Р Е Ш Е Н И Е № 235 Гр. София, 11 декември 2019 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на пети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора И. Симов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1104/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на подс. И. С. Т. против решение № 130/09. 10. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 269/2019 год. по описа на Апелативен съд – Варна. С жалбата е релевирано единствено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НК. Поддържа се, че въззивната инстанция не е отчела разкаянието на подсъдимия за извършеното, както и провокацията от страна на пострадалата, поради което се настоява наказанието да бъде определено при условията на чл. 55 от НК. Подсъдимият, редовно призован, не взема участие в съдебното заседание и не изразява лично становище в подкрепа на жалбата си. Служебният му защитник поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Представителят на Върховна касационна прокуратура намира, че не е налице претендираното касационно основание и пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 4/03. 06. 2019 год., постановена по н. о. х. д. № 145/2019 год., Окръжният съд – Добрич е признал подс. И. С. Т. за виновен в това, че на 17. 09. 2018 год. в [населено място] не изпълнил заповед за незабавна защита № 4/17. 07. 2018 год. по чл. 18, ал. 1 от Закона за защита срещу домашното насилие, издадена по гр. д. № 543/2018 год. по описа на Районен съд – Каварна, за защита от домашно насилие, съгласно която е бил задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие над М. Х. М. и му е било забранено да приближава жилището ѝ, както и местата за социални контакти и отдих на разстояние не по-малко от 20 метра до приключване на производството по гр. д. № 543/2018 год., поради което и на основание чл. 296, ал. 1 и чл. 58а, ал. 1 от НК е осъден на шест месеца лишаване от свобода. Подсъдимият е признат за виновен и в това, че на 02. 11. 2018 год. причинил по непредпазливост смъртта на М. Х. М. настъпила вследствие на умишлено нанесена на 17. 09. 2018 год. в средна телесна повреда, изразяваща се в тежка черепно-мозъчна травма – контузия на мозъка, вътремозъчен кръвоизлив, кръвоизливи под меките мозъчни обвивки, довела до разстройство на здравето, временно опасно за живота, поради което и на основание чл. 124, ал. 1, пр. 2 и чл. 58а, ал. 1 от НК е осъден на две години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил най-тежкото измежду така определените наказания – две години лишаване от свобода, като е определил първоначален общ режим на изтърпяването му и е зачел времето, през което подсъдимият е бил задържан с мярка за неотклонение задържане под стража. Съдът се е произнесъл по разноските и по веществените доказателства по делото. Присъдата е проверена по протест на прокурора с искане за увеличаване на наказанията за двете престъпления. С решение № 130/09. 10. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 269/2019 год., Апелативният съд – Варна е изменил първоинстанционния съдебен акт в санкционната му част, като увеличил наложените наказания за всяко от двете престъпления съответно от шест месеца на две години и от две години на пет години и четири месеца лишаване от свобода. Увеличено е и общото най-тежко наказание, определено по реда на чл. 23 от НК, от две години на пет години и четири месеца лишаване от свобода. В останалата ѝ част присъдата е потвърдена. Касационната жалба е неоснователна. При индивидуализация на наказанията за всяко от двете престъпления въззивната инстанция е съобразила всички обстоятелства от значение за вида и размера им без да надценява едни от тях за сметка на останалите. Претенцията на подсъдимия за определяне на наказанието при условията на чл. 58а, ал. 4 вр. чл. 55 от НК не може да бъде удовлетворена предвид отсъствието на предпоставките на цитираната разпоредба. Вярно е, че подсъдимият формално се счита неосъждан, доколкото след настъпилата реабилитация по право за предходно осъждане не са му били налагани наказания по смисъла на чл. 37 от НК. Освен че поначало въздържането от престъпни посегателства е очаквано и желано от обществото поведение, което не притежава изискуемата от чл. 55 от НК изключителност и необичайност, извън това обстоятелство не съществуват други фактори, които да дават основание да се обсъжда многобройност на смекчаващите отговорността обстоятелства. Напротив, налице са множество отегчаващи такива, които характеризират както всяко от двете конкретни деяния, така и дееца като такива с висока степен на обществена опасност. На първо място не може да бъде игнориран фактът, че С. е бил освободен от наказателна отговорност по реда на чл. 78а от НК за извършено престъпление по чл. 296, ал. 1 от НК. Това обстоятелство характеризира дееца в негативна светлина, особено като се има предвид, че предходното деяние отново е свързано с незачитане на наложената забрана за упражняване на домашно насилие над пострадалата М. и е извършено само осем дни след издаване на заповедта за незабавна защита. Наред с това високата степен на обществена опасност на подсъдимия, както правилно е посочил и апелативният съд, е изводима и от системната злоупотреба с алкохол от страна на С., водеща до перманентна агресия спрямо родната му майка, от отправените на 13. 09. 2018 год. и на 17. 09. 2018 год. закани да се саморазправи с нея преди заседанието по гр. д. № 543/2018 год., от възпрепятстването на свид. П. да потърси помощ за пострадалата на инкриминираната дата посредством упражняване на физическо насилие. Всички тези обстоятелства недвусмислено показват, че при подсъдимия е налице трайно установен модел на незаконосъобразно поведение, изискващ и по-сериозна обществена реакция, за да бъде постигнат спрямо него изискуемия от закона поправително-възпитателен ефект. Контролираната инстанция не може да бъде упреквана, че не е оценила в достатъчна степен обидите, отправени от пострадалата към подсъдимия, както и критичността на последния към извършеното. Предвид диференцираната процедура, по която е разгледано делото, долустоящите съдилища са били обвързани от фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и при отсъствие на фактически твърдения за провокация от страна на М. М. към сина ѝ, те не биха могли да приемат за установено това обстоятелство включително и като фактор, оказващ влияние върху вида и размера на наказанието. От друга страна при проследяване хронологията на събитията, предшестващи инкриминираното деяние се налага извод, че декларираната от подсъдимия в жалбата критичност към извършеното е чисто формална, а не израз на дълбоко и искрено съжаление за постъпките му. В съдебно заседание защитата акцентира върху депозираните от подсъдимия обяснения пред разследващ орган в подготвителната фаза на наказателния процес, но тезата, че те обосновават индивидуализация на наказанието под определения от въззивния съд размер не издържа на касационната проверка. Контролираната инстанция е отделила нужното внимание на коментираното обстоятелство, анализирала е заявеното от С. в съдържателен план и е направила законосъобразен извод, че то не удовлетворява изискванията на ТР № 1/2009 год на ОСНК да е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител още в хода на досъдебното производство, поради което не може да се третира като смекчаващо отговорността обстоятелство. Наред с това следва да бъдат споделени и констатациите на въззивната инстанция за висока степен на обществена опасност на всяко от двете престъпления, извършени от подс. С.. Досежно престъплението по чл. 124 от НК този извод и според настоящия съдебен състав се основава на причиняването на множество телесни повреди извън съставомерната такава; на локализацията им по различни части на тялото; на нанасянето на ударите при различни позиции на пострадалата, включително и след повалянето ѝ на земята; на използването на юмруци и ритници за засягане телесната неприкосновеност на жертвата. Високата степен на обществена опасност на престъплението по чл. 296, ал. 1 от НК с основание е свързана с трайното незачитане на наложените на подсъдимия ограничения в контактите с майка му и на ескалиращите прояви на насилие спрямо нея. Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства недвусмислено показва, че не е допусната явна несправедливост на наложената санкция по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Напротив, именно претендираното от И. С. намаляване на наказанието би било несъответно на степента на обществена опасност на извършеното и на дееца, защото би представлявало проява на неоправдано снизхождение към подсъдимия и в същото време не би способствало за постигане на целите по чл. 36 от НК. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото, да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 5 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 130/09. 10. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 269/2019 год. по описа на Апелативен съд – Варна. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.