Р Е Ш Е Н И Е №50038 гр. София, 11.05.2023г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Първо отделение в открито заседание на 20 април , две хиляди и двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА и при участието на секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №516/21 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. С определение № 50024 ат 13.01.2023 г., постановено по настоящото дело по реда на чл.288 ГПК, е допуснато касационно обжалване, само по КЖ от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД-в несъстоятелност срещу решение № 2612 от 27.11.2019 г. по в.гр. дело №2297/19 г. на САС, с което е потвърдено решението от 08.02.2019 г. по гр.д. № 111193 /17 на СГС, в частта, с която са отхвърлени частично исковете на касатора, предявени по реда на чл.422 ал.1 ГПК срещу Г. П. Г. ЕГН: [ЕГН], в качеството му на поръчител по договор за банков кредит на стойност 350 000 евро за оборотни средства, сключен с „Джи Еър“ АД на 7.10.2010 г. и четири анекса към него, за установяване на съществуването на вземания, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, за сумите, както следва: за разликата над 232 600 евро до 348 000 евро главница, за разликата между 5 879,61 евро до 19 931,86 евро - просрочени лихви за периода 26.05.2014 -29.12.2014 и за разликата от 2144,60 евро до 2388,88 евро – неустойка върху просрочената лихва за периода 26.05.2014 г. до 22.04.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от 25.06.2015 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се развиват оплаквания за неправилно приложение на материалния закон относно приложението на нормата в чл.147 ал.1 ЗЗД : въззивният съд неправилно е приел,че шестмесечният срок започва тече от падежа на всяка погасителна вноска по кредита, вместо от изтичане на крайния срок за погасяване на цялото главно задължение. В КЖ е релевирано и оплакване и за незаконосъобразност в изводите на съда за нищожност на уговорката в договора за поръчителство, относно това поръчителят да остава отговорен за изпълнението на дълга на главния длъжник и след изтичане на шестмесечния срок по чл.147 ал.1 ЗЗД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение , след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл.290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното решение, в допуснатата до касационно обжалване част, с която са отхвърлени частично исковете на касатора, предявени по реда на чл.422 ал.1 ГПК срещу Г. П. Г. ЕГН: [ЕГН], в качеството му на поръчител по договор за банков кредит на стойност 350 000 евро за оборотни средства, сключен с „Джи Еър“ АД на 7.10.2010 г. и четири анекса към него, за установяване на съществуването на вземания, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, за сумите, както следва: за разликата над 232 600 евро до 348 000 евро главница, за разликата между 5 879,61 евро до 19 931,86 евро - просрочени лихви за периода 26.05.2014 -29.12.2014 и за разликата от 2144,60 евро до 2388,88 евро – неустойка върху просрочената лихва за периода 26.05.2014 г. до 22.04.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от 25.06.2015 г. до окончателното плащане, съставът на въззивния съд се е позовал на следното: Предявен е иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК. Ищецът КТБ АД (н) твърди, че на 7.10.2010 г. сключил с Джи Еър АД договор за банков кредит на стойност 350 000 евро за оборотни средства, като крайният срок на погасяване бил 20.10.2012 г., при посочени лихви, наказателни надбавки и неустойки. Страните са предоговорили условията по договора с четири анекса, като с последния от тях от 22.01.2013 г. същите са констатирали дължимост на главница в размер на 348 900 евро, която са се съгласили да се изплати на три вноски в размер на 116 300 евро, платими ежемесечно, считано от 20.10.2014 г. до 20.12.2014 г. На датата на сключване на договора за кредит – 7.10.2010 г. банката е подписала и договор за поръчителство с няколко юридически лица и физическото лице– ответник по иска, който е поел солидарно с главния длъжник задължение за плащане на всички негови задължения. Поръчителите са дали съгласие и по четирите анекса. На 31.05.2014 г. било извършено последното частично плащане, след което длъжникът и поръчителите изпаднали в забава. За посочените суми била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 04.05.2016 г. по ч.гр. д. № 36091/15 г. на СРС, 60 с-в, като от страна на ответника Г. Г. е постъпило възражение. Претендира се признаване за установено, че ответникът като поръчител дължи исковите суми на банката-ищец, както и разноски. Ответникът е оспорил иска, като се е позовавал на изтичане на срока по чл. 147 ЗЗД, както и че чл. 5 от договора за кредит е нищожна клауза, тъй като няма възможност за даване на предварително съгласие за дерогиране на срока по чл. 147 ЗЗД. Съдът е приел, че ищецът-банка е отпуснал кредит на юридическо лице, същият е усвоен, а поръчител на главния длъжник е станал ответникът Г. Г. наред с други поръчители. С четири анекса отношенията са предоговаряни, като по силата на последния Анекс № 4 от 22.01.2013 г. страните са предвидили, че главницата по кредита в размер на 348 900 евро ще бъде погасена на три ежемесечни вноски от по 116 300 евро, платими на 20-то число считано от 20.10.2014 г. до 20.12.2014 г. вкл. Останалите условия по договора се запазват. С така цитирания анекс ответникът Г. изрично се е съгласил. Въпреки предоговарянето на срока по кредита длъжникът не е изпълнявал точно, като на 26.05.2014 г. (страните не спорят) е изпаднал в забава (поради извършено само частично плащане), а на 25.06.2015 г. (след година и месец) банката е поискала да се снабди от СРС със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу главния длъжник и поръчителите. Такива са получени, но в срок е постъпило възражение от поръчителя. Няма спор, че с решение № 664 от 22.04.2015 г. по т.д. № 7549/14 г., СГС, по отношение на банката-ищец е открито производство по несъстоятелност. При така очертаната фактическа обстановка, по спорните въпроси съдът е направил следните правни изводи: Спорни, с оглед възраженията и доводите във въззивните жалби, са следните правни въпроси – за действителността на клаузата (чл. 5) от договора за поръчителство, касаеща предварителното съгласие на поръчителя за дерогиране на срока по чл. 147 ЗЗД, съответно приложението на това правило при отчитане и на нормата на чл. 17, ал. 3 ЗБН; кой е началният момент, от който тече срока за погасяване на всяка вноска по кредита, с оглед твърдението на банката-жалбоподател, че се касае до едно задължение с разсрочено плащане; прекратено ли е заповедното производство срещу главния длъжник Джи Еър АД , поради обявяването му в несъстоятелност, респ. искът по чл. 422 ГПК предявен ли е след прекратяването на заповедното производство и как това рефлектира върху процесния спор. Установява се, според съда, че в чл. 5 от процесния договор за поръчителство, сключен между банката и ответника Г., е предвидено, че поръчителят остава задължен и след падежа на кредита, дори ако банката не е предявила иск против длъжника в течение на шест месеца. Според въззивния съд, тази уговорка противоречи на императивната норма на чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Съдът се е позовал на решение № 81 от 08.07.2014 г. по т. д. № 1705/2013 г., Т. К., І Т. О. на ВКС и на решение № 52/10.10.2010 г. по т.д. № 63/2009 г., ТК, ІІ ТО, ВКС и следователно е нищожна на основание чл.26 ал.1 ЗЗД. Ето защо, според съда, действието на нормата на чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, ограничава отговорността на поръчителя в рамките на шест месеца след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на този срок. Приел е, че в случая началният момент, от който започва да тече 6-месечния срок не се явява крайният срок, на който е следвало да се погаси главното задължение – 20.12.2014 г.. Позовал се е на практиката на ВКС (решение № 44 от 05.06.2017 г. по гр. д. № 60073/2016 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС), според което относно дължимите вноски с настъпил падеж, срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече от падежа (изискуемостта) на всяка погасителна вноска. Ето защо, според въззивния съд, не може да се възприеме тезата на банката, че задължението за заплащане на възнаградителни лихви е станало изискуемо едва с падежиране на последната трета вноска от главницата – подобно становище противоречи на твърденията на самата банка за настъпила изискуемост на вземанията й още на 26.05.2014 г., а се намира и в противоречие с установените по делото договорки между страните. Установява се, че с последния анекс към договора за кредит, респ. към договора за поръчителство, страните са се споразумели останалата дължима главница по кредита да се изплати на три вноски – на 20.10.2014 г., на 20.11.2014 г. и на 20.12.2014 г. Страните обаче не са променили установените до момента на анекса срокове (падежи) относно плащането на вноските по договорените лихви. Т.е. , според съда, независимо, че главницата е била разсрочена по нов начин, възнаградителните лихви (като цена за предоставената от банката услуга да се ползва определена парична сума) са продължили да бъдат начислявани ежедневно и са били платими, съответно изискуеми ежемесечно на 25-то число. При така изведения извод съдът е приел, че към датата на подаване на заявлението пред СРС (25.06.2015 г.) банката е имала право да получи плащане за тези вноски за лихви, които са падежирали в рамките на 6 месеца преди този момент – или считано от 25.12.2014 г. По силата на чл. 17, ал. 3 от ЗБН обаче и с оглед обстоятелството, че Джи Еър ЕАД е обявен в несъстоятелност с решение от 22.04.2015 г., съдът е приел, че за времето от датата на решението до датата на заявлението до заповедния съд преклузивният срок по чл. 147 ЗЗД не текъл. Следователно за падежиралите по-назад във времето вноски, а именно считано от 21.10.2014 г. поръчителството не е погасено, тъй като срокът по чл. 147 ЗЗД е спрял и неговото действие е запазено. В този смисъл за банката е налице възможност да претендира плащане на падежиралите след 21.10.2014 г. месечни вноски тъй като е спазен срока за претендиране на същите по съдебен ред в съответствие с чл. 147 ЗЗД вр. чл. 17, ал. 3 ЗБН. С определение № 50024 ат 13.01.2023 г., постановено по настоящото дело по реда на чл.288 ГПК по КЖ, подадена от страна на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД-в несъстоятелност е допуснато касационно обжалване по въпроса: От кога започва да тече този срок по отношение на задължение по договор за банков кредит : от настъпването на падежа на всяка вноска или от настъпването на падежа на целия дълг. Доколкото с ТР №5/2019 от 21.01.2022 г. постановено по тълк.