни, тоест налице е установен по волята на страните начин на трайно ползване, при което е справедливо жилищната сграда да бъде възложена на С. А.. При този извод е съобразил и заявеното от част от другите съделители - Б. Б. А., Г. Б. У. и Й. С. Г., че желаят да предоставят своя дял на С. С. А..
Съдът е намерил за неоснователен довода на С. К., че само ако имотите й бъдат възложени в дял, ще се реализира правото на пожизнено ползване върху 5/8 ид. ч. от тях на К. Т.. Приел е, че на същата следва да бъдат възложени в дял УПИ * и УПИ *.
При това положение - тъй като С. С. А. получава дял на стойност 20 227 лв., съдът е заключил, че за уравняване на дяловете този съделител следва да заплати на С. Т. К. сумата от 14 037.25 лв.; на Б. Б. А., А. Б. А., С. Б. А. и Г. Б. А. следва да заплати, на всеки от тях, по 773.72 лв.; на Х. С. А. и Й. С. Г. следва да заплати, на всеки от тях, по 1 031.62 лв.
Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК С. Т. К. твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по 280, ал. 1, т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК.
На първо място, жалбоподателката счита, че по въпроса: длъжен ли е въззивният съд да обсъди изцяло всички доказателства по делото, а не избирателно да обсъжда само част от тях, въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в: решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г., ІІ т. о., решение № 222/6.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г., ІІ т. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г., ІІ т. о., решение № 212/1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., ІІ т. о. и др., съгласно която въззивният съд е длъжен да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството.

Твърди, че за да постави в дял на С. С. А. УПИ *, ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 71 кв. м, Окръжен съд – Смолян се е позовал на избрана от него част от свидетелските показания, събрани от районния съд в първата фаза на делбеното производство, като е изложил съображения, че С. А. живее в жилищната сграда поне от 10 години, извършил е ремонт на същата, отглежда животни, като е налице установен по волята на страните начин на трайно ползване. Намира, че при тези си изводи въззивният съд не е обсъдил задълбочено свидетелските показания на Т. А. и С. К., сочещи нещо различно – че С. А. живее в сградата от 2 години; че си търси работа, като свидетелките са чували, че той е в С., Р., С., както и че съдът не е обсъдил изцяло показанията на тези свидетелки в частта им, в която те сочат, че в ремонта на жилищната сграда е участвала и С. К. както с личен труд, така и с този на децата й, а също и с парични средства.

На второ място, в изложението е формулиран въпросът: следва ли въззивният съд във втората фаза на делбеното производство да се позовава на доказателства, събрани в първата фаза на делбеното производство, и въз основа на тях да постанови решението си, без да уведоми съделителите, че ще ползва тези доказателства и какво ще приеме въз основа на тях. Жалбоподателката намира, че този въпрос, по който не е открила съдебна практика, е от съществено значение за точното приложение на закона и за развитието на правото (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

На трето място е формулиран въпросът: при липса на искане за възлагане на делбен имот от някои от съделителите, съдът следва ли да им възлага какъвто и да е било имот. С. К. твърди, че нито С. А., нито Б. А., Г. У. и Й. Г. са правили искане за възлагане, но съдът е възложил горепосочения УПИ с построената в него жилищна сграда на С. А..

И по този въпрос заявява, че не е открила съдебна практика, а счита, че той е от съществено значение за точното приложение на закона и за развитието на правото и на него следва да бъде даден отговор.

На четвърто място, жалбоподателката твърди, че по въпроса: допустимо ли е въззивният съд да се произнася извън рамките на наведеното във въззивната жалба и да влошава положението на жалбоподателя, атакуваното от нея решение противоречи на решение № 282/28.10.2011 г. по гр. д. № 235/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 290/22.06.2010 г. по гр. д. № 759/2009 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 163/9.06.2011 г. по гр. д. № 1191/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., съгласно които съдът следва да се произнесе в рамките на посоченото във въззивната жалба и няма право да влошава положението на жалбоподателя; при неправилност на решението положението на жалбоподателя не може да бъде влошено, ако липсва жалба на другата страна, а влошаване на положението на жалбоподателя е налице, когато признатите от първоинстанционния съд и неоспорени с жалба от друга страна в процеса права са в по-голям размер от тези по въззивното решение.

Този въпрос е поставен във връзка с извършеното от въззивния съд възлагане в дял на С. А. на УПИ * с построената в него жилищна сграда, при положение, че единствено С. К. е обжалвала първоинстанционното решение, с което имотът е изнесен на публична продан, и единствено тя е поискала възлагане на допуснатите до делба имоти.

На пето място, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се навежда, че въззивният съд е възложил в дял на С. А. УПИ * с построената в него жилищна сграда, които са с най-висока стойност – 20 227 лв., при положение, че неговата квота в съсобствеността е 4/96 ид. ч., докато на С. К., притежаваща 72/96 ид. ч. от съсобствеността, са възложени имоти на обща стойност 4 532 лв.

В тази връзка се твърди, че по въпроса: следва ли на съделител с много малка квота от съсобствеността да се възлага имот на изключително висока стойност, съответстваща на квотата в съсобствеността на друг съделител, респективно следва ли при делба на съделителя, притежаващ най-голяма квота в съсобствеността, да се възложи най-високият по стойност имот, въззивното решение противоречи на решение № 140/28.05.2014 г. по гр. д. № 7627/2013 г. на ВКС, І г. о., според което: „При неравенство в дяловете, но при възможност всеки съделител да получи реален дял от допуснатия до делба имот, съдът извършва делбата като разпределя имотите по реда на чл. 353 ГПК. При това разпределение следва да бъде спазен установеният в чл. 69, ал. 2 ЗН принцип, че по възможност всеки съделител следва да получи реален дял, максимално близък по стойност на дела му в съсобствеността.”. Визира и други решения в същия смисъл: решение № 258/25.10.2011 г. по гр. д. № 144/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 165/8.05.2012 г. по гр. д. № 900/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 187/10.07.2014 г. по гр. д. № 1300/2014 г. на ВКС, І г. о. и решение № 7/27.01.2016 г. по гр. д. № 4711/2015 г. на ВКС, I г. о., съгласно които при разпределението по чл. 353 ГПК по възможност във всеки дял следва да се включат еднакви по количество и вид и приблизително равни по стойност имоти, респ. максимално съответстващи по стойност на дяловете на съделителите.

На шесто място, С. К. твърди, че по въпроса: при пропуск на районния съд да изиска и приложи искано доказателство, ако то е от съществено значение за спора, следва ли въззивният съд по собствена инициатива да изиска и приложи това доказателство, обжалваното решение противоречи на приетото в решение № 91/4.04.2019 г. по гр. д. № 3595/2018 г. на ВКС, ІV г. о., в което е прието, че задълженията на първоинстанционния и въззивния съд относно доклада по делото следва да бъдат разбирани във връзка с основните начала на гражданския процес и по-специално с уреденото в чл. 7, ал. 1, изр. второ ГПК основно тяхно задължение да съдействат на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна. С. К. заявява, че въззивният съд е възложил жилищната сграда на С. А., въпреки твърденията й в исковата молба, че отношенията му с нейната майка и негова баба Т. А. са влошени, за което жалбоподателката е изискала да се приложи гр. д. № 381/2018 г. на Районен съд – Девин. Първоинстанционният съд не се е произнесъл по това й искане, а въззивният съд изобщо не е забелязал този пропуск на Девинския районен съд, за да изясни дали отношенията между Т. А. и С. А. действително са влошени и ако това е така, следва ли на него да се възложи жилищната сграда, в която да живее заедно с Т. А..

На седмо място в изложението фигурира въпросът: длъжен ли е съдът да изложи мотиви защо на даден съделител поставя в дял определени имоти, като се твърди противоречие с ТР № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, според която задължителна съдебна практика „Мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението.“. Сочи се противоречие на въззивното решение и с приетото в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № б74/2015 г. на ВКС, ІІ т. о. Въпросът е поставен във връзка с липсата на мотиви на въззивния съд защо възлага в дял на жалбоподателката УПИ * и УПИ *.

Осмият въпрос в изложението гласи: следва ли да се възложи в дял на съделител имот, който му е прехвърлен със запазено пожизнено право на ползване за прехвърлителя.

По този въпрос се сочи противоречие на въззивното решение с решение № 187/10.07.2014 г. по гр. д. № 1300/2014 г. на ВКС, І г. о., съгласно което „наличието на запазено вещно право на ползване, възникнало с прехвърлянето на собствеността върху 1/3 ид. част от имота от М. Л. в полза на Б. Л. (по време на брака му със С. Л., починала в хода на процеса и оставила за свои наследници съделителите Б. Л., В. Б. Л. П. и И. Б. Б.) също не представлява неудобство, тъй като това право ще се концентрира в обектите, които при делбата ще се паднат в дял на ответниците, които са приобретатели на собствеността върху прехвърлената 1/3 ид. част.“. Визира се и друго решение в този смисъл -решение № 56/28.04.2014 г. по гр. д. № 4851/2013 г. на ВКС, І г. о. На последно място жалбоподателката се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК.

Излага, че тя е съделителят с най-висока квота в съсобствеността -72/96 ид. ч., възлизаща на стойност 18 569.25 лв., и единствена в срок е поискала възлагане на делбените имоти. Въпреки това Окръжен съд – Смолян е възложил на С. А., който не е направил искане за възлагане и притежава дял от 4/96 ид. ч., на стойност 1 031.62 лв., имота с най-висока стойност. Освен това съдът не е съобразил обстоятелството, че 5/8 ид. ч. от процесните имоти са били прехвърлени на С. К. от Т. А. (нейна майка) срещу задължение за издръжка и гледане, като Т. А. си е запазила пожизнено правото на ползване върху прехвърлените имоти. При това положение най-справедливо и най-правилно би било имотът да се възложи на онзи от сьделителите, който полага непосредствените грижи за Т. А., т.е. на С. К.. Съдът не е отделил нужното внимание и на твърденията в исковата молба за лошите отношения между Т. А. и съделителя С. А., при което житейски неоправдано е на този съделител да се възлага в дял жилищната сграда, която той да обитава съвместно с Т. А..

От останалите страни по делото не са постъпили отговори на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК).

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на решението на Окръжен съд – Смолян на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по петия въпрос, формулиран в изложението, уточнен и конкретизиран съобразно правомощията на касационната инстанция, както следва: за спазването на принципа, установен в чл. 69, ал. 2 ЗН, при разпределение по реда на чл. 353 ГПК всеки съделител по възможност да получи реален дял, максимално близък по стойност на дела му в съсобствеността.

По този въпрос въззивното решение влиза в противоречие с визираните от С. К. решения на ВКС по чл. 290 ГПК: 140/28.05.2014 г. по гр. д. № 7627/2013 г., І г. о., решение № 258/25.10.2011 г. по гр. д. № 144/2011 г., ІІ г. о., решение № 7/27.01.2016 г. по гр. д. № 4711/2015 г., I г. о.

При разглеждане на спора по същество, при необходимост, съдът ще вземе отношение и по останалите въпроси в изложението.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,



О П Р Е Д Е Л И:


ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 20313 от 12.10.2020 г. по гр. д. № 187/2020 г. на Окръжен съд – Смолян.
УКАЗВА на С. Т. К. в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 371.39 лв. и в същия срок да представи доказателства за внасяне на таксата, като в противен случай жалбата ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на държавната такса.
Определението не подлежи на обжалване.





ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: