5 Р Е Ш Е Н И Е №220 София.07.01.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публично съдебно заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 1106/2011 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество ”Б. В. иншурънс груп”, ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 1123 от 06.07.2011 г. по гр.д.№ 1615/2011 г. на Апелативен съд – София, седми състав, с което е потвърдено решение № 842 от 17.02.2011 г. по гр.д.№ 4319/2009 г. на Софийски градски съд, І-12 състав в частта относно присъдените на И. Ц. В., М. Ц. В. и И. Ц. В. обезщетение за неимуществени вреди по чл.407/отм./ ТЗ – по 12 000 лв. за всеки от тях, ведно със законната лихва от 13.05.2009 г. и в частта, с която след отмяна на решението в отхвърлителната част по иска на К. А. В., застрахователят е осъден да заплати сумата 19 000 лв.обезщетение за неимуществени вреди, със законната лихва от 13.05.2009 г. и разноски по делото. С определение № 331 от 02.05.2012 г. е допуснато касационно обжалване по въпросите, свързани с допустимостта на преките искове по чл.407 ал.1/ отм./ ТЗ, при уважени искове срещу делинквента по чл.45 ЗЗД и при наличие на изпълнителен титул. Със същото определение производството по делото е спряно поради висящност на производството по тълк.дело № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС и е възобновено с определение № 163 от 14.06.2012 г. след постановяването на Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2012 год. К. счита решението за недопустимо поради погасяване правото на иск, с оглед влязлото в сила решение, с което делинквентът е осъден да заплати, на основание чл.45 ЗЗД , съответните обезщетения за неимуществени вреди на ищците. Поддържат се и доводи за неправилност на решението, предвид сключеното между страните извънсъдебно споразумение, с което отношенията между страните са уредени окончателно. По съображения в жалбата се иска касиране на въззивното решение и отхвърляне на исковете. Ответниците по касация, чрез процесуалния си пълномощник, считат въззивното решение за правилно и по съображения в писмен отговор, поддържани в съдебно заседание на 28.11.2012 г., се иска потвърждаване на решението, с присъждане на разноски по реда на чл.38 ЗА за всички съдебни инстанции. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, доводите на касатора и като провери правилността на въззивното решение с оглед поддържаните в жалбата основания за касационно обжалване, приема следното: С обжалваното решение Софийският апелативен съд е приел за допустими предявените преки искове за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди по съображения, основани на т.11 от ППВС № 7/1977 г., допускащо исковете срещу прекия причинител и срещу застрахователя да бъдат предявявани в отделни производства, като силата на пресъдено нещо на решението против прекия причинител не е процесуална пречка за завеждане на иск против застрахователя, предвид различното им правно основание. За неоснователни са счетени възраженията на застрахователя за наличие на извънсъдебна спогодба за трайно и окончателно уреждане на отношенията, препятстваща последваща искова защита. В тази насока са изложени следните съображения : на първо място, с оглед предмета на отговорността на застрахователя при валидна застраховка „Гражданска отговорност” с виновния за настъпването на вредите водач на МПС и обусловеността й от деликтната отговорност; на второ място, с оглед наличието на влязло в сила решение, с което са определени размерите на понесените от ищците неимуществени вреди и е осъден прекия причинител на вредите да ги заплати; на трето място е отчетено, че споразумението от 01.10.2008 г. е сключено след влизане в сила на решението по исковете с правно основание чл.45 ЗЗД и по този начин със споразумението е направен опит да се преуредят отношенията между застрахования водач и пострадалите от причиненото от него ПТП, още повече, че виновният водач Г. Й. не е участвал при подписване на споразумението; на четвърто място е взета предвид разпоредбата на чл.405 /отм./ ТЗ според която застрахователят дължи в рамките на договорената сума стойността на обезщетението за вредите, които застрахованият е заплатил или трябва да заплати на третото лице; на пето място е отчетено, че предварителен отказ от иск не би бил допустим, а по отношение на малолетното и непълнолетните деца отказ от права е нищожен /чл.73, ал.3 СК-отм./ а от друга страна, със споразумението ищцата К. В. не е поемала задължение да не предявява своите и на малолетните си деца права по съдебен ред; на шесто място е отчетено липсата на законодателно лимитирана възможност за спогодба между застрахователя на делинквента и увредените трети лица и то след влизане в сила на осъдителното решение по чл.45 ЗЗД срещу делинквента. Направен е извод, че определените с влязло в сила решение на АС-София по гр.д. № 2339/2006 г. обезщетения за неимуществени вреди – 30 000 лв. – за К. В. и по 25 000 лева – за всяко едно от трите деца на починалия Ц. И. В. , отговарят на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД, с оглед момента на настъпване на вредоносния резултат, като са отчетени извършените от застрахователя плащания – 11 000 лв. – на К. В. и по 13 000 лева – на всяко едно от децата. Или, присъдените обезщетения са в размери: за К. В. – 19 000 лева и по 12 000 лева – за всяко едно от децата – И. В., М. В. и И. В., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба/ както е предявен акцесорният иск/. Решението е валидно, процесуално допустимо и правилно. По релевантните за спора правни въпроси, по които е допуснато касационно обжалване, Общото събрание на Търговска колегия се е произнесло с Тълкувателно решение № 2 от 06.06.2012 г. по тълк. дело № 1/2010 г. и на основание чл.130, ал.2 от ЗСВ то е задължително за съдилищата. Съгласно тълкувателното решение разглеждането и уважаването на иск по чл.45 ЗЗД срещу прекия причинител не съставлява процесуална пречка за предявяването на прекия иск по чл.407 ал.1/отм./ ТЗ. Прието е също така, че при уважаването на иска по чл.45 ЗЗД не се формира сила на пресъдено нещо за застрахователя, а от друга страна е изразено разбирането, че прякото право по чл.407, ал.1/отм./ ТЗ би се погасило само при отсъствие на подлежаща на обезщетяване вреда. Дори и в случаите на частично плащане от страна на делинквента, увреденият има правен интерес да претендира разликата до пълната си обезвреда от застрахователя му, като преценката за основателност на исковата претенция е винаги конкретна – с оглед рамките на определения максимален лимит по застрахователната полица. Постановеното въззивно решение е в съответствие с дадените задължителни указания от ОСТК на ВКС както относно допустимостта, така и по отношение основателността на преките искове срещу застрахователя на делинквента по застраховка ”Гражданска отговорност”. При постановяване на обжалвания съдебен акт, решаващият състав е отчел присъдените с влязлото в сила решение по гр.д. № 2339/2006 г. на Апелативен съд – София/ след приключване на наказателното производство срещу делинквента/ деликтни обезщетения, като при определяне размера, до който са основателни предявените искове по чл.407, ал.1/ отм./ ТЗ, правилно са съобразени заплатените от застрахователя суми въз основа на издадения срещу делинквента изпълнителен лист. Въззивната инстанция напълно обосновано не е възприела доводите на застрахователното дружество във връзка с подписаното между страните споразумение от 01.10.2008 г. С оглед конкретните данни по делото - за наличие на влязло в сила решение срещу делинквента за заплащане на обезщетения от непозволено увреждане и предвид функционалната обусловеност на отговорността на застрахователя от деликтното правоотношение, както и при отчитане на конкретното съдържание на споразумението от 01.10.2008 г., което не покрива всички неимуществени вреди на ищците/сега ответници по касация/, изводите на решаващия съдебен състав следва да се споделят изцяло. В извънсъдебното споразумение/ чл.2.1./ не са изрично ограничени правата на ищците по отношение на [фирма] да претендират по съдебен ред по голямо обезщетение, в сравнение с посочените в чл.2 обезщетения, съответно изплатени. Такава изрична клауза е вписана само в чл.2.2. по отношение на делинквента, който обаче не е страна по споразумението, а и по отношение на него се разпростира силата на пресъдено нещо по успешно проведените искове по чл.45 ЗЗД. От друга страна, доброволното плащане от страна на застрахователя, принципно не води до недопустимост или до неоснователност на предявените преки искове по чл.407/отм./ ТЗ, сега чл.226 ал.1 от Кодекса за застраховането, а то следва единствено да се съобрази при определяне на окончателния размер на обезщетенията за неимуществени вреди, причинени на трети лица от застрахования по задължителната застраховка „Гражданска отговорност”, в какъвто смисъл е и практиката на ВКС – така, напр. решение № 66 от 03.07.2012 г. по т.д. № 619/2011 г., ІІ т.о. Предвид изложеното, подадената касационна жалба е неоснователна и на основание чл.293, ал.1, предл.1 ГПК обжалваното решение следва да се остави в сила. Независимо от изхода на делото, искането на ответниците по касация за присъждане на разноски е неоснователно, тъй като за производствата пред първата и въззивна инстанция вече са присъдени разноски. За производството пред ВКС липсва основание за присъждане на разноски, тъй като не е представено пълномощно, в което да е посочено някое от основанията по чл.38 от Закона за адвокатурата за оказване на безплатна правна помощ. Това обуславя извод, че не се дължи присъждане на адвокатско възнаграждение по този ред. Обстоятелството, че ищците са освободени от държавна такса, не рефлектира автоматично върху възможността адвокатът да окаже безплатно адвокатска помощ и съдействие и не предопределя приложението на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, нито обуславя задължение за съда да определи адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2, изр.2 ЗА. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1123 от 06.07.2011 г. по гр.д.№ 1615/2011 г. на Апелативен съд – София, седми състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: