Ключови фрази
Грабеж * авторство на деянието

Р Е Ш Е Н И Е


№ 287

гр. София, 26 юли 2011г.


В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети май, две хиляди и единадесета година, в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА
ЧЛЕНОВЕ : КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
КЕТИ МАРКОВА


при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА
и в присъствието на прокурора НИКОЛАЙ ЛЮБЕНОВ
изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА
н. д. № 1522 по описа за 2011 година

Касационното производство е образувано на основание жалба на подсъдимия С. А. С., ирански гражданин, депозирана чрез неговия служебен защитник- адв. З. Л., срещу въззивно решение № 438 от 22. 12. 2010г., на Софийски апелативен съд, наказателно отделение, 1 състав, постановено по ВНОХД № 617/ 2010г., по описа на съда, с което е потвърдена изцяло присъда № 429 от 8. 12. 2009г., на Софийски градски съд, наказателно отделение, 6 състав, по НОХД № 4453/ 2005г.
В касационната жалба на подсъдимия С. А. С. се релевират доводи за нарушение на закона, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, и явна несправедливост на наложеното наказание- отменителни основания по чл. 348, ал.1, т. 1- 3 НПК. Искането е за отменяване на въззивното решение в осъдителната му част, и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото обвинение, или алтернативно- за намаляване размера на наложеното наказание. В съдебно заседание пред настоящата инстанция, жалбата се поддържа от служебния защитник на подсъдимия, по съображенията в нея, със заявените алтернативни искания. Подсъдимият, нередовно призован, не се явява в съдебно заседание, поради което касационното производство е проведено при условията на чл. 353, ал. 3 НПК.
Частният обвинител Р. Й. С., редовно призована, не се явява в съдебно заседание пред касационната инстанция, не изпраща процесуален представител, и не взема становище по постъпилата касационна жалба.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна, поради което счита, че обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните, и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба на подсъдимия С. А. С. е неоснователна.
С първоинстанционната присъда Софийският градски съд, наказателно отделение, 6 състав, по отношение на жалбоподателя С. А. С. е постановил следното: Признал е посочения подсъдим за виновен в това, че за периода 31. 05. 1997г.- 6. 06. 1997г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, отнел чужди движими вещи, на обща стойност- 158 000 лв. (неденоминирани), от владението на К. Т. К. и К. Л. М., без тяхно съгласие, и с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това заплашване, поради което и на основание чл. 198, ал. 1, предл. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, и чл. 55 НК, го е осъдил на две години, 3 месеца и 11 дни лишаване от свобода.
На основание чл. 59, ал. 1 НК е зачел задържането на подсъдимия за времето от 27. 06. 1997г.- 3. 09. 1999г. и от 3. 11. 2009г.- 8. 12. 2009г.
Признал е подсъдимия С., както и останалите подсъдими по делото- С. С. И. и К. Й. М. за невинни и ги е оправдал по обвиненията, повдигнати на всеки от тях, за Сафави- в останалата им част. По отношение на подсъдимия Н. С. К. наказателното производство е прекратено в хода на първоинстанционното разглеждане на делото, поради смъртта на същия.
С обжалваното въззивно решение, Софийският апелативен съд, наказателно отделение, 1 състав, е потвърдил изцяло цитираната първоинстанционна присъда.
С жалбата си касаторът атакува въззивното решение в наказателно- осъдителната му част, с аргументи, основно свеждащи се до оспорване на авторството на инкриминирания му грабеж, по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, в извършването на който, при условията на продължавано престъпление, е признат за виновен и осъден. Счита, че неправилно е била ангажирана неговата наказателна отговорност, при липсата на достатъчна по обем и съдържание доказателствена основа за формирането на приетите от апелативния съд правни изводи по отношение на авторството на престъплението, респ.- за вината и отговорността му. В тази насока жалбоподателят е формулирал възраженията си, изтъквайки, че обжалваното решение е незаконосъобразно, в резултат на допуснатите от втората инстанция съществени нарушения на процесуалните правила, при осъществената от нея доказателствена дейност.
Касационният контрол обхваща процесуалната законосъобразност на действията на съдилищата по събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото, както и формирането, въз основа на тях на вътрешното им убеждение по фактите. ВКС отменява проверявания от него съдебен акт, когато намери, че доказателствата са събирани избирателно, че липсват източници за установяването на съществени обстоятелства, включени в предмета на доказване в процеса, очертан с нормата на чл. 102 НПК, съобразно повдигнатото обвинение, отнесено към всеки отделен случай, при съответни констатации, че доказателствата са обсъждани едностранчиво, изопачено или тенденциозно, че им е придадено съдържание, различно от действителното, или че фактическите констатации са изградени на базата на негодни доказателствени средства или на несъществуваща доказателствена основа. Конкретният казус обаче не е такъв и за настоящата инстанция липсва основание да сподели подобни виждания.
