Ключови фрази
Частна касационна жалба * допустимост на иск * правен интерес * установителен иск за съществуване на облигационно отношение по договор за аренда

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 560
С., 25.07.2013 г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на петнадесети юли през две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова

при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………......................…………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 1775 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1-във вр. чл. 130 ГПК и се развива едностранно.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 6567 от 28.ІІ.2013 г. на [фирма]-гр. В., подадена против въззивното определение № 673 на Варненския ОС от 15.ІІ.2013 г., постановено по ч. т. д. № 100/2013 г., с което е била оставена без уважение частната жалба на този търговец срещу определение № 16287 на РС-Варна, ГК, ХVІ-и с-в, от 15.ХІ.2012 г. по гр. дело № 11437/2012 г.: за прекратяване на първоинстанционното пр-во поради недопустимост на иска с правно основание п чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от д-вото срещу ответника Д. Ал. Т. от [населено място], чиито предмет е било установяване съществуването на облигационно отношение, породено от сключен помежду им на 23.Х.2008 г. валиден договор за аренда в земеделието.
Оплакванията на търговеца частен касатор са за незаконосъобразност на атакуваното въззивно определение, с оглед което се претендира касирането му и връщане на делото на първостепенния съд за по-нататъшни процесуални действия и произнасяне по съществото на исковата претенция на търговеца срещу Д. Ал.Т. от [населено място].
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма] обосновава приложно поле на частното касационно обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение Варненският ОС се е произнесъл „неправилно” по два материалноправни въпроса, първият от които решаван противоречиво от съдилищата, а вторият – от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:
1/ „Допустимо ли е водене на установителен иск за съществуването на облигационно отношение по договор за аренда при наличие на оспорване на неговото съществуване?”;
2/ „Алтернатива ли е и представлява ли по-ефективен способ за защита осъдителен иск за обезщетение - спрямо установителния иск за съществуването на облигационно отношение по договор за аренда при наличие на оспорване н неговото съществуване, но при липса на претенции за такова обезщетение и има ли нужда от него, щом като няма твърдения за настъпили вреди?” Във връзка с първия от така релевираните правни въпроси търговецът касатор се позовава на следните влезли в сила съдебни актове: а./ Определение № 5897/19.ХІІV2012 г. , постановено по ч. т. дело № 2852/2012 г. по описа на Варненския ОС, ТК, съдържащо щемпел за влизането му в сила на 19.ХІІ.2012 г.; б./ Въззивно решение на Плевенския ОС, ГК, 4-и с-в, от 26.V.2010 г. по гр. дело № 273/2010 г., влязло в сила по реда на чл. 296, т. 3, предл. 1-во ГПК
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивното пр-во пред Варненския ОС, настоящата частна касационна жалба на [фирма] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
Въпросът за допустимостта на един иск /арг. чл. 130 ГПК/ е винаги процесуално-, а не материалноправен. За да прецени, че предявеният от търговеца настоящ частен касатор установителен иск срещу ответника Д. Ал. Т. /вписал прекратяване на процесния аренден договор/ се явявал процесуално недопустим въззивната инстанция е приела, че „по общо правило”, според което такъв вид иск имал „субсидиарен характер” по отношение на останалите видове искове, а „и с оглед принципа на правната сигурност”, липсвал в случая правен интерес у търговеца за предявяването на такъв иск – налице били предпоставки за предявяване на осъдителен иск /за вреди/ или конститутивен иск. Следвало също така да се отчете, че доколкото д-вото „е страна по спорния договор за аренда”, то разполагало с възможността да поиска вписване на същия по партидата на ответника, като евентуален отказ на съдията по вписванията можел да се обжалва по реда на чл. 577, ал. 2 ГПК.
Тези правни изводи на въззивната инстанция са незаконосъобразни и поради това не могат да бъдат споделени.
Съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК всеки може да предяви иск за да установи съществуването /респ. несъществуването/ на едно правно отношение, когато има интерес от това. Липсата на правен интерес обаче, не може да бъде преценявана общо: на плоскостта на съществуването на други два вида искове, а още по-малко - и на охранително производство, измежду които подалият върнатата искова молба е могъл да избира. Представата, че установителният иск е субсидиарен спрямо осъдителния предпоставя реално осъществяване в конкретния случай на по-остри форми на съответното правонарушение, докато главното твърдение в обстоятелствената част на върнатата искова молба с вх. № 20720/8.VІІІ.2012 г. (по описа на РС-Варна) е било досежно това, че с извършеното вписване на прекратяване на арендния договор, сключен на 23.Х.2008 г. - преди още да е изтекъл първият 5-годишен срок на действието му, се създава състояние на опасност от „започване на процедура по отнемане на дадените ни за ползване земи”, респ. уточнено е било - по указание на първостепенния съд, че при подписване на годишното споразумение по чл. 37в ЗСПЗЗ получената за ползване от арендатора ищец земя била „намалена с площта на тези имоти”, за които арендният договор от 23.Х.2008 г. се е отнасял, но и от този факт не следва по необходимост, че за ищеца са произтекли вреди. Ето защо, след като по никакъв начин не се поддържа от страна на търговеца арендатор той да е понесъл вреди от извършеното в имотния регистър вписване, неприемливо от гледище на закона е ищецът да бъде „напътван” да предяви осъдителен иск, а още по-малко: „да поиска вписване на арендния договор по партидата на ответника (по арг. от текста на чл. 3, ал. 1 на закона за арендата в земеделието-във вр. чл. 4, , б. „и” и чл. 8, ал. 1 от правилника за вписванията)”: по съображението, че евентуален отказ бил обжалваем по реда чл. 577, ал. 2 ГПК.
В заключение, налице е десетилетна константна съдебна практика, която е в смисъл че субсидиарният характер на установителния иск не следва да се преувеличава, че не е нужно интересът от водене на такъв иск да е непосредствен, че е достатъчен и евентуален интерес (154-62-І, Сб. 105; 451-70-І, Сб. 141). Дори в представеното като приложение към изложението на настоящия частен касатор към жалбата му влязло в сила на 19.ХІІ.2012 г. Опр. № 5897 на Варненския ОС, ТК, по ч. т. дело № 2852/2012 г., което е било постановено по частна въззивна жалба на [фирма] срещу първоинстанционно прекратително определение по чл. 130 ГПК, същите два правни въпроса са били решени в противоположен смисъл в сравнение с атакуваното въззивно определение. Щом в случая е налице предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол - доколкото обжалваното въззивно определение е било постановено в противоречие с горецитираните влезли в сила актове на състави от ГК на ВС /до 1996 г./ и на състав от ГК на Варненския ОС по същите два, релевирани в изложението към частната касационна жалба процесуалноправни въпроса, последното ще следва да бъде отменено, така както и потвърденото с него първоинстанционно прекратително определение по чл. 130 ГПК, като делото бъде върнато на същия състав на РС-Варна за произнасяне по съществото на предявения от дружеството срещу Д. Ал. Т. положителен установителен иск.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :

ОТМЕНЯ определение № 29 на Варненския окръжен съд, ГК, от 22.І.2013 г., постановено по ч. т. дело № 559/2012 г., както и потвърденото с него първоинстанционно прекратително определение № 16287/15.ХІ.2012 г. на РС-Варна, ГК, ХVІ-и с-в, по гр. дело № 11437/2012 г.
В Р Ъ Щ А делото на същия състав на първостепенния съд за произнасяне по съществото на положителния установителен иск на [фирма] /Е.[ЕИК]/, предявен срещу Д. А. Т. от [населено място] с искова молба вх. № 20720/8.VІІІ.2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1


2