Р Е Ш Е Н И Е № 137 гр. София, 15.08.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести април през 2017г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 366 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимите Х. С. и Т. Т., чрез техните защитници, срещу решение № 48 от 16.02.2017г. на Пловдивския апелативен съд, първи наказателен състав, постановено по ВНОХД № 10/2017г. В жалбата на адв. Р., като защитник на подс. С., се поддържа наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, с оглед на което е направено искане за отмяна на въззивното решение и за постановяване на друго, с което С. да бъде оневинен. Направено е и алтернативно искане – за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В жалбата на адв. М., като защитник на подсъдимия Т., се съдържа оплакване за допуснато нарушение на материалния закон и за съществени процесуални нарушения. Направени са алтернативни искания - за отмяна на оспореното съдебно решение и признаване на Т. за невиновен по възведеното обвинение или за връщане на делото на първоинстанционния или на въззивния съд за ново разглеждане. В съдебното заседание пред настоящия състав адв. Р. поддържа касационната си жалба, изложените в нея доводи и направените искания. Адв. М. също поддържа касационната жалба, която е подал, подкрепящата я аргументация и отправените към касационната инстанция искания. Прави и трето искане – за прекратяване на наказателното производство срещу своя подзащитен поради изтичане на абсолютната давност за наказателно преследване. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на въззивния съдебен акт. Подсъдимият Т. заявява съгласие с казаното от защитника си. В последната си дума заявява, че не се счита за виновен. Подсъдимият Х. С., редовно призован, не взема лично участие в съдебното заседание. Третият подсъдим по делото – М. У., редовно призован не се явява. Не се явява и защитникът му – адв. Д., редовно уведомена за датата и часа на заседанието. Настоящият съдебен състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 НПК, прие за установено следното: С присъда № 48 от 09.11.2016г., постановена по НОХД № 241/2015г., състав на Старозагорския окръжен съд е признал подсъдимия Х. П. С. за виновен в това, че в периода от 18.01.2002 г. до 14.02.2003г. в [населено място], при продължавано престъпление, сам и в съучастие като съизвършител с Т. Т. Т. укрил данъчни задължения на [фирма] по ЗДДС в особено големи размери – 274 639.91 лева, като водил счетоводна отчетност и ползвал счетоводни документи с невярно съдържание, поради което и на осн. чл. 257, ал. 1 вр. чл. 256 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 2, ал. 2 НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 НК го е осъдил на една година и два месеца лишаване от свобода, като го оправдал по първоначално възприетата правна квалификация по чл. 255, ал. 3 НК и по обвинението за това престъплението да е обхващало и периода от 07.12.2001 г. до 17.01.2002г. и да е извършено в съучастие с М. В. У. като съизвършител. На осн. чл. 66, ал. 1 НК съдът е отложил изпълнението на наказанието за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. С тази присъда подсъдимият Т. Т. Т. е признат за виновен в това, че в периода от 18.01.2002г. до 14.05.2002г. в [населено място], при продължавано престъпление и в съучастие като съизвършител с Х. П. С. укрил данъчни задължения по ЗДДС в особено големи размери – 256 450 лева, като с тази цел водил счетоводна отчетност и ползвал счетоводни документи с невярно съдържание, поради което и на осн. чл. 257, ал. 1 вр. чл. 256 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 2, ал. 2 НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 НК е осъден на една година лишаване от свобода, като е признат за невиновен и е оправдан по първоначалното обвинение по чл. 255, ал. 3 НК, както и по обвинението за това престъплението да е извършено в периода от 07.12.2001г. до 17.01.2002г., вкл., както и по обвинението за съучастие с М. В. У.. На осн. чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на така наложеното наказание е отложено за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. Със същата присъда подсъдимият М. В. У. е признат за невиновен в това в периода от 07.12.2001г. до 14.11.2002г., в [населено място], при продължавано престъпление и в съучастие като съизвършител с Т. Т. Т. и с Х. П. С. да е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения по ЗДДС в особено големи размери – 263 275.31 лева, като приспаднал неследващ се данъчен кредит и като използвал документи с невярно съдържание – данъчни фактури, извлечения от регистрите за покупки, поради което и на осн. чл. 304 НПК е оправдан по обвинението по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 6 и т. 7 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК. С оглед изхода на делото заплащането на направените по воденето му разноски е възложено в тежест на подсъдимите Х. С. и Т. Т.. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е потвърдена изцяло. По жалбата на подс. Х. С.: Неоснователен е довода за компрометиране на процеса по събиране на гласните доказателства поради незаконосъобразно прилагане на процедурата по чл. 281 НПК. Преди всичко съдържащото се в това възражение разбиране, че съдът при всяко положение се нуждае от съгласието на подсъдимия и защитника му, за да приобщи свидетелски показания по този процесуален ред и че всяко тяхно противопоставяне е абсолютна пречка пред възможността за прилагане на техниката по чл. 281 НПК няма потвърждение в закона. Всъщност ограничението, което Наказателно-процесуалният кодекс поставя пред ползването на приобщени по този ред показания е по отношение на възможността осъдителната присъда да бъде основана на показания, дадени в досъдебното производство пред разследващ орган в отсъствието на обвиняемия и защитника му (ако такъв е участвал), ако тези лица не са заявили пред съда съгласие за прочитането им. Ограничен е и кръга на хипотезите, в които такива показания е възможно да бъдат прочетени в хода на съдебното следствие. Чрез процесуалната техника по чл. 281 НПК към доказателствения материал са приобщени показания на свидетелите: Л. Г., Т. П., З. Ж., С. И., , И. К., Чана Г., Н. Колесник, М. И., М. И., Д. К., П. Д., Л. К., Л. К., Р. Р.. Част от прочетените показания са дадени в досъдебната фаза пред съдия, друга част са били дадени при предходно разглеждане на делото от други състави на съда, а трета част – пред разследващ орган в досъдебната фаза. В първите две от посочените хипотези, за да приобщи тези показания към доказателствения материал, съдът не се е нуждаел от съгласието на подсъдимите и защитниците им (арг. от чл. 281, ал. 1 НПК). Възраженията на адв. Р., че първостепенният съд „многократно е чел свидетелски показания, дадени единствено пред разследващия … въпреки изричните възражения от страна на защитата“ са дистанцирани от действителния начин, по който е протекло първоинстанционното съдебно разглеждане на делото и собственото на самата адв. Р. участие в него, съотв. заеманата от нея позиция по прилагането на посочената процесуална техника. С изричното съгласие на подсъдимите и защитниците, в т.ч. и на адв. Р. са прочетени показанията, дадени пред разследващ орган в досъдебното производство от Т. П., З. Ж., Чана Г., Д. К., Л. К. и Р. Р.. А за прочитането на показанията на Л. К., М. И. и И. К. от досъдебната фаза пред разследващ орган, без съгласието на подсъдимите и защитниците им, съдът се е позовал на чл. 281, ал. 4 НПК, който му дава такава възможност. Твърдението, че за процедурата по чл. 223 НПК подсъдимите (в съответното процесуално качество) и техните защитници не са били уведомявани от разследващия е просто невярно. За всеки от проведените в досъдебното производство разпити на свидетели пред съдия лицата, които са имали качеството на обвиняеми към съответната дата са присъствали или поне са били уведомени от разследващия (според отразеното в съдебните протоколи). Изключение в това отношение правят разпитите единствено на Н. Колесник и на Л. Г., в протоколите за които разпити не е отразено обвиняемите да са били предварително уведомени за предстоящото следствено действие. Този факт сам по себе си не е процесуална пречка пред възможността за прилагането на чл. 281, ал. 1 НПК. И това е така първо, защото разпитът е проведен пред неутрален орган, какъвто е съдията от съответния първоинстанционен съд. Самият закон не въздига присъствието или уведомяването на обвиняемия и защитника му (ако участва такъв) в абсолютно условие за провеждането на процедурата по чл. 223 НПК. Второ, както обвиняемите, така и техните защитници в досъдебното производство не са били лишени от възможността да проучат съдържанието на съответните показания и да противопоставят възражения, да поискат провеждане на повторен или на допълнителен разпит на съответния свидетел, на който да присъстват и да поставят въпросите, които биха желали. Такива възражения и искания не са правени. С оглед на изложеното липсват нарушения на процесуалния регламент при провеждането на разпитите на свидетелите по делото и приобщаването на дадените от тях показания в досъдебната фаза и при всяко предходно съдебно разглеждане на делото. Що се касае до ползването на приобщените чрез техниката по чл. 281 НПК показания, доказателственият процес би бил компрометиран, ако съдът бе нарушил забраната по чл. 281, ал. 8 НПК, а в случая това не е така. Тези показания заемат малка част от доказателствения обем, който е в полза на обвинението. Той включва показанията на множество свидетели, сред които тези на свидетелите Л. Г., М. И., Пл. Д., Л. К. (неопровергани чрез други доказателства) ясно и категорично потвърждаващи, че сделките, за които са издадени процесните фактури не са реализирани, че част от процесните търговски дружества са били създадени с цел не легитимно да участват в стопанския живот на страната, а с цел „източване на ДДС“, че това е ставало не просто със знанието на подс. С., но и по негова инициатива. Тези твърдения съдилищата са съпоставили с резултатите от извършените по делото почеркови, съдебно-счетоводни експертизи, както и с писмените доказателства по делото, като са установили хармонично единство, излагайки разумни, задълбочени и всеобхватни доводи за целенасочено изграден механизъм за ощетяване на държавния бюджет чрез манипулиране на данните за установяване на данъчните задължения на [фирма]. При въззивното разглеждане на делото и при постановяването на оспореното съдебно решение не са допуснати и останалите, претендирани с коментираната касационна жалба процесуални нарушения и не е било ограничено правото на защита на подс. С.. Отказът на въззивния съд да уважи направеното пред него искане за допускане на допълнителна съдебно-счетоводна експертиза би съставлявал аргумент за процесуално нарушение, ако е довел до неизясняване на съществени за правилното решаване на делото въпроси. Това е така, защото значимостта на експертизата не съществува сама за себе си, а от гледище на способността на заложения в нея експертен извод да подпомогне процеса на формиране на изводи в една или в друга насока, да разкрие логически връзки между фактите и съпътстващите ги обстоятелства, които без нея не биха били формирани и които са релевантни за делото. В случая, за да отклони искането за назначаване на поредна съдебно-счетоводна експертиза, въззивният съд го е обсъдил от гледище на материалите по делото и прилагайки критерии от извънсубективно естество, като е изложил ясни и споделими съображения. Безпредметно е било повторното възпроизвеждане на тези съображения и във въззивното решение, както се настоява в касационната жалба. Преценката на съда, че въпросът, към чието изясняване е ориентирано искането за допълнителна ССчЕ, а именно за това дали между търговските дружества е имало парични разплащания, вече има отговор в материалите по делото, в т.ч. получен и по експертен път, не е произволен. Той има своята обосновка и в казаното от вещото лице, изготвило ССчЕ при разпита му в съдебното заседание, некоректно цитирано в коментираната касационна жалба. Според експерта, въпреки усилията й, вкл. и чрез отправяне на покани към управителите на процесните търговски дружества да й представят допълнителни, в т.ч. и разплащателни документи, такива не са й били представени, а от друга страна, в процеса на работата си по експертизата не е попаднала „на следа от банкови документи“, което я е мотивирало да не инициира проверка в банкови институции. Противно на мнението на защитника, не въвеждат данни за съществуване на разплащателни документи показанията на свид. М. И.. Ползваното като аргумент в касационната жалба изречение на този свидетел: „Има такива документи, взети са по някакво следствие в К.“, е извадено от контекста на цялостното изявление. То се съдържа в един от вариантите на показанията на И. (дадени при последното първоинстанционно разглеждане на делото) и е във връзка с изказаното непосредствено преди тази реплика предположение на свидетеля, че след като има издадени фактури, значи са извършени и съответните дейности по тях. Няма причина, изводима от цялостното изложение на И., която да свърже показанията му с твърдение за съществуване на разплащателни документи, освен изказаните от него в общ и абстрактен план предположения, при това направени в част от вариантите на показанията му. С оглед на това въззивното решение не е постановено при неизяснени обстоятелства. Неоснователно е искането за пълното оневиняване на подс. С.. То не е съобразено с особеностите на касационния контрол, който е ориентиран към процесуалната и материално-правната законосъобразност на оспорения съдебен акт и изключва възможността на касационната инстанция да установява нови фактически положения, било то в рамките на събраните от предходните инстанции доказателства или чрез собствена активност по попълване на доказателствени празноти и изясняване на неясноти и противоречия в доказателствата. Изключение в това отношение прави хипотезата по чл. 354, ал. 5, изр. 2 НПК, която в случая не е налице. Основните въпроси по делото, свързани с това има ли извършено престъпление, извършено ли е то от подсъдимия и каква е правилната правна квалификация, е възможно да се пререшат от касационния съд единствено и само в рамките на приетата от предходните съдилища фактология. Поради това този съд би могъл да оправдае подсъдим само, ако фактите, установени от предходните инстанции не очертават признаците на престъпление. В случая това условие отсъства, доколкото фактите, приети от предходните съдилища след задълбочен анализ на доказателствата и при съблюдаване на материалноправната разпоредба на чл. 257 /отм./ ал. 1 вр. чл. 256, ал. 1 (ред., ДВ, бр. 62/97г.) описват извършено от Х. С. вмененото му престъпление. По жалбата на подсъдимия Т. : Обвинението срещу Т. Т. е за престъпление по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 6 и т. 7 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК, правилно преквалифицирано с потвърдената първоинстанционна присъда по чл. 257, ал. 1 вр. чл. 256 вр. чл. 26, ал. 1 НК с оглед на заложения в чл. 2, ал. 2 НК принцип за приложение на най-благоприятния закон. За престъплението по чл. 257 /отм./, ал. 1 НК законодателят е предвиждал наказание от две до десет години лишаване от свобода и глоба от пет хиляди до двадесет хиляди лева. Съгл. чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80, ал. 1, т. 3 НК срокът на абсолютната давност за погасяване на наказателното преследване за това престъпление е петнадесет години. По отношение на вмененото на подс. Т. престъпление той е започнал да тече от 14.05.2002г., когато е довършено то и е изтекъл на 14.05.2017г. Следователно, към датата на постановяване на настоящото решение касационната инстанция е обвързана от задължението да прекрати наказателното производство по отношение на този подсъдим, съгл. чл. 289, ал. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК, без възможност да разглежда обвинението срещу него по същество и да се произнася по въпросите на деянието и отговорността. Направеното в този смисъл искане от адв. М. е изрично подкрепено и от самия подсъдим Т. Т.. С оглед на изложеното в пределите на поискания касационен контрол липсват основания за намеса в оспорения въззивен акт в частта, касаеща се до осъждането на подс. С.. В частта, с която първоинстанционната присъда е потвърдена по отношение на подс. Т. Т. въззивното решение, както и самата първоинстанционна присъда, следва да бъдат отменени и наказателното производство следва да се прекрати по отношение на този подсъдим. Така мотивиран и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 48 от 16.02.2017г. на Пловдивския апелативен съд, първи наказателен състав, постановено по ВНОХД № 10/2017г. и потвърдената с него присъда № 48 от 09.11.2016г. на Старозагорския окръжен съд по НОХД № 241/2015г. в частта относно признаването на подсъдимия Т. Т. Т. за виновен и осъждането му по чл. 257, ал. 1 вр. чл. 256 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 2, ал. 2 НК, като ПРЕКРАТЯВА наказателното производство по делото в тази част. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.