Тезата, че подсъдимият С. не е извършител на двете отделни деяния, включени в състава на единното продължавано престъпление, за което е обвинен, признат за виновен и осъден, последователно е лансирана от него и пред първата, и пред въззивната инстанция. Последната, сезирана с негова жалба е следвало да се произнесе по всички въпроси, касаещи вината и отговорността му, което тя е сторила, с проверявания в настоящото производство съдебен акт.
Упражнявайки контролните си правомощия, в рамките на предоставената му компетентност, ВКС намери, че по делото са събрани всички доказателства, относими към предмета на доказване, и необходими за разкриване на обективната истина, чрез средствата и способите, уредени в процесуалния закон, проверени и оценени по надлежния ред, при спазване на правилата за формирането на вътрешно убеждение на решаващия въззивен съдебен състав, постановил проверяваното решение.
Възраженията относно достоверността на свидетелските показания, уличаващи касатора в извършването на инкриминираните му деяния, не са нови. Те са изтъквани и пред въззивния съд, който подробно ги е обсъдил, и намирайки ги за неоснователни, напълно законосъобразно ги е отхвърлил, за което е изложил подробни и убедителни съображения. Аналогична е ситуацията и с възраженията срещу процесуалната законосъобразност на извършените процесуално- следствени действия „разпознаване на лица”. В отговор на коментираните доводи, САС е обсъдил детайлно и в пълнота всички фактически данни, относно обективните възможности на всеки от разпознаващите свидетели К. и М., визуално да възприемат нападателите си, да отличат специфичните им физически белези, да ги възпроизведат и опишат впоследствие, а и реално да ги разпознаят, при това с убедителната категоричност, че именно С. е лицето, осъществило престъпните посегателства спрямо тях. Както въззивната инстанция, така и настоящият съдебен състав не откри нарушения на процесуалните правила от обсъжданата категория, които да доведат до различни изводи. Изложените от апелативния съд пространни съображения са правилни, обективират вярно тълкуване на процесуалните норми, действали към момента на осъществяване на конкретните процесуално- следствени действия, поради което касационната инстанция изцяло ги споделя и не намира смисъл от преповтарянето им.
Въззивният съд е извършил сериозен, задълбочен, обективен, всестранен и подробно аргументиран анализ на доказателствата, при стриктното спазване на принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18 НПК, и тези по чл. 107 НПК, поради което той не е допуснал изтъкваните като основание за касационна отмяна съществени процесуални нарушения.
Въззивното решение съдържа всички реквизити по чл. 339, ал. 2 НПК, то е обстоятелствено мотивирано, поради което и всички възражения по неговото съдържание са неоснователни .
Ето защо, ВКС в настоящия си състав прие, че авторството на престъплението е безспорно и несъмнено доказано, а поддържаните в обратната насока доводи в касационната жалба- неоснователни. Съвсем правилно, в мотивите си въззивният съд е заключил, че деянието на подсъдимия е доказано от фактическа страна, поради което е отхвърлил изтъкваните в тази насока възражения в производството пред него. Материалният закон е приложен правилно и в този смисъл законосъобразно е ангажирана наказателната отговорност на жалбоподателя за извършеното от него престъпление, квалифицирано по чл. 198, ал. 1, предл. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, предвид наличието на всички обективни и субективни признаци на основния състав на грабеж, с приетата форма на принуда, а именно заплашване. Съображенията на втората инстанция са съответни на закона, поради което изцяло се споделят от касационния съдебен състав.
Неоснователен е и доводът по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК- за явна несправедливост на наложеното наказание. Определеното наказание- две години, три месеца и единадесет дни лишаване от свобода, със зачитане, при условията на чл. 59, ал. 1 НК, на времето, през което касаторът е бил задържан под стража, приспаднато при изпълнение на наказанието, е отмерено под установения законов минимум, съответно е на критериите по чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК, и принципа за съответствието му с извършеното престъпление, уреден с нормата на чл. 35, ал. 3 НПК. Поради това, наказанието на С. не съдържа характеристиките на явната несправедливост, съобразно чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК, за да обуславя ревизия на проверяваното решение в тази му част.
Предвид горните съображения, като намери, че всички поддържани в жалбата на подсъдимия касационни доводи са неоснователни, а обжалваното въззивно решение- постановено в пълно съответствие с материалния и процесуалния закон, ВКС, в настоящия си състав прие, че съобразно правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, следва да го остави в сила.
Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 438 от 22. 12. 2010г., постановено по ВНОХД № 617/ 2010г., по описа на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, 1 състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.




ПРЕДСЕДАТЕЛ:



ЧЛЕНОВЕ: