Р Е Ш Е Н И Е № 368 гр.София , 06 ноември 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на девети октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора от ВКП АНТОНИ ЛАКОВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 1099/2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 420, ал. 2, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. Образувано е по искане, подадено от адв. Б., защитник на осъдения Х. И. Т., за възобновяване на наказателното производство по нохд № 884/2012г. на Районен съд Благоевград и внохд № 74/2013г. на Окръжен съд Благоевград. В искането се развиват доводи в подкрепа на заявени касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 НПК. Излагат се съображения за това, че неправилно от съдилищата е било прието, че пострадал е св. А. Н., понеже той не е бил собственик на вещта. Твърди се, че след като той не е пострадал, то не може да сезира компетентните органи за отнетото имущество, че не са настъпили вреди за него, а липсата на вредоносен резултат сочи на липса на престъпление. Развиват се съображения, че съдилищата не са изяснили взаимоотношенията между осъдения и св. А., както и че това са гражданско правни взаимоотношения, които неправилно са трансформирани в наказателно правни. Твърди се, че липсват мотиви на постановените съдебни актове по отношение на приложението на чл. 25 НК. Оспорва се кредитирането на показанията на свидетелите Д. и А., като се излагат съображения за тяхната недостоверност поради обстоятелството, че са наркозависими, както и се оспорва лишаването от доверие на показанията на свидетелите Г., Г. и Д.. Формулира се теза за противоречивост на фактическата обстановка и за недоказаност на обвинението по несъмнен начин, довело и до неправилно приложение на материалния закон. Прави се и довод за явна несправедливост на наложеното на осъдения Т. наказание. Искането е за отмяна на присъда № 396/16.01.2013г., постановена по нохд № 884/2012г. на Районен съд Благоевград, потвърдена с решение № 5140/11.10.2013г. постановено по внохд № 74/2013г. на Окръжен съд Благоевград. В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощеният за това производство защитник на осъдения Т. - адв. М. Б., поддържа искането за възобновяване на наказателното дело по мотивите, изложени в него. Конкретизира, че претенцията е за отмяна на влязлата в сила присъда и връщане на делото за ново разглеждане. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на искането за възобновяване. Осъденият Х. Т. моли делото да бъде върнато за ново разглеждане, за да се установи истината. Върховният касационен съд провери данните по делото, съобрази становищата и доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Предмет на искането е акт от кръга на визираните в чл. 419 НПК, като в него са наведени доводи в подкрепа на заявените на основания по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 НПК. Същото е направено в срока по чл. 421, ал. 3 НПК. Разгледано по съществото си, в контекста на очертаната в него аргументация, искането е НЕОСНОВАТЕЛНО. С присъда № 396 от 16.01.2013г., постановена по нохд № 884/2013г. по описа на Благоевградския районен съд подсъдимият Х. И. Т. е признат за виновен в това, че на неустановена дата в периода от 26.10.2010г. до месец март 2011г. противозаконно присвоил чужда движима вещ, която владеел – преносим компютър марка „марка” на стойност 842 лв., собственост на А. С. Н., поради което и на основание чл. 206, ал. 1 НК е осъден на една година лишаване от свобода при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. Присъдата е била проверена по реда на въззивното обжалване по жалба от защитника на Х. Т. и с Решение № 5140 от 20.12.2013г. по внохд № 74/13г. по описа на Благоевградския окръжен съд, същата е била потвърдена. Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите в искането, развити в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, което е предвидено в закона като основание за възобновяване чрез препращането в чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. Това основание би било налице, ако при постановяване на съдебния акт са допуснати нарушения на процесуалните правила, от категорията на съществените, които да поставят под съмнение законосъобразността му. Извършената от настоящия състав проверка сочи, че такива нарушения не са допуснати по настоящето дело. В искането е развита аргументация, свързана с неправилно реализиране на дейността по оценка на доказателствата от редовните инстанции. Както е посочено и в искането, в това производство вътрешното убеждение на решаващите съдилища не може да бъде подменено от настоящата инстанция, нито да бъде наложено преразглеждането му. Преценката, която следва да бъде извършена, е дали са спазени процесуалните изисквания, гарантиращи правилността на формиране на вътрешното убеждение и дали са изпълнени изискванията за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Възражението, че неправилно е дадена вяра на показанията на свидетелите А. Н., Д. Д. и К. А., е лишено от основание, защото кредитирането на тези свидетелски показания не е сторено произволно. При констатирано наличие на две групи свидетелски показания, взаимно противоречащи си по значими за обвинението факти, както първостепенният, така и въззивният съд са изпълнили задължението си задълбочено да обсъдят съзряното противоречие и да аргументират защо възприемат като достоверно свидетелстването на Н., Д. и А., така че да е напълно ясен и проверим процеса на формиране на вътрешното им убеждение. Правилно е прието, че показанията на посочените свидетели кореспондират помежду си и с писмени доказателства, приложени по делото (договор за кредит за покупка на стоки и услуги, фактура, приемо-предавателен протокол), че не са налице основания за съмнение в тяхната достоверност поради особени отношения между тях и с подсъдимия. Тези свидетели последователно и логично възпроизвеждат факта на закупуване от св. А. Н. на преносимия компютър с марка „марка” (показанията на св. Н., подкрепени от цитираните вече писмени доказателства), както и обстоятелствата, че св. Н. е предоставил този лаптоп на осъдения Т. за инсталиране на софтуер, с уговорката Т. да го ползва няколко седмици, че впоследствие не го е върнал на Н. съобразно уговорката за връщане, нито след поискване от страна на Н. (показанията на Н., Д. и А.). Няма основание да се постави под съмнение достоверността на показанията на кредитираните показания на тези трима свидетели. По отношение на св. Н., макар да е пострадал от инкриминираното деяние, е обоснована преценката, че не може да се дискредитират показанията му поради заинтересованост, понеже те се подкрепят от данните в други обективни доказателства – показанията на свидетелите Д. и А., както и писмените доказателства, касаещи закупуването на лаптопа. Оспорването в искането на възприемането от решаващите съдилища на показанията на свидетелите Д. и А. поради тяхна наркотична зависимост, не може да бъде възприето, понеже по делото липсват данни, които да са поставили под съмнение тяхната свидетелска годност и да са налагали тяхното освидетелстване. Не може да бъде възприето като основателно и оплакването за „несправедливо” игнориране на показанията на свидетелите С. Г., К. Г. и И. Д.. Като е допуснал до разпит тези свидетели по искане на защитата, първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл. 107, ал. 3 НПК да осигури равни възможности на страните при събиране на доказателства в процеса. Тези свидетелски показания са били подложени на внимателно обсъждане от първия съд, която дейност е оценена положително и от въззивния съд, като са изложени съображения досежно изводите за тяхната недостоверност поради близките им или роднински отношения с осъдения Т., както и тяхната опроверганост от кореспондиращите си гласни и писмени доказателствени средства. В мотивите на решаващите съдилища действително не са намерили място фактически съображения във връзка със съществуването на финансови отношения между осъдения Т. и св. Н., за които са изводими фактически данни от гласните доказателствени средства. Това обаче не е било необходимо поради липсата на връзка на тези обстоятелства с инкриминираните факти и най-вече поради това, че те са извън предмета на доказване с оглед на рамката на обвинението. Поради това, е лишено от основание оплакването в искането за неизясненост на съществуващите между посочените лица гражданско правни отношения, както и това за инсценираност на случая с цел уреждане на тези отношения. Изложените съображения мотивират изводите на настоящия съдебен състав за неоснователност на оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с правилното формиране на вътрешното убеждение на решаващите съдилища. Обстоятелствата, включени в предмета на доказване съобразно очертаната с обвинителния акт фактическа рамка, са изяснени обективно и в пълнота, като не е налице превратна или в нарушение на правилата на формалната логика оценка на доказателствата. Поради това и формулираното в съдебно заседание искане за отмяна на въззивното решение и първоинстанционната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав е неоснователно. Не е налице неправилно приложение на материалния закон, като в съдебните актове правилно е обоснована обективната и субективна съставомерност на деянието, извършено от осъдения Т.. Установеното по фактите за това, че св. Н. е предоставил на Т. закупения от него (Н.) преносим компютър марка „D.-1510”, за да инсталира софтуер и да го полза в рамките на седмици, с уговорката да го върне, че Т. не го е върнал и е отказал връщането на вещта, законосъобразно е подведено под нормата на чл. 206, ал. 1 НК. Субект на това престъпление е лице, което има фактическа власт – владее или пази, предмета – чуждата движима вещ. С факта на предоставяне на лаптопа от св. Н. на осъдения Т. за инсталиране на софтуер и за ползване в определен период, на Т. е предоставено владението върху движимата вещ на основание на посочената уговорка. С отказа да върне предоставената му чужда вещ и обективната липса на връщане, осъденият е осъществил изпълнителното деяние „присвояване”, и с това си поведение недвусмислено е манифестирал отношението си към тази вещ като към своя. Доводите в искането, свързани с въпроса дали св. Н. е бил собственик на вещта, са намерили правилен и обоснован отговор в решението на въззивната инстанция, като тези съображения напълно се споделят от настоящия състав. Писмените документи, приложени и приети по делото сочат, че движимата вещ е придобита от св. Н. – на негово име е издадена фактурата и на него е предадена вещта. Този свидетел я е предоставил във владението на Т. със съответна уговорка за действия с нея, ползване и връщане. Съставът на престъплението по чл. 206, ал. 1 НК предполага противозаконно присвояване на чужда движима вещ, която деецът владее или пази. Същественият признак от обективна страна е вещта да е „чужда” на дееца, макар той да упражнява фактическа власт върху нея на правно основание – в случая, уговорка. Несъмнено осъденият Т. не е собственик на преносимия компютър, тази вещ е „чужда” за него, като му е предоставена във владение от св. Н. и Т. е осъществил изпълнителното деяние противозаконно присвояване по отношение на тази вещ. Резултатът от това деяние пряко се отразява в имуществената сфера на св. Н., така че не може да се твърди, както претендира защитникът, че Н. няма качество на пострадал и че липсва престъпен резултат. По-нататък, по делото липсват фактически данни съществуващите финансови взаимоотношения между Т. и Н. да са свързани с предоставянето или с отказа на осъдения да върне вещта, така че не е състоятелна претенцията в искането, че се касае до гражданско правни отношения. По отношение на оплакването за явна несправедливост на наложеното на Т. наказание, в искането то е обвързано единствено с възраженията за допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. С оглед на изложеното досежно липсата на основания по чл. 348, ал. 1 т. 1 и т. 2 НПК, то не е допуснато нарушение с наказването на Т. за извършено престъпление по чл. 206, ал. 1 НК. Наказанието му е определено на предвидения в санкционната част на нормата минимум - една година лишаване от свобода. Не се сочат в искането, а и не се установяват от материалите по делото обстоятелства, които да могат да обосноват реализиране на отговорността на Т. в хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, в която би се стигнало до намаляване на размера на наложеното наказание. По отношение на оплакването в искането за липса на отговор във въззивното съдебно решение на възражението на защитника във връзка с приложението на чл. 25 НК, същото не може да бъде възприето. Действително, въззивната инстанция не е взела отношение по това възражение, но това не може да бъде приравнено на такава липса на мотиви, че да не е ясна волята на съда. На първо място, неприлагането на института на определяне на общо наказание с присъдата, макар и при наличието на предпоставки за това, не може да се разглежда като водещо до явна несправедливост на наложеното наказание, каквато е тезата на защитника, защото съобразно нормата на чл. 348, ал. 5 НПК, наказанието е явно несправедливо, когато не са отчетени правилно обстоятелствата, влияещи върху отговорността, наказанието не съответства на целите по чл. 36 НК, неправилно е приложението или неприлагането на чл. 66 НК. Макар определянето на общо наказание да е сред въпросите, които се решават с присъдата (чл. 301, ал. 1, т. 3 НПК), по групирането на наказания, наложени с отделни присъди, съдът може да се произнесе и с определение по реда на чл. 306, ал. 1, т. 1 НПК, така че с липсата на произнасяне по този въпрос не се нарушават правата на подсъдимото лице, за което е налице възможността в производството по кумулация да изложи съображенията си и да направи исканията си. На второ място, доколкото чл. 25 НК не е бил приложен с първоинстанционната присъда, въззивният съд не е имал основание да се занимава за пръв път с въпроса за групиране на наказанията за престъпления, извършени в съвкупност, понеже това е правомощие на първоинстанционния съд, когато не се е произнесъл с присъдата, а и съдебният акт за определяне на общо наказание по реда на чл. 306, ал. 1, т. 1 НПК подлежи на инстанционнен контрол. Предвид на изложеното, настоящият съдебен състав не констатира основания за възобновяване на наказателното производство. Водим от горното, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Х. И. Т. за възобновяване на наказателното производство по нохд № 884/2012г. на Районен съд Благоевград и внохд № 74/2013г. на Окръжен съд Благоевград. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.