Р Е Ш Е Н И Е № 44 гр. София, 18 август 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на втори юли през 2020 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 367 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на защитника на подсъдимия и на гражданския ищец и частен обвинител З. К. – чрез повереника й срещу решение № 18 от 12.02020 г. по ВНОХД № 610/2019 г. на Пловдивския апелативен съд-Наказателно отделение, І-ви състав. В жалбата на адв. П. Г. (защитник на подсъдимия) са изложени доводи за допуснато при постановяването на въззивното решение съществено нарушение на процесуалните правила и нарушения на материалния закон, както и за явна несправедливост на наложените наказания, свързани с отменителните основания, съотв. по чл. 348, ал. 1, т. 2, т. 1 и т. 3 НПК. Направено е във връзка с тях искане за отмяна на оспорения съдебен акт в частта, потвърждаваща първоинстанционната присъда, с която подсъдимият е признат за виновен и е осъден по обвинението за престъпление по чл. 170, ал. 2 НК. Поискано е смекчаване на наложените наказания, както и намаляване на размера на присъдените обезщетения. В жалбата на гражданския ищец и частен обвинител се съдържат доводи за допуснато нарушение на материалния закон с извършеното от въззивния съд преквалифициране на престъплението по чл. 152 НК, изключващо приложимостта на квалифициращия признак „особено тежък случай“ по ал. 4 на посочения текст от материалния закон. Оспорена е и отмяната на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл. 170 НК, присъдено с първоинстанционната присъда. Поискано е увеличаване на размера на всяко от наложените наказания, като се настоява, че обществената опасност на престъпленията, за които са наложени, е висока. В съдебното заседание пред настоящата инстанция повереникът на гражданския ищец и частен обвинител К. поддържа депозираната от нейно име жалба, изложените в нея доводи и направените искания. Защитникът на подсъдимия настоява да бъде уважена касационната жалба, която е подал, по изтъкнатите в нея съображения. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за уважаване на жалбата на защитата в частта, с която е оспорено осъждането на подсъдимия по чл. 170, ал. 2 НК, настоявайки, че е налице „поглъщане“ на това престъпление от престъпленията по чл. 199 НК и чл. 152 НК. В тази насока предлага въззивното решение да бъде изменено. Подсъдимият заявява, че не разбира защо е изправен пред съда.Заявява желание наложеното му наказание да бъде смекчено. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 21 от 10.05.2019 г., постановена по НОХД № 181/2019 г. на Пазарджишкия окръжен съд подсъдимият Л. И. М. е признат за виновен в това, че на 27.04.2018 г. в [населено място], [улица] се е съвкупил с лице от женски пол – З. Й. К., като я е принудил към това със сила и заплашване, изнасилването представлява опасен рецидив и случая е особено тежък, поради което и на осн. чл. 152, ал. 4, т. 4 вр. ал. 3, т. 5 вр. ал. 1, т. 2 НК и чл. 54 и чл. 58а, ал. 1 НК му е наложил наказание от десет години лишаване от свобода. С тази присъда подсъдимият М. е признат за виновен и в това, че на 27.04.2018 г. в [населено място], [улица] отнел чужди движими вещи – парична сума от 100 лева от владението на З. Й. К. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване и грабежът представлява опасен рецидив, поради което и на осн. чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ НК и чл. 54 и чл. 58а, ал. 1 НК му е наложено наказание от шест години и осем месеца лишаване от свобода. Подсъдимият М. е признат за виновен и в това, че на 27.04.2018 г. в [населено място], [улица] влязъл в чуждо жилище – това на З. Й. К., като употребил за това сила и престъплението е извършено нощем, поради което и на осн. чл. 170, ал. 2 вр. ал. 1 НК и чл. 54 и чл. 58а, ал. 1 НК е осъден на две години лишаване от свобода. На осн. чл. 23, ал. 1 НК съдът е групирал така наложените наказания, като е определил едно общо и най-тежко наказание от десет години лишаване от свобода, търпимо при първоначален строг режим, от което на осн. чл. 59, ал. 1 и ал. 2 НК е зачел и е приспаднал времето, през което подсъдимият е бил задържан и по отношение на него е била прилагана мярка за неотклонение задържане под стража. С тази присъда подсъдимият е осъден да заплати в полза на гражданския ищец З. К. обезщетение, както следва: в размер на 10000 лева – за претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл. 152 НК; 5 000 лева – за претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл. 199 НК и 1 000 лева – за претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл. 170 НК. С присъдата е извършено разпореждане с веществените доказателства, а заплащането на разноските по воденето на делото е възложено в тежест на подсъдимия. С решение № 152 от 22.07.2019 г., постановено по ВНОХД № 303/2019 г. състав на Пловдивския апелативен съд е потвърдил така постановената присъда. По жалба на подсъдимия и с решение № 196 от 10.12.2019 г. по к.н.д. № 876/2019 г. състав на Върховния касационен съд, второ наказателно отделение е отменил въззивното решение и е върнал делото за повторно разглеждане от друг състав на въззивния съд, констатирайки съществени процесуални нарушения и с указания по прилагането на процесуалния и материалния закон. При повторно осъществения въззивен контрол и с оспорения понастоящем въззивен съдебен акт присъдата е изменена, като извършеното от подсъдимия М. престъпление по чл. 152 НК е преквалифицирано от такова по ал. 4 на посочения текст в престъпление по чл. 152, ал. 3, т. 5 вр. ал. 1, т. 2 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ НК, а досежно квалифициращия признак „особено тежък случай“, респ. досежно квалификацията по чл. 152, ал. 4 НК е постановено оневиняването на М.. Съдът е редуцирал и наложените за престъпленията по чл. 152 и чл. 199 НК наказания на по шест години лишаване от свобода за всяко от тях и е намалил общо определеното на осн. чл. 23, ал. 1 НК наказание от десет години на шест години лишаване от свобода. Присъдата е отменена в частта, с която подсъдимият е осъден да заплати в полза на гражданския ищец К. обезщетение за неимуществени вреди от престъплението по чл. 170, ал. 2 НК, като съответната искова претенция е отхвърлена като „неоснователна и недоказана“. Намален е размера на присъдената от първостепенния съд държавна такса върху сумите по уважения граждански иск. В останалата й част присъдата е потвърдена. Жалбите срещу това решение са неоснователни. Лишено от основания е възражението, че с оспореното решение са променени част от приетите от прокурора и признати от подсъдимия факти по обвинението, свързани с момента на вземане на инкриминираната като предмет на грабежа парична сума. Коректният прочит на въззивния акт показва, че решавайки делото, контролираният съд не е нарушил обвързаността си от ограниченията, които поставя чл. 371, т. 2 НПК в нито един аспект. Тази констатация е важима и по отношение на приетите от този съд за установени фактически положения, които съответстват напълно на заложените в присъдата и в обвинителния акт и са обхванати от признанието, направено от подсъдимия по реда на посочената разпоредба. Не прави изключение в това отношение и моментът, в който според състава на ПАС доказано подсъдимият е взел инкриминираната по чл. 199, ал. 1 НК парична сума - след влизането в дома на свид. К. и преди действията по сексуалното й насилване. В жалбата на защитника се настоява за материална незаконосъобразност на въззивното решение, допусната с утвърждаването на преценката на първостепенния съд за извършено от подсъдимия престъпление и по чл. 170, ал. 2 вр. ал. 1 НК и осъждането му по този текст от материалния закон. Според защитника начинът и мястото на извършване на всяко от престъпленията по чл. 152 и чл. 199 НК предпоставя „поглъщане“ на деянието по чл. 170 НК, като акцентира на мнението, че употребената за извършването на тези две престъпления сила поглъща противозаконното повреждане на входната врата на дома на свид. К., която подсъдимият е взломил, за да изнасили и ограби пострадалата. Настоява, че е налице привидна идеална съвкупност между трите престъпления. Така предложеното виждане е несподелимо. Преди всичко идеална съвкупност е налице, когато с едно деяние се засягат или увреждат различни и независими един от друг непосредствени обекти на посегателство, като едновременно се осъществяват, както от обективна, така и от субективна страна изпълнителните деяния на две отделни престъпления. При привидната идеална съвкупност, макар наглед деянието да осъществява няколко престъпни състава, е налице едно само престъпление, като непосредствен обект на посегателство се явяват един и същи вид обществени отношения. В принципен план е вярно, че когато няколко престъпни състава се намират в отношение на поглъщане, е налице типичен случай на привидна идеална съвкупност. Но това са хипотези, съвършено различни от настоящата. За „поглъщане“ между престъпни състави е правдоподобно да се говори в случаите на сложни (съставни) престъпления, непосредственият обект на посегателство при които е комплексен. Касае се за престъпления, които включват разнородни престъпни прояви, изграждащи в комплекс едно ново престъпно посегателство, като губят значението си на самостоятелни престъпления. Липсва възможност за едновременно самостоятелно прилагане и при престъпните състави, при които единият има спомагателна роля по отношение на другия, като предпоставя неговото осъществяване (напр. телесна повреда - убийство; приготовление - убийство; подбудителство и помагачество - извършителство; опит - завършено престъпление и пр.). Привидна идеална съвкупност е налице и когато деянието реализира едновременно признаците на основен и на квалифициран/привилегирован състав на едно и също престъпление, както и случаите, когато деянието сочи на престъпления, които се намират в отношение на общ и специален състав, доколкото непосредственият обект на квалифицирания/привилегирован състав е причинно предопределен от непосредствения обект по основния състав на съответното престъпление и съдържа неговите признаци - в първия случай, а във втория - защото специалният състав обхваща хипотезите на престъпления, които са очертани в общия състав. Поради това когато деянието осъществява квалифициран/привилегирован, респ. специален състав на престъпление от определен вид, прилага се той, а не основния, респ. общия (виж по-подробно по тези въпроси А. С., Наказателно право, Обща част, изд. Сиела, София, 1999 г., стр. 351). Съставът по чл. 170, ал. 2 НК не се намира в отношение, като описаните спрямо съставите по чл. 152 НК и чл. 199 НК. Напротив, той има самостоятелно значение и приложение, наред с всеки от тях или и с двата едновременно, както е в случая. Това е така, защото до засягане на половата неприкосновеност с престъплението по чл. 152 НК и на собствеността в хипотезите по чл. 199 (чл. 198) НК не се стига чрез преминаване по необходимост през нарушаване на неприкосновеността на жилище или на друго помещение, дори и в случаите, когато пострадалата от изнасилването, респ. отнетите чрез грабеж вещи, са се намирали в това жилище/помещение. Друго би било решението, ако деянието по чл. 170 НК се разглежда в отношение с престъплението по чл. 195, ал. 1, т. 3 НК, доколкото изпълнението на взломната кражба по посочения текст предполага влизане в чуждото жилище/помещение, в което са съхранявани вещите, представляващи неин предмет, т.е. свързаният с престъплението по чл. 170 НК резултат - проникването в чуждото жилище се обхваща от престъплението по чл. 195, ал. 1, т. 3 НК. Поради това, като е потвърдил осъждането на подсъдимия и за престъплението по чл. 170, ал. 2 НК, въззивният съд не е нарушил материалния закон. Напротив, приложил го е точно. Комплицираният характер на ситуацията по делото във връзка с коментирания проблем, който очевидно имат предвид в пледоарията си прокурорът от ВКП и защитникът на подсъдимия, изисква да се припомни конституционното задължение за осъществяване на върховен надзор за точно и еднакво прилагане на закона, което има настоящият състав, осъществявайки инстанционната си компетентност. В чл. 124 КРБ няма ограничения пред упражняването на това правомощие. Друго не би и могло да бъде, доколкото неговата цел е да се изключат различия в интерпретацията на законовия текст и неточното му прилагане от съдилищата, като гаранция за спазването на конституционните принципи на правовата държава и равенството на гражданите пред закона (чл. 4 и чл. 6, ал. 2 КРБ). В случая по отношение на осъждането на подсъдимия по чл. 170, ал. 2 НК, наред с осъждането му за престъпленията по чл. 152 и чл. 199 НК е постигнато именно дължимото точно прилагане на закона от предходните инстанции, поради което основания за касационна намеса във връзка с това осъждане няма. Позовавайки се на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, частният обвинител (чрез своя повереник) настоява за материална незаконосъобразност на въззивното решение, допусната с изключването на квалифициращия признак по ал. 4, т. 4 от правната квалификация на престъплението по чл. 152 НК - „особено тежък случай“. Според повереника случаят е особено тежък от гледище на факта, че престъплението е извършено в съвкупност с още две престъпления; използвана е принуда в двете й възможни разновидности - на физическо насилие и психологическа заплаха, упражнена вкл. и чрез използване на оръжие; всички предходни осъждания на подсъдимия са за престъпления, включващи упражняване на принуда; твърде кратък е времевия интервал, делящ изтърпяването на наказанието по предходното осъждане по чл. 152 НК и датата на инкриминираните понастоящем събития. Като се изключи невярното от фактологическа гледна точка твърдение, че всички предходни осъждания (за които е настъпила реабилитация) на подсъдимия са за престъпления, включващи упражняване на принуда, останалите така лансирани моменти са действително налични, но те са относими към една само част от елементите на законовото определение за особено тежък случай. Особено тежкият случай е оценъчен критерий. Заради тази му особеност и за да се ограничат възможностите за субективизъм и произволност при прилагането му, в пояснителната норма на чл. 93, т. 8 НК законодателят синтезирано е указал характеристиките на особено тежкия случай, респ. насоките, в които следва да се търсят съществените му отлики спрямо основните и обикновените квалифицирани състави. Начинът, по който това понятие е дефинирано в чл. 93, т. 8 НК показва, че законът разглежда съдържанието му като интегрално цяло от два фактора. На първо място са вредните последици. Но не какви да е вредни последици, а единствено имащите тежест, която надхвърля типичната за основните и обикновените квалифицирани състави за съответния вид престъпления. На следващо място са всички други отегчаващи обстоятелства. Тези два фактора трябва да са едновременно налични, като не е възможно някой от тях да измести или да замести другия, компенсирайки липсата му. Т.е. отегчаващите обстоятелства, когато такива съществуват, могат да обосноват особено тежък случай само когато са свързани с настъпили вредни последици, имащи на свой ред такава тежест, която определя самите тях като отегчаващо обстоятелство и ги отличава от вредните последици при типичните случаи на престъпленията от съответния вид. На това навежда редакцията на законовия текст, според която „особено тежък случай“ е този, при който извършеното престъпление с оглед на настъпилите вредни последици и на други отегчаващи обстоятелства разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. Не може да има съмнение, че под „вредни последици“ законът има предвид престъпен резултат, чието изражение винаги е ясно посочено в съответния престъпен състав, когато се касае за резултатно престъпление, каквото е това по чл. 152 НК. Обхватът на понятието „вредни последици“ е лимитиран от самия закон и не може да се разширява с включване на други обстоятелства. Т.е. тежестта на вредните последици не може да се интерпретира от гледище на това, че престъплението е извършено в съвкупност с още две престъпления; че е използвана принуда в двете й възможни разновидности; че е твърде кратък времевия интервал, делящ изтърпяването на наказанието по предходното осъждане по чл. 152 НК и датата на инкриминираните понастоящем събития. Тези обстоятелства биха имали отношение не към фактора „вредни последици“, като част от съдържанието на особено тежкия случай, а към категорията „други отегчаващи отговорността обстоятелства“. Според съдебно-психиатричното изследване на пострадалата, потвърдено и чрез показанията на нейната дъщеря С. М., преживяното е провокирало у нея страх, напрежение, усещане за безизходица, почувствала е смъртна заплаха. Въпреки травмиращият характер на събитията от процесната нощ и психологическите изживявания, които те са провокирали у пострадалата, от гледище на правото този факт сам по себе си няма характеристиките на отегчаващо обстоятелство, като не обосновава обществена опасност на извършеното, различна от тази на типичните случаи на престъпленията от конкретния вид. Престъплението по чл. 152 НК е формулирано като резултатно увреждащо, като престъпният резултат се състои в осъществяване на съвкуплението, а предвид естеството на посегателството, то винаги е съпътствано и с морални страдания за пострадалата. Това е онзи минимум на вредните последици, при наличие на който е осъществен общият състав по чл. 152, ал. 1, т. 2 НК. Липсата на надхвърлящи този минимум вредни последици, дори и в съчетание с факта на травматичните увреждания, понесени от като резултат от насилственото въздействие (разклащане на първи ляв и втори десен резци от 1-2 степен и две леки порезни наранявания със защитен характер по пръстите на ръцете) в случая изключва приложението на квалифицирания състав по чл. 152, ал. 4, т. 4 НК, както правилно е преценил въззивният съд. А изтъкнатите в касационната жалба на повереника обстоятелства биха имали значимост единствено във връзка с индивидуализацията на приложимото наказание, в каквато насока са и отчетени от контролираната инстанция и от първостепенния съд. Искането на частния обвинител за увеличаване на наказанието на подсъдимия е заявено единствено в рамките на вече отхвърлената претенция за прилагане на по-тежко наказуемия състав по чл. 152, ал. 4, т. 4 НК. Не са изложени каквито и да е съображения, извън тази претенция, които да налагат обсъждане на наложените на подсъдимия наказания и тяхната справедливост от гледище на възможността за увеличаването им и съобразно с нормата на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. Що се касае до направеното от защитника искане за намаляване на коригирания с въззивната намеса срок на лишаването от свобода на подсъдимия за всяко от престъпленията, за които е осъден, в общ план то е неоснователно, макар част от подкрепящите го доводи да не са лишени от основание. Несъгласие защитникът е заявил относно възможността за третиране като източник на характеристични данни изказаното от пострадалата мнение, че в селото подсъдимият е познат като „лош човек“. Настоява, че мястото и обстановката, при които са извършени престъпленията, които съдът е преценил като отегчаващ фактор, нямат такова значение. Заявява мнение, че размера на отнетата при грабежа парична сума следва да се отчете като смекчаващо обстоятелство, а конкретното своеобразие на обстоятелствата, при които се е случило това отнемане изисква прилагане на правилото на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК при отмерване на приложимото за това престъпление наказание. Според защитникът не е оценено по достойнство изказаното от подсъдимия съжаление за извършеното. Прегледът на материалите по делото показва, че в нито един момент от процесуалния развой подсъдимият не е заявил отношение към извършеното, изразявайки съжаление, разкаяние, както настоява защитникът. Закономерно такъв факт не е ангажирал съдебното внимание. Правилно като смекчаващо обстоятелство съдилищата не са третирали размера на отнетата при грабежа парична сума, доколкото той е била съответен на имуществения потенциал на самата пострадала, а не е бил определен от волята на подсъдимия. Що се касае до мястото и обстановката, при които са извършени престъпленията, от контролирания съдебен акт не става ясно какво конкретно е имал предвид въззивният съд, въздигайки тези обстоятелства във фактор с влияние върху обществената опасност на извършеното. Тези обстоятелства обаче имат своето място сред подлежащите на съобразяване моменти от фактологията, със значение за индивидуализацията на приложимите наказания. Изборът на жертва в лицето на свид. К., с която подсъдимият се е познавал отпреди, е очевидно основан на предварителната негова информираност, че тя живее сама. Формирането на престъпната негова мотивация и реализацията на престъпните му намерения практически са били улеснени от този факт. Що се касае до времето на престъпленията, късният нощен час е ограничил възможностите на пострадалата да потърси и да получи помощ, било то от живеещите в съседство или от случайни минувачи, съответно е благоприятствал сам по себе си извършването на престъпленията. С основание се възразява от защитника срещу възможността твърдението на пострадалата, че подсъдимият е познат в селото като лош човек да бъде ползвано като част от информационната база за индивидуализиране на приложимите наказания. Законът е поставил изискване за справедливост на наказанието (чл. 35, ал. 3 НК). А тя е непостижима, ако в основата на определянето му стоят морални субективни оценки, които подменят обективните факти. Определянето на подсъдимия като „лош човек“ от страна на пострадалата изразява не индивидуалните характеристики на личността му, а нейната персонална оценка за тях. Такава преценка представлява обобщена абстракция, основана на дълбоко лични критерии спрямо индивидуалното разбиране за добро и лошо и не позволява да се узнае каквото и да е за поведението на адресата й. Тази преценка не е фактор, който позволява опознаване на подсъдимия, не дава информация за причините за неодобрението му, не дава информация и за обхвата на осведомеността на свидетелката за него, за източника на тази й осведоменост. Фактът, че живеят в едно и също селище не дава гаранции, че са осведомени един за друг достатъчно добре. А дори да бе установено, че това е така, то за да бъде взето предвид изказаното мнение, би следвало свидетелката да е съобщила конкретни факти за поведението на подсъдимия, които съдът да прецени в каква насока изискват интерпретация. Отрицателните възгледи, отрицателните черти на характера на отделния човек (както и позитивните) се констатират чрез конкретни негови прояви, за да се формира характеристика на личността с добиване на яснота за обстоятелствата, които я окачествяват по един или друг начин. В чл. 54 НК законът говори за „обстоятелства“, което само по себе си предполага конкретно посочване на факти, а не абстрактни обобщения и субективни оценки. Ето защо определянето на подсъдимия като „лош човек“ от страна на пострадалата не може да се третира като част от информационната база за определяне на личността му. Така направената констатация не налага корекция в размера на наложените наказания. При отмерването на всяко от тях е съхранен въведения с чл. 35, ал. 3 НК стандарт, като всяко от коригираните с въззивната намеса наказания е пропорционално на престъплението, за което е наложено и не изисква допълнителна ревизия. Правилно и в пълно съответствие с правилото на чл. 52 ЗЗД е определен размера на всяко от присъдените обезщетения за понесени от пострадалата неимуществени вреди от престъпленията по чл. 152 и чл. 199 НК. В тази насока са съобразени всички значими фактори. Липсват основания за редуциране на размерите им, в каквато насока е направил искане защитника. Възражението за неправилност на извършената съдебна преценка относно характера и степента на понесените от пострадалата увреждания, начина и обстоятелствата, при които те са й били причинени, нейната възраст, интензивността на упражненото над нея въздействие не убеждава в своята състоятелност, като липсата на конкретно изложени подкрепящи го аргументи не позволява и обсъждането му по същество. Отмяната на присъденото от първостепенния съд обезщетение за неимуществени вреди от престъплението по чл. 170, ал. 2 НК е оспорена в жалбата на гражданския ищец с аргумента, че след като подсъдимият е осъден за това престъпление, то искът за обезщетяване на понесените от него вреди следва да се уважи. Възражението е неоснователно. Когато вредите не са елемент от състава на извършеното престъпление, ефекта на установителното действие на присъдата относно вината и наказателната отговорност на подсъдимия не се простира върху претендираните вреди и техния размер. В случая липсва доказана необходимата пряка причинност между претендираната вреда и деянието по чл. 170, доколкото това деяние, предвид спецификите на конкретната ситуация не може да се определи като условието, без което негативните преживявания, понесени от пострадалата, не биха се случили. Предвид така констатираното отсъствие на претендираните касационни основания при постановяването на оспореното въззивно решение и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 18 от 12.02020 г., постановено по ВНОХД № 610/2019 г. на Пловдивския апелативен съд-Наказателно отделение, І-ви състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.