7 Р Е Ш Е Н И Е № 284 София, 25 юни 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди и тринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ:РУЖЕНА КЕРАНОВА НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ при секретар: Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Руско Карагогов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 818/2013 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимата М. С. Н. против въззивно решение № 48/19.03.2013 г., постановено по ВНОХД № 3/2013 г. от Апелативен съд – Пловдив, с което е изменена осъдителната присъда на Окръжен съд- Пловдив. С първоинстанционната присъда № 94/12.11.2012 г., постановена по НОХД № 1149/2012 г., подсъдимата М. С. Н. е била призната за виновна в извършване на престъпление по чл. 302, т. 2 във вр. с чл. 301, ал.1, във вр. с чл. 26 от НК. Наложените наказания са три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от пет години на основание чл. 66, ал.1 от НК, глоба в размер на 1000 лева и лишаване от права за срок от три години. Приложена е разпоредбата на чл. 307а от НК, с присъждане в полза на държавата равностойността на получения от подсъдимата дар. С въззивното решение, постановено по жалба на подсъдимата Н., присъдата е изменена като същата е призната за невинна да е приела дар за сумата над 400 лева и е оправдана за тази част. Съответно е намален е размера на присъдената по чл. 307а от НК левова равностойност на получения дар. В касационната жалба са заявени всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Отправените искания са за оправдаване на подсъдимата, алтернативно за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от предходната инстанция или намаляване на наказанието. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимата Н. и нейният процесуален представите поддържат жалбата по съображенията, изложени в нея. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. Оспорването на осъждането е аргументирано с доводи, че предходните инстанции не са се произнесли по достоверността на показанията на свидетеля В., че без да са прилагани СРС съдът е приел достоверност на заявеното от него за проведените с подсъдимата телефонни разговори, че още първата инстанция не е мотивирала кои права и задължения подсъдимата е нарушила, изводими от действащата нормативна уредба. Касационната проверка не констатира нарушения в процеса на събиране на доказателствата и техния анализ. Във въззивното решение, а преди това и в мотивите към присъдата, присъства пространно изложение кои доказателствени източници съдът кредитира, кои отхвърля и какви са аргументите за това. Претенцията на жалбоподателката, че съдът не е извършил проверка на показанията на свидетеля В., относно тяхната достоверност, се опровергава от съдържанието на същите. Правдивостта на данните, изнесени от този свидетел, е утвърдена от предходните инстанции, след като са подложени на анализ за тяхната последователност, убедителност и логичност, като са преценявани и всички фактори, които биха могли да формират заинтересованост и/или необективност у свидетеля. Сам по себе си фактът, че В. е подал сигнал пред съответните органи не прави показанията му недостоверни, тъй като те са проверени и чрез съпоставянето им с останалите източници на доказателства. В тази връзка, упрекът, че съдът е основал осъждането на подсъдимата Н. само върху показанията на свидетеля В., е неубедителен. Обсъжданата доказателствена съвкупност от съдебните инстанции съвсем не е ограничена до показанията на този свидетел. В същата са включени множество гласни и писмени доказателствени средства и веществени такива. За обстоятелството по приемането на подкупа са налице не само показанията на даващия го, но и показанията на В., А., Ф., А., последните непосредствено наблюдавали предаването на паричната сума. Данните, обективирани в протокола за обиск на подсъдимата, установяват откриването на предмета на престъплението у подсъдимата, както и мястото, от където е иззет пликът, съдържащ предварително описаните банкноти с номинал 50 лева. Не могат да бъдат споделени възраженията, че съдът незаконосъобразно е приел за достоверни показанията на В. относно провежданите разговори между него и подсъдимата, след като не са използвани СРС. Така поддържаното възражение не държи сметка от една страна за разпоредбата на чл. 14, ал.2 от НПК – доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила. А от друга, за разпоредбата на чл. 117 от НПК - със свидетелски показания могат да се установяват всички факти, които свидетелят е възприел. Стига разбира се, да е установена достоверността на депозираните показания. Иначе казано, веществените доказателствени средства, получени при използване на СРС, не са единствените, с които могат да се установят доказателствените факти за провежданите разговори. Не намира опора в данните по делото и възражението, че съдът не е обсъдил наличния писмен доказателствен материал– разпечатките, предоставени от мобилните оператори, обслужващи свидетеля и подсъдимата. Такава избирателност в доказателствената дейност не се констатира, защото още първата инстанция, анализирайки изводимата от посочените източници информация (виж, мотиви стр.15, л. 171 от делото), е използвала същите за проверка на достоверността на заявеното от В., за наличие на телефонна комуникация с подсъдимата, кога и как същата е била осъществявана. Доводът, че в мотивите на присъдата не са „посочени кои права и задължения, при действащата нормативна уредба, подсъдимата е нарушила и кои от тях са относими към обвинението”, също е неоснователен. Повдигнатото обвинение е свързано с престъпния състав на чл. 301, ал.1 от НК. В теорията и съдебната практика е изяснена спецификата на съставите, визирани в чл. 301, ал.1 – ал.3 от НК. Според чл. 301, ал.1 от НК, с оглед конкретиката на делото, длъжностното лице приема дар/облага във връзка с някаква правомерна служебна дейност (предстояща или извършена). Длъжностното лице получава облагата, защото действа длъжностносъобразно, тоест, изпълнило е службата си, така както тя повелява, и не е нарушило служебните си задължения. Получаването на неследваща се облага от длъжностното лице, за да наруши или загдето е нарушило службата си, очертава по – тежката квалификация на подкуп по чл. 301, ал. 2 от НК. Няма съмнение, че в тези случаи е необходимо при изясняване на въпроса, дали е налице нарушаване на служебни задължения, да се изхожда от това - извършеното действие по служба съобразено ли е или не с правата и задълженията на дееца, установени в съответните актове. При повдигнато обвинение, свързано с чл. 301, ал.1 от НК, упреците на защитата към мотивите на съдебните актове, несъдържащи заключения в какво се е изразило нарушаването на служебните задължения, не очертава претендирания процесуален недостатък. Съдебните инстанции са извършили проверка на спорните доказателствени източници и законосъобразно са изключили от доказателствената съвкупност показанията на свидетеля С., относно факти и обстоятелства, станали му известни чрез способ, за чието използване има строга законова регламентация – глава ХІV, раздел VІІІ от НПК, която не е приложена. Въззивният съд е провел допълнително съдебно следствие, в рамките на което е допуснат повторен разпит на свидетеля В., констатирани са противоречия в показанията му относно размера на първо предадената от него сума на подсъдимата, наложило приложението на процедурата по чл. 281 от НПК. След извършената самостоятелна проверка на показанията на В., втората инстанция е обосновала позицията си защо приема информацията за посоченото обстоятелство, така както свидетелят е посочил в разпита си на досъдебното производство. Въз основа на същите е приет фактът, че сумата е в размер на 200 лева, поради което въззивният съд е пристъпил и към оправдаване на подсъдимата за част от обвинението. С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав не намери основание да уважи доводи на подсъдимата по чл.348, ал.1, т. 2 от НПК. ІІ. По отношение на твърдяното в жалбата нарушение на материалния закон. Изложението в жалбата, свързано с това касационно основание, макар и наситено с цитати от съдебната практика не обективира конкретни доводи. Позоването на решения, постановени от върховната съдебна инстанция, би било в полза на оспорването, само ако те са относими към главния факт на доказване по разглежданото дело, а не към собствената трактовка на жалбоподателя за това. Акцентът на оспорването е поставен върху естеството на дейността (ремонт или почистване), осъществявана от свидетеля В., като [фирма], по повод спрените от експлоатация съоръжения с повишена опасност. Пропуска се обаче установеното по делото, че именно подсъдимата е длъжностното лице, което съобразно правомощията си е осъществявало проверка относно изпълнението на дадените преди това от нея предписания, свързани с безопасната експлоатация. Както и че само след положителна оценка за качеството на извършената в тази връзка дейност (включително почистване), извършилото я лице може да получи целените от него последици – в случая окончателния размер на възнаграждението, което му се следва. Оспорената съставомерност на деянието чрез възпроизвеждане на мотивите на Решение № 86/78 г. по н.д. № 27/78 г. на ВС, І н.о., при това непълно и само в частта им, разкриваща съдържанието на задължения на конкретното длъжностно лице, получило подкупа, не държи сметка за същността на престъпния състав. Безспорно, в рамките на длъжностната характеристика на получилото дар лице то трябва да има възможност да осъществи определена служебна дейност (действие по служба). Какъв е обхвата на служебната дейност (компетентност, права и задължения) се определя във всеки отделен случай. Затова претенцията, че за съставомерността на деянието било необходимо подсъдимата, като длъжностно лице, да има задължения да „.съобщава на заинтересованите граждани за образуването на отчуждителни преписки, да изяснява правата им във връзка с отчуждаването, какви документи да представят и какви искания да направят” – цитат от посоченото решение, е несъстоятелно. ІІІ. Не е налице и третото от касационните основания. Съдът е определил размера на всяко едно от наказанията, съобразявайки значимите обстоятелства, имащи отношение към степента на отговорността, така че те в своята съвкупност да отговарят на целите, посочени в чл. 36 от НК. Смекчаването на отговорността е възможно само при условията на чл. 55 от НК. Данните по делото, включително и посочените отново обстоятелства – здравословно състояние на подсъдимата, изплащане на кредити към банкова институция, не разкриват наличието на изискуемите се от закона предпоставки на посочената разпоредба. Наказанията, определени в законоустановения минимум или ориентирани към него, съчетани с приложението на чл. 66 от НК, удовлетворяват изискването за съответност на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. Ето защо настоящият съдебен състав не намира основания за намеса при предпоставките на чл. 348, ал.5 от НПК. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 48/19.03.2013 г., постановено по ВНОХД № 3/2013 г. от Апелативен съд – Пловдив. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.