Р Е Ш Е Н И Е № 60114 гр. София, 22.07.2021 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети юни две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ПЕТЯ КОЛЕВА при секретаря Галина Иванова и в присъствието на прокурора Николай Любенов като изслуша докладваното от съдия Колева КНД № 487/21 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. И. Н. и адв. Й. Н. в качеството им на защитници на подс. И. Ц. Н. срещу решение № 71 от 08.03.2021 г. на апелативен съд – София, постановено по ВНОХД № 1231/2020 г. В жалбата са релевирани всички касационни основания. Иска се изменение на решението на апелативния съд с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление - причиняване на телесна повреда или превишаване пределите на неизбежната отбрана, към която преквалификация да се пристъпи след оправдаване на подсъдимия по обвинението по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 НК. Претендира се приложение на условно осъждане. Алтернативно се иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В съдебно заседание адв. Н. поддържа жалбата като акцентира на обстоятелството, че поведението на подзащитния му е укоримо и не следва да бъде повтаряно, но счита, че прилагането на чл. 66 НК ще изпълни целите, предвидени от законодателя в чл. 36 НК, защото престоят в пенетенциарно заведение ще се отрази негативно на подсъдимия. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец – адв. М., намира жалбата за неоснователна. Приема, че съдът правилно е квалифицирал деянието на подсъдимия като такова по чл. 115 НК, а при определяне на размера на наказанието, което следва да бъде понесено от подсъдимия, е съобразил всички данни за личността му, събрани в хода на делото. Моли за потвърждаване на решението на апелативния съд. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура счита обжалвания съдебен акт за правилен и законосъобразен и пледира да бъде оставен в сила, а жалбата на подсъдимия да бъде оставена без уважение. Смята наложеното на подсъдимия наказание за справедливо. Заявява, че Върховният касационен съд вече е имал повод да постанови, че в хода на първоинстанционното производство не са допуснати съществени процесуални нарушения и че законът е бил приложен правилно, а с атакуваното решение Софийският апелативен съд е изпълнил указанията на касационната инстанция относно отмяната на приложението на чл. 66 НК. Твърди, че за да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото, е необходимо подс. Н. да изтърпи ефективно наказанието от три години лишаване от свобода. В последната си дума подс. И. Н. моли за разумно и справедливо решение, предвид „крехката“ си възраст и развитието му за в бъдеще. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Производството пред Върховния касационен съд е второ по ред. С присъда № 1 от 08.01.2019 г. на Софийски градски съд по НОХД № 4468/2017 г. подсъдимият И. Ц. Н. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК, за което му е наложено наказание от три години лишаване от свобода, условно с пет годишен изпитателен срок. Със същата присъда подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец А. Д. Я. двадесет хиляди лева обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на деянието ведно със законната лихва, считано от 17.11.2016 г., а предявеният граждански иск за разликата до сто хиляди лева е отхвърлен като недоказан. Подсъдимият е осъден да заплати дължимата държавна такса върху уважения размер на гражданския иск и направените по делото разноски. Сезиран с протест на прокурора и жалби от частния обвинител и граждански ищец, и подсъдимия, Софийският апелативен съд потвърдил атакуваната пред него присъда с решение № 38/30.01.2020 г.. С решение № 142 от 02.11.2020 г. на ВКС по к.н.д. № 543/2020 г. била уважена подадената срещу решението на апелативния съд касационна жалба от повереника на частния обвинител и граждански ищец адв. Н. с доводи за явна несправедливост на наложеното наказание в наказателната и несправедливост на обезщетението в гражданската част на решението. Жалбата на защитника на подсъдимия с аргументи за нарушение на материалния и процесуалния закони била преценена за неоснователна. След като атакуваното решение на апелативния съд било отменено, делото било върнато за ново разглеждане на въззивния съд. Предмет на настоящия касационен контрол е решение № 71 от 08.03.2021 г. на апелативен съд – София, постановено по ВНОХД № 1231/2020 г., с което е изменена първоинстанционната присъда на Софийския градски съд като е отменено приложението на чл. 66 НК по отношение на подс. Н. и е постановено ефективно изтърпяване при първоначален общ режим на наложеното на подсъдимия наказание от три години лишаване от свобода; увеличено е присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди от А. Я. по предявения от него граждански иск от двайсет хиляди лева на шейсет хиляди лева; осъден е подсъдимият да заплати дължимата държавна такса върху увеличения размер на гражданския иск и е потвърдена присъдата в останалата част. При така очертаното процесуално развитие на делото, следва да се посочи, че предмет на касационна проверка е решението на апелативния съд в частта му относно наказанието, което подс. И. Н. следва да понесе. Относно гражданския иск, предявен от гражданския ищец Я. срещу подсъдимия, решението на апелативен съд – София не е обжалвано и е влязло в сила, поради което не е обект на касационна проверка. Относно претендираното касационно основание – нарушение на процесуалния закон, следва да се посочи, че доводите на подсъдимия, депозирани чрез защитниците му и свързани с кредитирането на едни и недоверяването на други доказателствени източници, в т. ч. изключването от въззивния съд на веществено доказателство от материалите по делото и изготвените му експертни заключения, са оплаквания за необоснованост, която не е касационно основание. От една страна, не може да се отрече правото на въззивния съд да осъществи свой прочит на доказателствения материал по делото и без провеждане на въззивно съдебно следствие като на негова база да направи съответните фактически и правни изводи. Принципно въззивният съд, тъкмо защото е съд по фактите, е свободен да определя самостоятелно процесуалната стойност на доказателствените материали като този процес следва да е подчинен на правилата, уредени в НПК и на база анализ на всички относими към предмета на доказване доказателствени източници. От друга страна, касационната инстанция е съд по правото и не може в настоящата хипотеза, доколкото се касае до втора касационна проверка на оспорения съдебен акт, да навлиза в правомощията на съд по фактите, включващи нов доказателствен анализ. Обсъдените от въззивния съд доказателствени средства и способи за доказване са го мотивирали да приеме, че са достатъчни за постановяване на осъдителен съдебен акт спрямо подс. Н.. В конкретния случай контролираният съд подробно е мотивирал защо е изключил от доказателствената съвкупност конкретно веществено доказателство и изготвените му експертизи. Освен това никой доказателствен източник от значение за процеса не е оставен без внимание. Кои от тях ще кредитира решаващият съд е в неговите правомощия. По изложените съображения касационният съд намери оплакването на защитата за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила за неоснователно. Не се установява и допуснато нарушение на материалния закон чрез осъждането на подс. Н. по обвинението по чл. 115 вр. чл.18, ал. 1 от НК. Действията на подс. Н., приети от въззивния съд, правилно са квалифицирани като престъпление по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК, а не като нанасяне на телесна повреда. Аргументът, че с поведението си по нанасяне на телесни увреждания на пострадалия подсъдимият не е целял смъртта му, а причиняване на телесна повреда не се подкрепя от данните по делото. За намерението на дееца се съди от обективните му действия. В настоящия случай безспорно е прието, че подс. Н. се е приближил в гръб на свид. Я., който по това време се биел със свид. Г., нанесъл е два удара с нож на пострадалия в областта на гърдите вдясно и се отделил от него, като свид. Я. се хванал за корема, от където течала много кръв. Правилно въззивният съд при анализа на доказателствата е отчел, че подсъдимият е използвал оръжие, годно да причини смърт; съобразил е, че е нанесъл два удара с нож, от близко разстояние в уязвима част на човешкото тяло, като единствената причина да не се стигне до съставомерния резултат е своевременно оказаната на свид. Я. висококвалифицирана медицинска помощ. Описаните действия на подс. Н. категорично определят поведението му като извършено с умисъл за убийство. От обективна страна подс. Н. е направил всичко, което обикновено е необходимо, за да причини смъртен резултат, до който не се е стигнало благодарение на спешната и ефикасна хирургическа намеса на лекарите, а от субективна е действал с пряк умисъл. Затова правилно поведението му е било квалифицирано от съдебния състав като опит за убийство, а не като умишлено нанесена телесна повреда. В този смисъл възражението на защитниците за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление не може да бъде удовлетворено, поради липсата на предпоставките за това. На възражението на защитата, че се касае до превишаване пределите на неизбежната отбрана, е било надлежно отговорено от проверявания съд и обосновано е било отхвърлено. Настоящият състав приема за правилни съображенията на апелативния съд, който е счел, че извършеното от подсъдимия не е в условията на превишаване пределите на неизбежната отбрана. Аргументът на защитата не може да бъде споделен, защото не е налице тази законова хипотеза. Пред убийство при неизбежна отбрана сме изправени, когато е извършено от отбраняващия се или негов близък с цел отблъскване на непосредствено противоправно нападение на нападателя. Видно от приетата от съдилищата фактология, подсъдимият внезапно се е намесил в спречкването между свид. Г. и свид. Я., не за да защити приятеля си, а с цел да демонстрира превъзходството си над пострадалия. Следователно, няма как да бъде уважена претенцията за преквалифициране на стореното от подс. Н. по чл. 119 НК, т. к. фактите не сочат на нападение от страна на пострадалия спрямо подсъдимия. Тъй като изначално липсва осъществяване на непосредствено нападение по отношение на подсъдимия, няма как да се приеме, че е налице превишаване пределите на неизбежната отбрана. Действията на подс. Н. са продиктувани от формирания собствен мотив за саморазправа с Я., а не от стремеж да подпомогне свид. Г. или с оглед защита на собственото или това на свид. Г. здраве и живот. Затова може да се заключи, че второстепенният съд в рамките на установените фактически положения правилно е приложил материалния закон като е квалифицирал деянието на подс. И. Н. по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Не е налице и соченото в жалбата касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Доводите в касационната жалба за подценяване от апелативния съд на данните за личността на подсъдимия и оттам за налагането на явно несправедливо наказание в контекста на отпадане на условното осъждане, са неоснователни. Всички обстоятелства, имащи значение за индивидуализацията на наказателноправната принуда, която следва да бъде приложена спрямо подс. Н., с оглед постигане целите на наказанието, са детайлно обсъдени от въззивния съд, видно от мотивите към проверявания съдебен акт. В случая, второинстанционният съд е направил комплексна преценка на всички значими за постигане целите на наказанието фактори и е приел наличие на множество смекчаващи отговорността обстоятелства, като никое от тях не е изключително, но в своята съвкупност обуславят приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, т. к. и най-лекото предвидено в НК наказание за това деяние, се явява несъразмерно тежко. Видно е, че при специален минимум от десет години лишаване от свобода, съдът е индивидуализирал размера на наказанието, което следва да бъде понесено от подсъдимия, на три години – размер, значително по-нисък от минимума, определен в чл. 115 НК. По - натам, при преценката дали това наказание следва да бъде отложено и как това обстоятелство би повлияло както на подсъдимия, така и на останалите членове на обществото, извън формалната юридическа предпоставка – наложено наказание от три години лишаване от свобода, апелативният съд е взел предвид данните за личността на подсъдимия, които далеч не са само положителни, поради което е трудно защитима тезата, че целите на наказанието биха се постигнали без реалното изтърпяване на наказанието от подс. Н.. В случая правилно не е отдаден превес на индивидуалната превенция, а съдът е съобразил и генералната превенция, която не би могла да бъде постигната с приложението на института на условното осъждане спрямо подс. Н.. При прилагане на разпоредбата на чл. 66 НК трябва да се вземат предвид не само доказателствата за личността на дееца, която в конкретния случай, както бе посочено, не е безспорно положителна, но и тези, разкриващи степента на обществена опасност на деянието. Действително, конкретното деяние не се отличава от типичната за този род престъпления обществена опасност, която поначало е висока, защото дефинитивно тези деяния са насочени срещу най-висшето благо – човешкият живот. Значение обаче в случая имат възрастта и поведението на пострадалия, който е само с една година по-голям от подсъдимия и също към момента на деянието се е намирал в групата на т. нар. „млади пълнолетни“, но и факта, че той по никакъв начин не е провокирал подс. Н.. Нещо повече, пострадалият Я., според приетите от въззивния съд факти, е бил изненадващо и коварно нападнат от подс. Н. – от към гърба, засегнат е бил с два бързи удара с нож в уязвима част на тялото. Наред с това, данни за агресивното поведение на подс. Н. в заведението се съдържат в показанията на свид. И. Х. и Т. С., които правилно са били ценени от съдилищата по фактите, доколкото са инкорпорирани в доказателствения материал по делото на съответното правно основание. Тъй като това са все доказателствени материали, надлежно събрани в хода на наказателното производство, няма пречка същите да бъдат ценени като характеристични данни за личността на подс. Н.. Не следва да се игнорира и последващото поведение на подсъдимия - на пълно безразличие към състоянието на пострадалия, което несъмнено говори за коравосърдечие и възприемане на резултата като закономерен и желан. Тъкмо тази аналитична преценка е сторил апелативният съд, за да откаже приложението на чл. 66 НК спрямо подсъдимия. По изложените съображения постановеното от апелативния съд ефективно изтърпяване на наказанието от подс. Н. в размер на три години лишаване от свобода при общ режим е съобразено с тежестта на деянието и личността на подсъдимия, в който смисъл решението на въззивния съд следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 71 от 08.03.2021 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 1231/2020 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.