дело № 5/2019 на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни за съдилищата указания по тълкуването и прилагането на чл.147 ал.1 ЗЗД , в насока, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, то застъпеното обратно становище в мотивите на обжалваното въззивно решение по отношение на претендираната неизплатена част от 116 600 евро/ разликата над 232 600 евро до 348 000 евро/ -главница , както и за съответните обусловени от основателността на първата претенция, искове за акцесорни вземания : за разликата между 5 879,61 евро до 19 931,86 евро - просрочени лихви за периода 26.05.2014 -29.12.2014 и за разликата от 2144,60 евро до 2388,88 евро – неустойка върху просрочената лихва за периода 26.05.2014 г. до 22.04.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от 25.06.2015 г. до окончателното плащане, то решението в обжалваната от страна на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД-в несъстоятелност се явява незаконосъобразно-постановено в противоречие с материалния закон. По делото е установено, че на 7.10.2010 г. КТБ АД е сключил с Джи Еър АД договор за банков кредит на стойност 350 000 евро за оборотни средства, като крайният срок на погасяване бил 20.10.2012 г., при посочени лихви, наказателни надбавки и неустойки. Страните са предоговорили условията по договора с четири анекса, като с последния от тях от 22.01.2013 г. същите са констатирали дължимост на главница в размер на 348 900 евро, която са се съгласили да се изплати от длъжника по кредита на три вноски в размер на по 116 300 евро, платими ежемесечно, считано от 20.10.2014 г. до 20.12.2014 г. На датата на сключване на договора за кредит – 7.10.2010 г. банката е подписала и договор за поръчителство с няколко юридически лица и физическото лице– ответник по иска, който е поел солидарно с главния длъжник задължение за плащане на всички негови задължения. Поръчителите са дали изрично съгласие за задължаването им в това качество и за задълженията четирите анекса към първоначалния договор за кредит. Ето защо, независимо, че съдът приема, че на 31.05.2014 г. е било извършено последното частично плащане, то, съгласно цитираното ТР следва да се приеме, че срокът по чл.147 ал.1 ГПК за предявяване на иска срещу главния длъжник, с оглед запазване на правата на кредитора и по отношение на поръчителя започва да тече от 20.12.2014 г., а не от 31.05.2014 г. С приемането на ТР №5/2019 от 21.01.2022 г. постановено по тълк.дело № 5/2019 на ОСГТК на ВКС е отречена практиката на състави на ВКС , на която се е позовал въззивният съд, за да приеме обратното. Следва да се сподели изцяло становището на въззивния съд, че уговорката в чл. 5 от процесния договор за поръчителство, сключен между банката и ответника Г., в която е предвидено, че поръчителят остава задължен и след падежа на кредита, дори ако банката не е предявила иск против длъжника в течение на шест месеца е нищожна като противоречаща на императивни разпоредби на закона, доколкото се касае за преклузивен срок, който не може да се продължава по волята на страните- така изрично се приема в задължителната за съдилищата тълкувателна практика на ВКС-мотивите към отговора по т.4 б в ТР №2/2013 на ОСГТК. С оглед гореизложеното и отчитайки , че ТР №5/2019 от 21.01.2022 г. постановено по тълк.дело № 5/2019 на ОСГТК на ВКС , което се явява определящо за изхода по настоящия спор е постановено след произнасянето на съда с обжалваното по настоящото дело на ВКС въззивно решение от 27.11.2019 г., то с оглед даване възможност на страните по спора да защитят правата си, с оглед новоформираната задължителна практика по тълкуването и прилагането на приложимата правна норма, обжалваното решение следва да се отмени като постановено в нарушение на материалния закон и да се върне за повторно разглеждане от друг състав на САС, при спазване на указанията за тълкуване и прилагане на закона.чл.147 ал.1 ЗЗД. Допълнително основание за това е и пропускът на въззивния съд да изложи каквито и да е съображения относно приложението на чл.17 ал.3 ЗБН , с оглед постановяване на решението от 22.04.2015 г. по т.д. № 7549/14 г. на СГС, с което по отношение на банката-ищец е открито производство по несъстоятелност, във връзка с изрично наведения довод за спирането да тече на срока по чл.147 ал.1 ГПК за шест месеца от датата на постановяването на това решение и значението на горното за преценката на това дали е изтекъл към 25.06.2015 г.-датата на подаване от страна на КТБ АД /н./ на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК. По отношение на разноските : Приложима е разпоредбата на чл.294 ал.2 ГПК. Водим от горното ВКС, състав на Първо търговско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 2612 от 27.11.2019 г. по в.гр. дело №2297/19 г. на САС, в допусната до касационно обжалване по КЖ на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД-в несъстоятелност част. ВРЪЩА делото на Апелативен съд-София за повторно разглеждане на спора в тази част от друг състав на съда. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.