5 Р Е Ш Е Н И Е № 50126 София, 18.10.2022 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА ИВО ДИМИТРОВ при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2078/2020г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Трейс БГ” ЕАД, [населено място] (с предходно фирмено наименование „Трейс-София“ ЕАД) срещу решение № 1109 от 03.06.2020 г. по в. т. д. № 80/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, VI-13 състав решение № 1905 от 25.10.2019 г. по гр. д. № 146/2019 г., е оставено без уважение направеното от дружеството-касатор възражение за прихващане със сумата 155 892.72 лв. – цена на продадено арматурно желязо по фактура № [ЕГН] от 30.09.2012 г. и в резултат на това изцяло са уважени предявените от ищеца „Маримекс“ ООД, [населено място] срещу „Трейс БГ” ЕАД обективно съединени искове: искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ за заплащане цената на стоки по 10 бр. фактури, подробно описани в исковата молба, възлизащи на обща сума 106 684.16 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до окончателното й изплащане, както и искове с правно основание чл. 86, ал. 1ЗЗД за обща сума 32 513.74 лв. – законна лихва за забава върху първата сума за периода от 23.01.2016 г. до 23.01.2019 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Излага подробни съображения срещу извода за неоснователност на възражението му за прихващане и по-конкретно за отсъствие на предпоставките по чл. 103, ал. 2 ЗЗД поради това, че вземането му е погасено по давност и че към датата на изтичане на давността същото не е било ликвидно. Счита, че преценката за неликвидност е направена, без да се отчете фактът, че до момента на депозиране на отговора на исковата молба от страна на дружеството-ищец това вземане не е било оспорвано нито по основание, нито по размер, а точно обратното – било е осчетоводено от „Маримекс“ ООД, включено е в дневника за покупко-продажбите и за него е ползван данъчен кредит. В касационната жалба е заявено несъгласие и със становището на въззивната инстанция, че в хипотезата на съдебно прихващане погасителният ефект настъпва след като влезе в сила решението, с което се установява съществуването на вземането и неговата ликвидност. Според касатора, това становище е в явно противоречие с разпоредбата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД, предвиждаща, че погасителният ефект настъпва от деня, в който прихващането е могло да се извърши. С определение № 262 от 28.04.2022 г. по настоящото дело касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „От кой момент настъпва погасителният ефект на заявено в хода на висящ процес възражение за съдебно прихващане с погасено по давност вземане“. Ответникът по касация – „Маримекс“ ООД, [населено място] – моли за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 27.08.2020 г. Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно наличието на договорни правоотношения между страните във връзка с продажбата на стоки по процесните 10 броя фактури и дължимостта на сумите по тях. Като спорен е преценил единствено въпроса за погасителния ефект на направеното от ответника „Трейс БГ” ЕАД възражение за прихващане със сумата 155 892.72 лв. по фактура № [ЕГН] от 30.09.2012 г., представляваща стойността на доставено на ищеца „Маримекс“ ООД арматурно желязо. За разлика от първата инстанция обаче, Софийски апелативен съд е счел възражението за прихващане за неоснователно, тъй като, от една страна, вземането на ответното дружество по посочената фактура е погасено по давност, а от друга страна – същото не е ликвидно, доколкото е оспорено от ищеца. Наличието на спор във връзка с това вземане е мотивирано с липсата на плащане по процесната фактура повече от 7 години, както и с липсата на предприети от кредитора на същото действия за събирането му. С оглед неликвидността на вземането на ответника и поради това, че в хипотезата на заявено възражение за прихващане в хода на висящ процес погасяването на вземанията настъпва занапред, след като решението влезе в сила, въззивният съд е направил извод, че в случая, преди изтичането на давностния срок за активното вземане не са били налице предпоставките по чл. 103, ал. 1 ЗЗД за прихващане. Ето защо, след отмяна на първоинстанционното решение, предявените искове са уважени. Настоящият състав намира, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон и формираната по приложението му задължителна съдебна практика – т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. на ОСГТК на ВКС. В същото е прието, че: При уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т. е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо; Кога е настъпила ликвидността е без значение. Изводът за обратно действие на прихващането е обоснован със самата разпоредба на чл. 104, ал. 2 ЗЗД, доколкото същата не разграничава извънсъдебното от съдебното прихващане, както и с изрично предвидената в чл. 103, ал. 2 ЗЗД възможност да се прихване с погасено по давност вземане, ако пасивното вземане е възникнало преди да изтече давностният срок за вземането на прихващащия. Като допълнителен аргумент е посочена и разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК, очертаваща обективните предели на силата на пресъдено, в които се включват релевантните факти, настъпили към приключване на съдебното дирене в производството по постановеното съдебно решение, а не фактите, настъпили към влизане на решението в сила. С оглед отговора на значимия за делото въпрос, даден в цитираната задължителна съдебна практика, изводът на въззивния съд, че направеното от ответника възражение за прихващане е неоснователно, е неправилен. Между страните не е спорно съществуването на непогасени вземания на ищеца „Маримекс“ ООД към ответника „Трейс БГ” ЕАД по процесните 10 броя фактури, издадени в периода 04.02.2014 г. - 07.04.2014 г., възлизащи на общата сума 106 684.16 лв., както и за законна лихва за забава върху първата сума за периода от 23.01.2016 г. до 23.01.2019 г. в общ размер на 32 513.74 лв. Не е спорно, че към момента на възникване на посочените вземания ответникът „Трейс БГ” ЕАД е имал вземане към ищеца „Маримекс“ ООД в размер на сумата 155 892.72 лв. по фактура № [ЕГН] от 30.09.2012 г., представляваща стойността на доставено арматурно желязо. Вземането на ответника по тази фактура е било изискуемо – изискуемостта му е настъпила на датата на издаване на фактурата – 30.09.2012 г., когато е следвало да се извърши плащането на цената на продадената стока. Същото е и ликвидно – определено е по основание и размер, като тези негови елементи не са оспорвани от длъжника (ищеца „Маримекс“ ООД) в нито един момент, включително и в хода на производството, което е видно и от заключението на вещото лице. В същото е установено, че дружеството-купувач е осчетоводило фактурата, включило я е в дневника за покупки и в справката-декларация по ДДС за м. септември 2012 г. и е ползвало данъчен кредит по нея за същия период, т. е. това са действия, недвусмислено сочещи на признание на дълга. Ето защо, твърдението на ищеца за неликвидност на вземането на ответника по посочената фактура поради неплащането й в срок е неоснователно. Предвид изложеното, следва да се приеме, че заявеното от ответника възражение за прихващане е породило своето правно действие и вземанията на страните са се погасили до размера на по-малкото от тях, които в случая представляват вземанията на ищеца за стойността на фактурите. Погасителният ефект е настъпил към момента на възникване на всяко от тези вземания. Именно поради ретроактивния ефект на прихващането без значение е обстоятелството, че към датата на изявлението за прихващане вземането на ответника по процесната фактура е било погасено по давност. Съгласно изричната разпоредба на чл. 103, ал. 2 ЗЗД , прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността – изискване, което в случая е налице, тъй като 5-годишната погасителна давност за вземането на ответника по процесната фактура от 30.09.2012 г. е изтекла на 30.09.2017 г., т. е. след момента, в който прихващането е могло да бъде извършено, а именно – в периода 04.02.-07.04.2014 г. при възникване на всяко от вземанията на ищеца по процесните 10 фактури. Поради погасяването на вземанията на ищеца по тези фактури още към 2014 г., не е налице забава за плащането на същите и съответно не се дължи обезщетение по реда на чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва. Ето защо, всички предявени искове – както исковете по чл. 327, ал. 1 ТЗ, така и акцесорните искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД са неоснователни и след отмяна на въззивното решение следва да бъдат отхвърлени. С оглед изхода на спора, обжалваното решение и определение № 11843 от 12.08.2020 г. за изменението му следва да бъдат отменени в частта за разноските, като ищецът следва да заплати на ответника претендираните от него разноски за въззивното и за касационното производство в общ размер на сумата 3 413.96 лв., включваща – по 300 лв. юрисконсултско възнаграждение за въззивното и за касационното производство, определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, както и 2 813.96 лв. – държавни такси за допускане на касационно обжалване и за разглеждане на касационната жалба. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1109 от 03.06.2020 г. по в. т. д. № 80/2020 г. на Софийски апелативен съд и определение № 11843 от 12.08.2020 г. за изменението му в частта за разноските, вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от „Маримекс“ ООД, [населено място] срещу „Трейс БГ” ЕАД, [населено място] (с предходно фирмено наименование „Трейс-София“ ЕАД) обективно съединени искове: искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ за заплащане цената на стоки по 10 бр. фактури, подробно описани в исковата молба, възлизащи на обща сума 106 684.16 лв., както и искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обща сума 32 513.74 лв. – законна лихва за забава върху първата сума за периода от 23.01.2016 г. до 23.01.2019г. ОСЪЖДА „Маримекс“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],[жк], [улица] да заплати на „Трейс БГ” ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],[жк], [улица] разноски за въззивното и за касационното производство в размер на сумата 3 413.96 лв. (три хиляди четиристотин и тринадесет лева и деветдесет и шест стотинки). Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: