10 Р Е Ш Е Н И Е №60221 гр. София, 16 декември 2021 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВАЛЯ РУШАНОВА ЧЛЕНОВЕ:КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурор Г. С., изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 841/2021 година и съобрази следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на подс. Б. Р., служебния му защитник и по жалба на повереника на частния обвинител и граждански ищец Ц. Т. срещу решение на Апелативен съд - София № 325/17.12.2020г. по внохд № 1105/2020г. по описа на същия съд. С касационните жалби на подсъдимия и защитника му се релевират всички касационни основания. Изтъкват се съображения за неизясненост на мотива и механизма на извършване на престъплението. Оспорва се съставомерността на деянието като умишлено убийство, поради това, че подсъдимият е имал само намерение да извърши кражба, а не и да умъртви пострадалия. Освен това подсъдимият действал поради изненадата си от появата на пострадалия, който бил физически силен. Твърди се също несправедливост на наложеното наказание, поради несъответствието му с обществената опасност на деянието и целите по чл. 36 от НК. Иска се изменяване на присъдата и намаляване размера на наложеното наказание. Въззивното решение е атакувано с касационна жалба и от частния обвинител и граждански ищец Ц. Т., с оплаквания за несправедливост на наложеното наказание и присъденото обезщетение за причинените от деянието неимуществени вреди. Твърди се, че спрлаведливо наказание за подсъдимия е „доживотен затвор без замяна”, а справедливо обезщетение е до пълния предявен размер от 100 000 лв. Отделно – поради отсъствие на мотиви във връзка с налагането на наказание”доживотен затвор” се претендира наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Иска се отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на апелативния съд. В съдебно заседание подсъдимият и защитникът му поддържат касационните жалби. Защитникът развива и допълнителни съображения, твърдейки, че са налице основания за прилагане на закон за по - леко наказуемо престъпление. Иска се отмяната на съдебния акт и връщане на делото за новото му разглеждане от апелативния съд или алтернативно – изменяване на решението и намаляване размера на наложеното наказание. Гражданския ищец и частен обвинител, както и повереника му, редовно призовани не се явяват и не вземат становище по жалбата на подсъдимия. Прокурорът при ВПК намира жалбите за неоснователни. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда №15/ 06.08.2020г., постановена по нохд № 97/20г., Врачанският окръжен съд признал подс. Б. Р. за виновен в това, че на 02.07.2019 г. в [населено място], обл. Враца, при условията на опасен рецидив, умишлено е умъртвил Т. П. К., като деянието е извършено по особено мъчителен начин за убития и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 и 4, т. 12, пр. 1, вр. чл. 115, вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" и б. "б" вр. с чл. 54 от НК го осъдил на доживотен затвор, при първоначален режим на изтърпяване "специален". Подсъдимият Р. бил признат за НЕВИНОВЕН по обвинението да е извършил престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 195, ал. 1, т. 3 от НК във връзка с чл. 20, ал. 2 във връзка с чл. 29, ал. 1, б. ”а” и б. ”б” от НК. Съдът се произнесъл по чл. 59, ал. 1 от НК. С присъдата, на осн. чл. 45 от ЗЗД, подсъдимият бил осъден да заплати на гражданска ищца – Ц. П. Т. сумата от 30 000 (тридесет хиляди) лв., представляващи причинени й от деянието неимуществени вреди. Предявеният граждански иск до пълния размер от 100 000 лв. е отхвърлен, като неоснователен. С допълнителна присъда, съдът постановил, че сумата по гражданския иск е дължима ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на деянието - 02.07.2019 г. до окончателното плащане на всички дължими суми. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски. Налице е произнасяне по веществените доказателства. По жалба на подсъдимия и на частния обвинител и граждански ищец (относно наложеното наказание, размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди и произнасянето по веществените доказателства) било образувано внохд № 1105/20г. по описа на Софийски апелативен съд. По него е постановено въззивното решение- предмет на настоящия касационен контрол. С него първоинстанционната присъда е изменена, като : - размерът на присъденото на гражданската ищца обезщетение за претърпени неимуществени вреди от загубата на нейния брат е увеличен на 60 000 лв. (шестдесет хиляди лева), ведно със законната лихва, считано от датата на деянието 02.07.2019 г. до окончателното му изплащане; - подсъдимият е осъден да заплати държавна такса върху уважения граждански иск в размер на 2400 лв. (две хиляди и четиристотин лева); - постановил е вещественото доказателство пистолет "М." да се върне на законния наследник на Т. К. –гражданската ищца Ц. Т.; В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира касационните жалби за допустими – подадени са от процесуално легитимирани субекти, в законоустановения срок и срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка. По съществото им, ВКС намери следното: Жалбата на частния обвинител и граждански ищец е неоснователна. Жалбата на подсъдимия е частично основателна. І. По доводите за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на процесуалните правила по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Преди всичко следва да се уточни, че предмет на проверка е съдебния акт единствено в частта му, касаеща произнасянето по наказателната и гражданската отговорност на подсъдимия за поведението му, квалифицирано като умишлено убийство по чл. 116 от НК. Оправдателната част на първоинстанционната присъда по обвинението за престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 от НК не е била атакувана от държавното и частното обвинение с протест и жалба пред въззивния съд и е влязла в сила. При извършената от касационната инстанция проверка на атакувания съдебен акт, ВКС намери, че релевантната за отговорността на подсъдимия фактология е изяснена в пълен обем, като в доказателствената дейност на решаващия съд не се установяват пороци, отразяващи се на правилността на фактическите изводи. Неподкрепени с конкретни съображения са твърденията за останали неизяснени обстоятелства, доколкото те не се сочат от подсъдимия и защитата му. Паралелно с това – обстоятелствата по чл. 102 от НПК – извършеното престъпление и участие на подсъдимия в него, вредите и техния характер и размер, както и други обстоятелства от значение за отговорността на касатора, са доказани по недвусмислен и категоричен начин. Впрочем, нито авторството, нито механизма и начина на извършване на убийството се оспорват в жалбата на защитника на подсъдимия, претендиращ, че подсъдимият е реагирал на ненавременната поява на жертвата и е нямал мотив/намерение да я умъртви, т.е – изтъкващ доводи за субективна несъставомерност на деянието като умишлено убийство по чл. 115 от НК, а не доводи за недоказаност на деянието и авторството му. В жалбата на подсъдимия пък се оспорва авторството, но с твърдения, че доказателствата са манипулирани от основните свидетели – св. Г. П. и св. И. Р., подхвърлили негови дрехи с кръвта на пострадалия, така че да бъдат намерени от разследващите органи. Авторството на деянието обаче е било предмет на задълбочено изследване от инстанциите по същество, които не са се отнесли безкритично към казаното от св. П. и Р., но и внимателно са го съпоставили с обясненията на подсъдимия и информацията, установена, чрез показанията на двамата таксиметрови шофьори св. Л. и Н., протоколите за оглед на местопроизшествие, протокола за следствен експеримент, експертните заключения, протоколите за разпознаване на лица, както и анализът на материалите по Закона за електронните съобщения. Последните, не само по достатъчно сигурен начин са указвали на присъствието на подсъдимия и свидетелите П. и Р. в района на престъплението, но и са били в подкрепа на заявеното от св. П. и Р. за времето и продължителността на провежданите между тях и подсъдимия разговори през вечерта на престъплението. На депозираните от подсъдимия обяснения е отделено специално внимание. С основание съдът е приел, че същите, доколкото напълно се опровергват от останалите източници на информация, представляват изолирана защитна теза, поради което правилно решаващите инстанции са отрекли тяхната достоверност. Така съдилищата са изпълнили процесуалните си задължения да извършат внимателна преценка на доказателствата, след като са съпоставили и анализирали средствата за тяхното установяване поотделно и общо и корелацията помежду им. По този начин въззивният съд убедително е защитил извода си, че доказателствената съвкупност води до единствения възможен извод относно авторството на престъплението в лицето на подсъдимия. Оспорването на механизма на деянието също е лишено от основание. Изяснено е по делото, че на пострадалия К. е била причинена открита черепно - мозъчна травма – с множество разкъсно - контузни рани в окосмената част на главата, с многофрагментно счупване на костите на свода на черепа и кръвоизлив под меките мозъчни обвивки на двете главни мозъчни полукълба, мозъчен оток с вклиняване, а отделно и други травми – в областта на главата и тялото- кръвонасядане на клепачите на дясно око, фрактура на лява лакътна кост с кръвонасядане и охлузване на лява предмишница; охлузвания в областта на тялото и крайниците; кръвонасядане на дясно ходило. Пояснено е в съдебно - медицинската експертиза на труп (приета без възражения от страните и неоспорена във въззивната и касационната жалба на подсъдимия), че смъртта е в пряка причинна връзка с посочената открита черепно - мозъчна травма, настъпила е бързо, но не веднага, като в генезиса на същата участва и развилата се масивна кръвозагуба, вследствие на множеството разкъсно-контузни рани в областта на главата. Броят в областта на главата е точно определен от експерта – 15 удара, всичките с твърди тъпи предмети с цилиндрична и тъпоръбеста удряща повърхност, както и повърхност с тристенни ъгли. Обстоятелството с кой точно от ударите е нанесена смъртоносната травма е ирелевантно за отговорността на дееца, нанесъл множество по брой наслагващи се удари в областта на главата на жертвата, причинявайки й черепно-мозъчната травма, довела до смъртта й. На последно място, в делото отсъстват обективни данни за поведението на пострадалия К. при срещата му с подсъдимия. Такива не се съдържат дори в обясненията на подсъдимия, поначало отричащ въобще да е влизал в къщата на жертвата, дори и само с намерението да извърши кражба. Поради това твърденията в касационната жалба, че подсъдимият не е имал мотив да умъртви пострадалия, тъй като е действал при условията на „изненада” от неговата поява, трудно могат да устоят на обективния прочит на доказателствата, а и принципно – да получат удовлетворително за касатора разглеждане в контекста на фундаменталните положения за обстоятелствата, които изключват вината или обществената опасност на деянието. Извън съмнение, нито подсъдимият, нито защитата могат да бъдат ограничавани при упражняване правото на защита, включително и при изграждане и обосноваване на защитната теза. Допустимостта на различни хипотези за деянието в наказателния процес се предпоставя не от предполагаемата и житейски възможна вероятност за развитие на събитията, а от такава възможност, която се основава на доказателствата по делото. В настоящия случай отсъстват каквито и да са обективни данни за предложената в касационната жалба хипотеза, поради което същата е голословна. Освен това, установяването на субективната страна на деянието е преди всичко въпрос на установяване на факти, а не на приложимо право. Наличието на умисъл за кражба не изключва възникването на внезапен умисъл (пряк или евентуален) за извършване на убийство. Когато от фактическите обстоятелства се изяснява, че деецът е пристъпил към осъществяване на престъпление против собствеността, но след това е преустановил действията си по неговото реализиране и е пристъпил към убийството на внезапно появилия се собственик, за да не бъде разкрит и заловен, нанасяйки му с твърд предмет в областта на главата 15 удара, е налице пряк умисъл за умъртвяване на жертвата, в какъвто смисъл правилно са се произнесли и инстанциите по същество. С оглед на изложеното, настоящата инстанция не намира въззивният съд да е допуснал пороци в аналитичната си дейност, поради което правилно е извел фактическите си заключения относно авторство и механизъм на деянието. Не са допуснати нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, поради което липсва необходимост от отмяна на обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. ІІ. По доводите за нарушения на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. При вярно установените факти, въззивният съд е приложил правилно материалния закон, квалифицирайки извършеното от подсъдимия Р. убийство по квалифицирания състав на чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 и пр. 4, т. 12 от НК. Възраженията на защитата са насочени към приложението на закон за по-леко наказуемо престъпление, като се претендира преквалифициране на поведението по чл. 118 от НК или при условията на неизбежна отбрана. В подкрепа на оплакването се сочат твърденията за това, че подсъдимият е бил изненадан от пострадалия, а той е бил физически по-силен от него. Както бе отбелязано по-горе, те обаче не намират опора в доказателствения материал по делото. Освен това за приложението на привилегированите състави по чл. 118 от НК, чл. 119 от НК, поначало законът изисква установяването на поведение на жертвата, което да е с определено съдържание и насоченост (активна противоправна проява, с очертани от състава на чл. 118 от НК характеристики или пък с елементите по чл. 12 от НК), каквито в настоящия случай не са установени по делото. Друг е въпросът, че жалбоподателят принципно не би могъл да се позовава на посочените материално-правни текстове и да претендира смекчаване на наказателно-правното си положение в хипотезата, когато събитията ( в това число и деянието) са провокирани от собственото му престъпно поведение, както е в настоящия казус. Деецът е проникнал късно вечерта в дома на жертвата, с намерение да извърши кражба на пари, но поради появата на пострадалия, той го е умъртвил, нанасяйки му 15 удара с твърд предмет в областта на главата. ВКС се солидаризира със съображенията на апелативния съд и относно това, че подсъдимият е извършил убийството „с особена жестокост”, което квалифициращо обстоятелство единствено се оспорва от касатора. Съдът подробно е развил сериозни и задълбочени съображения, че конкретно проявеното от дееца поведение ( нанасянето на множество удари в областта на главата и тялото с твърд, тъп предмет) по интензивност надхвърля необходимото за постигане на умъртвяването на жертвата. Видно е, че като съдържание и обем, изпълнението на престъплението разкрива подсъдимия като лице, действало със садизъм и ярост, поради което обсъжданият квалифициращ признак по чл. 116, ал. 1 , т. 6 от НК е налице. ІІІ. По доводите на подсъдимия и на частния обвинител за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК - явна несправедливост на наказанието. На първо място, оплакването на частното обвинение за липса на мотиви, поради отсъствие на съображения относно вида и размера на наказанието, което следва да понесе подсъдимия, е неоснователно. Макар и да не се отличават с обем, съображенията на решаващия съд (вж. л. 67 от внохд № 1105/20г. на САС) са достатъчно ясни защо се утвърждава дейността на първата инстанция по индивидуализация на наказанието и поради какви причини не се удовлетворява искането на частното обвинение за налагане на най - тежкото предвидено в санкционната система наказание „доживотен затвор без замяна”. Обърнато е внимание на предпоставката за „изключителната тежест” на престъплението, изискваща се за налагане на наказанието доживотен затвор в двете му разновидности, като съдът в най-общ план се е спрял и на част от останалите обстоятелства, значими за правилната индивидуализация на наказанието, което следва да понесе подсъдимия, така че да е съответно на извършеното и на целите по чл. 36 от НК. Решаващо за качеството на съдебния акт е не неговия обем, а съдържанието му по същество на производството – изводите по фактите, на какво се основават те и в резултат на каква доказателствена дейност, заключенията по приложимия закон, съображенията на съда по доводите на страните, разрешаването на спорните въпроси, и с каква юридическа аргументация. В настоящия случай, на първо място - не се сочат от жалбоподателката конкретни доводи в подкрепа на твърдението за липса на мотиви, а на второ място - такава липса не се констатира при касационната проверка, поради което възражението не се споделя. Неоснователно частния обвинител възразява, че съответно на престъплението и на обществената опасност на дееца се явява наказанието „доживотен затвор без замяна”. Основателно обаче е оплакването в касационната жалба на подсъдимия, че наложеното му наказание ”доживотен затвор” е несправедливо. Общо изразеното от касационните жалбоподатели недоволство от справедливостта на наложеното наказание, позволява съвместното им обсъждане. То се основава най - вече на твърденията за тежестта на престъплението и обществената опасност на дееца (предходни осъждания, лоши характеристични данни, постпрестъпното поведение, начина на проникване в дома на пострадалия, укриването му от правосъдието, представянето му с друго име) от страна на частното обвинение и на несъответствието му с „установената фактология” - от страна на защитата. Изяснените по делото обстоятелства, значими за степента на обществена опасност на деянието и на дееца, както и тези относно подбудите му за извършване на престъплението, а и на другите смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, позволяват заключението, че не са налице общата и специфична предпоставки по чл. 38, ал. 1 и чл. 38 а, ал. 2 от НК за налагане на наказанието „доживотен затвор” със или без възможността за неговата замяна. Известно е, че за да се наложи наказание "доживотен затвор", законодателят изисква на първо място установяване на "изключителна тежест" на извършеното престъпление. На второ място, за да се пристъпи към втората по - тежка алтернатива в санкцията на чл. 116, ал. 1 от НК - на доживотен затвор без замяна, следва да се стигне до положителен извод, че целите по чл. 36 от НК не могат да бъдат постигнати чрез по-леко наказание, т.е че никое от предвидените в общата част наказания не би постигнало поправянето на дееца и да възпре останалите членове на обществото от извършване на подобна престъпна проява. Кога едно престъпление е изключително тежко е въпрос на конкретна преценка на фактите, като следва да се съблюдава не само степента на опасност и броя на отегчаващите отговорността обстоятелства (преценка не просто за превес на отегчаващи обстоятелства, но и за тяхната многобройност и/или изключителност), но и заключение за отсъствието на балансиращи отговорността смекчаващи отговорността или опасността на деянието обстоятелства. Във всеки случай, съпоставянето на двете категории обстоятелства следва да предпостави извод за нетипичност, извънмерност, надхвърляне на параметрите на обичайния случай на съответното престъпление, в санкцията на чийто престъпен състав е предвидена възможността за налагане на наказанието „доживотен затвор” в една от двете му разновидности. Следователно, когато съдът реши да наложи на дееца наказание „доживотен затвор” (със или без замяна), той е задължен не само да се позове на тежестта на престъплението, но и да посочи точно кои белези го отличават от обичайния случай на престъплението от същия вид. В настоящия случай преценката на решаващите инстанции е неубедителна и търпи критика – вярно е, че тежестта на извършеното от подсъдимия деяние е завишена поради наличието на три от квалифициращите признаци, но подобна съчетана проява (особена жестокост, особено мъчителен за жертвата начин и опасен рецидив), не е изключителна по своя характер и съдържание за престъпленията от този вид. Данните за механизма на умъртвяването на жертвата покриват почти напълно първите два квалифициращи елемента, а данните за съдебното минало на подсъдимия - третия. С относителна тежест се явяват фактите относно броя на ударите, нанесени от дееца на жертвата, както и движещите го подбуди да извърши престъпление против собствеността, както и осъжданията му които не се включват в квалификацията на деянието като такова, извършено при „опасен рецидив”. Така посочените обстоятелства обаче поначало подлежат на оценка като отегчаващи и съдилищата са били задължени да ги обмислят така, че на подсъдимия да бъде наложено наказание при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства. Превесът на отегчаващите отговорността обстоятелства не е идентичен на „изключителната тежест” на престъплението по смисъла на чл. 38 и чл.38а от НК, поради което неслучайно понятийно законодателят ги разграничава и въззивният съд е следвало да положи допълнителни усилия, за да обоснове коментираната първа предпоставка за налагането на наказанието „доживотен затвор”. В настоящия случай, както бе посочено по-горе, ВКС не констатира нейното наличие, доколкото извършеното от подсъдимия не разкрива белези на извънмерност на проявата, която качествено да я отличава по съдържание от типичните престъпни прояви от този вид. На следващо място, нито първата, нито въззивната инстанция са засегнали детайлно въпроса кое принципно налага изолирането на подсъдимия до край на живота му предвид възможността му за поправяне, т.е.с оглед постигане на специалната превенция. При прегледа на материалите по делото, ВКС намери, че такава възможност не може обосновано да бъде изключена, въпреки данните за съдебното минало на подсъдимия. Информацията, съдържаща се в свидетелството за съдимост на касатора, указва на това, че всичките му осъждания са за битова престъпност на сравнително ниски стойности (на селскостопански животни – кокошки, ярета, кози, прасе, хранителни продукти и пр. и селскостопански инвентар – резачка, пръскачка и пр.), като само едно от осъжданията му е за грабеж, а не за кражба. Без да омаловажава тежестта на реализираната от него престъпна дейност и трайно изградените му престъпни навици, настоящият състав на ВКС намира, че спрямо дееца все още е възможно упражняването на наказателна репресия по такъв начин и чрез такова наказание, че той да бъде превъзпитан. Затова съответно на престъплението, и на целите по чл. 36 от НК (т.е. справедливо) е наказанието „лишаване от свобода” в размер на предвидения максимум 20 години, а не наказанието „доживотен затвор”, както неправилно са приели контролираните инстанции. В този смисъл въззивния акт подлежи на изменяване, а по отношение на режима на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода”, на осн.чл. 57, т. 2, б. а” от ЗИНЗС, същият следва да е строг. На последно място, липсват основания и за ревизия на съдебния акт в неговата гражданско-осъдителна част. Оплакването, развито от гражданския ищец, е заявено, без в жалбата да се изтъкват конкретни съображения в подкрепа на искането за увеличаване на присъденото обезщетение. Жалбоподателката е посочила единствено, че жертвата е неин брат и че обезщетението от 30 000 лв. е несправедливо. Прегледът на въззивния акт в гражданско – осъдителната му част не дава основание за споделяне на оплакването за заниженост на обезщетението за причинените на от деянието неимуществени вреди, доколкото апелативният съд е отчел родствената връзка между жалбоподателката и жертвата и е увеличил присъденото от първия съд обезщетение, прилагайки принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и правилно съобразявайки степента и интензитета на преживените от гражданската ищца страдания от зловещата и внезапна загуба на нейния брат. При така изтъкнатите съображения за частична основателност на жалбата на подсъдимия по отношение справедливостта на наложеното му наказание и неоснователност на останалите му доводи, както и на тези в жалбата на частния обвинител и граждански ищец, на осн. чл. 354, ал. 2, т. 1 и ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: Изменя решение № 325 от 17.12.2020г., постановено по внохд № 1105/20г. на Софийски апелативен съд, като НАМАЛЯВА наказанието "доживотен затвор”, наложено на подс. Б. А. Р. на „лишаване от свобода” за срок от 20 (двадесет ) години при първоначален „строг” режим на изтърпяване. Оставя в сила решението в останалата му част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: