Р Е Ш Е Н И Е № 61 гр. София, 21.10.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, в публично съдебно заседание на тридесети март през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ИВО ДИМИТРОВ при участието на секретаря НАТАЛИЯ ТАКЕВА, като разгледа докладваното от съдията Димитров т.д. № 894 по описа за 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по подадена от ищеца в производството [фирма], ЕИК:[ЕИК] касационна жалба срещу въззивно решение № 23, постановено на 07. 11. 2013 г. от Силистренски окръжен съд по т.д. № 175 по описа на съда за 2013 г., с което е отменено първоинстанционно решение на Силистренски районен съд, с което на свой ред са уважени предявените от касатора срещу [фирма], ЕИК:[ЕИК] и М. Р. ВАСИЛЕВА, ЕГН: [ЕГН] искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК за признаване на установено по отношение на ответниците, че същите дължат солидарно на касатора сумата 15000 лв., представляваща неизплатена част от задължение по запис на заповед от 25. 07. 2006 г., издаден за сумата 71735.57 евро, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 08. 03. 2011 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. 391/2011 г. по описа на Силистренски районен съд, и така предявените искове са отхвърлени, със законните последици. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, като се заявяват допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В частност се излага, че от мотивите на въззивния съд не могат да се изведат ясно и недвусмислено съображенията, поради което съдът е стигнал до заключенията, обективирани в диспозитива на решението му, че съдът е постановил решението си само върху част от доказателствата – изготвените две заключения (основно и допълнително) на ССЕ, и то само върху съответните им части по задачи, поставени от противната страна. Твърди се, че въззивният съд е приел за приложимо по делото, по отношение на дължимите по силата на процесния договор за финансов лизинг (ДФЛ) договорни лихви, ПМС № 72/1994 г. и е дал вяра на извършената от ВЛ по ССЕ рекапитулация, съдържаща се в справка, представена в о.с.з. на 12. 11. 2013 г. (годината е 2012 – бел. на докладчика в касационната инстанция), за която се твърди от касатора, че съдържала констатации, че ответниците са надвнесли главница по лизингови вноски, поради преизчисляване на основание ПМС № 72/94 г., по каквито пък съображения въззивният съд бил отхвърлил исковете срещу тях. Релевира се неправилно приложение на материалния закон, в противоречие с практиката на касационната инстанция, обективирана в Решение № 378/18. 05. 2006 г. по гр.д. № 315/2005 г. по описа на ВКС, ГК, Второ г.о., в което изрично се приема, че ПМС 72/94 г. е неприложимо за договорните лихви, т.к. се отнася само за законните такива. Като второ основание за касиране на въззивното решение се излага, че въззивният съд бил приел, че лизинговите вноски са изчислени на база лихва в размер на тримесечния EURIBOR, а не както е посочено в т. 7.2. от Общите условия към ДФЛ – на базата на лихвен процент, който е равен на действащия тримесечен EURIBOR към момента на сключване на договора плюс лихвена надбавка. Сочи се, че ВЛ е изчислило лизинговите вноски в два варианта – 1) при лихвен процент, който се състои само от тримесечен EURIBOR, публикуван на страницата на БНБ, съгласно задачата на ответника и 2) при лихва на база уговорения в т. 7.2. от ОУ лихвен процент, състоящ се от тримесечен EURIBOR (към датата на сключване на договора), плюс лихвена надбавка в размер на 4 %, като въззивният съд въобще не бил изложил съображения защо е кредитирал първия вариант на заключението и е приел, че фиксираната надбавка в размер на 4 % не се дължи (като в последния случай, според касатора съдът е следвало, дори и да приеме приложимост именно на втория вариант, да отхвърли исковете частично, само за частта на фиксираната надбавка, а не изцяло, както е сторил). Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане с указания по прилагането на закона, евентуално - уважаване на предявените от касатора срещу ответниците в производството искове по същество, претендират се разноски. Противната страна оспорва жалбата, претендира разноски за касационната инстанция. С определение по делото от 01. 12. 2014 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпроса допустимо ли е страните да уговарят неустойка за забавено изпълнение на парични задължения – чл. 92 от ЗЗД и тяхната свобода ограничена ли е от чл. 10, ал. 2 ЗЗД, както и може ли съдът да намалява размера на неустойката до размера на законната лихва на основание ПМС 72/08. 04. 1994 г., и за проверка дали същият въпрос въззивният съд в обжалваното решение е разрешил в противоречие с решения на ВКС – това по гр.д. № 315/2005 г. на Второ г.о. и други, с които е прието, че няма пречка страните да уговарят неустойка за забавено изпълнение на парични задължения – чл. 92 ЗЗД, над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от чл. 10, ал. 2 ЗЗД. Върховният касационен съд на Република Българи, Търговска колегия, Първи състав, за да се произнесе взе предвид следното: По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване: Основанието за допускане на касационно обжалване в случая е констатирано противоречие с каузалната практика на ВКС, обективирана в цитираните и приложени от касатора по делото Решение № 378/18. 05. 2006 г. по гр.д. № 315/2005 г. по описа на ВКС, ГК, Второ г.о.и Решение № 1095/23. 12. 1999 г. – чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. При изследването на въпроса за дължимостта и размера на начислените от лизингодателя и заплатени, респ. – дължими от лизингополучателя, договорни неустойки за забавено плащане на лизингови вноски, вещото лице по ССЕ в приетите по делото в първата инстанция и послужили, като основание за обосноваване на решаващите за изхода на делото, изводи на въззивния съд в мотивите му, две свои заключения (основно и допълнително), е изследвало и изложило в заключенията си два паралелни варианта на този размер – основан на уговорките между страните в т. 7.7.2. от ОУ към ДФЛ, и основан на разпоредбите на ПМС № 72/1994 г. Въпросът, по който е допуснато касационно обжалване е релевантен, доколкото от кратките мотиви на въззивния съд по главния въпрос, обуславящ изхода на спора – наличието или липсата на неизплатено задължение по процесния запис на заповед, респ. – по безспорно съществуващото и обезпечено със записа, каузално правоотношение между страните, може да се изведе заключение и в смисъл, че крайният извод на въззивния съд за изпълнени в цялост договорни задължения на ответника, съгласно договорения погасителен план, и дори надвнасяне на повече от дължимото, е обусловен именно от изложеното от ВЛ в двете му заключения досежно размера на задълженията на лизингополучателя по договора, преизчислявани и на основание ПМС № 72/1994 г. По въпроса за възможността страните по договор да уговарят възнаградителна лихва (чл. 240, ал. 2 ЗЗД) или неустойка за забавено изпълнение на парични задължения (чл. 92 ЗЗД) над размера на законната лихва, установена в ПМС № 72/1994 г., са постановени цитираните непосредствено по-горе две решения на касационната инстанция, в които еднозначно е прието, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва (чл. 240, ал. 2 ЗЗД) или неустойка за забавено изпълнение на парични задължения (чл. 92 ЗЗД) над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД, с ПМС № 72/08. 04. 1994 г. е определен само размерът на законната лихва, като с § 1 от ЗР на ПМС № 72/94 г. е отменено Р. № 1238/1951 г. за определяне на максималния размер на договорните лихви, без да бъде определен нов такъв размер, поради което и по действащото право максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) е ограничен единствено от чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Същото е прието изрично във второто, цитирано решение на касационната инстанция и по отношение на неустойката, като се сочи, че няма пречка страните да уговарят неустойка за забавено изпълнение на парични задължения (договорна лихва) над размера на законната лихва. Настоящият касационен състав приема за еднозначно правилна, така изложената непосредствено по-горе каузална практика на касационната инстанция, обективирана в Решение № 378/18. 05. 2006 г. по гр.д. № 315/2005 г. по описа на ВКС, ГК, Второ г.о.и Решение № 1095/23. 12. 1999 г. – чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Липсва каквото и да било основание, вън от законоустановените ограничения на свободата на договарянето, изискващи уговорките между страните да не противоречат на повелителните норми на закона и на добрите нрави – чл. 9 ЗЗД, да се ограничава гарантираната в същата разпоредба свобода на страните по договора, свободно да определят съдържанието му. След отмяната с § 1 от ЗР на ПМС № 72/1994 г. (отменено с ПМС № 100/2012 г., на свой ред отменено с действащото ПМС № 426/2014 г.), на Р. № 1238/1951 г. за определяне на максимален размер на договорните лихви, предвиденият в чл. 10, ал. 2 от ЗЗД размер, определен от Министерския съвет, до който лихви могат да се уговарят, е приложим само за размера на законната лихва – заместващото, при липса на друга уговорка между страните, обезщетение за забавено плащане на парични задължения по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, чийто размер е определян от Министерския съвет по силата на ал. 2 от същия законов текст. Задължението за законна лихва обаче възниква, при забавено изпълнение на парично задължение, само ако страните не са уговорили неустойка (договорна лихва) и няма пречка страните да уговарят неустойка за забавено изпълнение на парични задължения над размера на законната лихва (при което са ограничени само от разпоредбата на чл. 9, in fine от ЗЗД), като при това тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. По основателността на касационната жалба: В рамките на служебната проверка за допустимост на обжалваното в цялост въззивно решение, настоящата касационна инстанция намира, че в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение в неговата част, с която предявеният срещу авалиста по процесния запис на заповед М. Р. ВАСИЛЕВА иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК е уважен и вместо това с произнасяне по съществото на спора и в тази му част, същият е отхвърлен, обжалваното въззивно решение е недопустимо. Видно е от ясното съдържание на депозираната срещу първоинстанционното решение въззивна жалба, че макар и подадена, и подписана от общия процесуален представител по делото и на двамата ответници адв. Н., но същата е подадена само от името и за сметка на издателя по записа на заповед – юридическото лице [фирма]. Това е ясно видно, както от началната, титулна част на жалбата, така и от формулираното в края искане за присъждане разноски на представляваното от адв. Н., именно и само, търговско дружество. В този смисъл и посоченото в жалбата на [фирма], че първоинстанционното решение се обжалва в цялост и в петитума на същата, че се иска отмяната му изцяло, следва да се схваща, като искане за отмяна на решението изцяло, но в частта му по иска срещу подалото жалбата лице – жалбоподателя [фирма]. Точно така процесуалните качества на страните във въззивното производство, са възприети първоначално и от въззивния съд, който и при конституирането им в процеса, и в доклада си по делото (протокол от открито заседание на 02. 10. 2013 г., л. 12 от въззивното дело) изрично е посочил, че въззивен жалбоподател е само [фирма], като е поставил неподалия въззивна жалба ответник в първоинстанционното производство М. ВАСИЛЕВА, на противната на жалбоподателя страна във въззивното такова – като въззиваема страна. [фирма] и солидарният му съдлъжник – авалистът по записа на заповед М. Р. ВАСИЛЕВА са обикновени, а не необходими другари, поради което и жалбата на дружеството-издател не поддържа висящността на производството и по отношение на авалиста Василева (съобразно чл. 216, ал. 1 ГПК и при тълкуване по аргумент от противното на изр. първо ал. 2 от същия текст). Василева не се е и присъединила към въззивната жалба на [фирма] по реда на чл. 265, ал. 1 от ГПК, поради което и по отношение на нея първоинстанционното решение е влязло в сила (срв. и чл. 271, ал. 3 от ГПК, според която съдът отменя решението и по отношение на необжалвалите, но само необходими другари на жалбоподателя), и в тази му част същото въобще не е било предмет на въззивна проверка, поради което и в частта му, с която е пререшен разрешеният с влязлото в сила в тази му част първоинстанционно решение правен спор, обжалваното въззивно решение, като недопустимо следва да бъде обезсилено, със законните последици. В останалата му част, с която е отменено първоинстанционното решение в неговата част, с която предявеният срещу издателя по процесния запис на заповед [фирма] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК е уважен и вместо това с произнасяне по съществото на спора в тази му част, същият е отхвърлен, обжалваното въззивно решение следва да бъде потвърдено. Предявеният иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК е с предмет установяване наличието на задължение по запис на заповед – чл. 417, т. 9 от ГПК. Между страните няма спор (заявено е изрично от ищеца и не се оспорва от ответника), че процесният запис на заповед е издаден за „обезпечаване“ на сумата на всички лизингови вноски с включен ДДС, съгласно погасителен план към договор за финансов лизинг на МПС, сключен между страните на датата на издаването и на записа на заповед – 25. 07. 2006 г. (Така изрично т. 9 от представените по делото и неоспорени ОУ към ДФЛ, именувана „Обезпечение“ и съобразно която „Лизингополучателят издава запис на заповед на предявяване без протест и разноски за сумата на всички лизингови вноски, ведно с начислен ДДС, както и осигурява авалирането му от лицата, посочени в ДФЛ, когато има такива. Непогасените лизингови вноски могат да бъдат изисквани на основание ДФЛ или записа на заповед, но не два пъти и то само за неиздължената част от лизинговите вноски, лихви и разноски по ДФЛ.) При липсата на спор относно наличието на конкретно, каузално правоотношение, което се намира с менителничния ефект в такава връзка, че погасяването на задълженията на ответника по същото да води до съответно погасяване и на менителничните му такива по записа на заповед, въззивният съд правилно и в съответствие със задължителните разяснения, дадени с т. 17 от ТРОСГТКВКС № 4/2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. е приел, че на изследване по делото подлежи и каузалното правоотношение между страните, и наличието на задължение по същото, за да се ангажира отговорността на издателя на записа на заповед – страна по каузалното правоотношение, и за менителничното му такова до установения размер на дължимост. За да отхвърли иска срещу [фирма] въззивният съд е приел, че в хода на първоинстанционното производство са събрани достатъчно доказателства за наличието или липсата на задължението, за което е издадена заповедта за изпълнение. Посочил е, че от заключението и допълнителното заключение на вещото лице (ВЛ), изготвило назначената от съда съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ) може да се установи, че ответниците, в качеството си на лизингополучатели по сключения с ищеца договор за финансов лизинг (лизингополучател е само издателят на записа на заповед [фирма] – бел. на докладчика в касационната инстанция) не само, че са изпълнили договорните си задължения, съгласно договорения погасителен план, но и са надвнесли повече от дължимото. Отново според въззивния съд, подробно в заключението на експерта е посочено, че претендираната от ищеца сума е формирана, като задължение от усвояване на лизинговите вноски не според договорените между страните обективирани в договора правила. Съобразно задължителната практика на касационната инстанция по дела в производства по чл. 290 от ГПК, погасителен ефект за вземането по записа на заповед, при въведени възражения за плащане на задължението по каузалното правоотношение настъпва само при доказана обезпечителна функция на ценната книга спрямо изпълнението на конкретни задължения по каузалното правоотношение между издателя и поемателя. От друга страна, вземането на основание на ценната книга, независимо от гаранционно – обезпечителния му характер, възниква на датата на издаване на записа на заповед и изискуемостта му настъпва на падежа на ценната книга. Обезпечението може да е дадено на дата преди или след възникване на задължението по каузалното правоотношение, но с оглед установяване съществуването на подлежащо на изпълнение вземане съгласно чл. 418, ал. 3 ГПК, същото следва да е с настъпила изискуемост. В производството по чл. 422 ГПК вземането ще се признае за съществуващо и подлежащо на изпълнение, ако е изискуемо съобразно с падежа на ценната книга. При въведени възражения, основани на каузалното правоотношение, следва да е изискуемо и вземането по така обезпеченото каузално правоотношение. Ако записът на заповед има обезпечителна функция само за част от задълженията по каузалното правоотношение, то изискуеми са тези вземания, които са с настъпил падеж към датата на падежа на ценната книга. За вземанията по каузалното правоотношение, които не са изискуеми към датата на падежа на записа на заповед, не е налице подлежащо на изпълнение вземане и по ценната книга. Противното би означавало да се предостави възможност на кредитора да иска изпълнение въз основа на записа на заповед преди срока, чрез което ще се отрече обезпечителния характер на ценната книга. Все в този смисъл, касационната инстанция е имала повод да подчертае, че погасителен ефект за вземането по записа на заповед при въведени възражения за плащане на задължението по каузалното правоотношение настъпва само при доказана обезпечителна функция на ценната книга спрямо изпълнението на конкретни задължения по каузалното правоотношение между издателя и поемателя, а ако се твърди и установява обезпечителна функция на записа на заповед досежно изпълнението на конкретно по вид задължение (напр. само главница), ще следва да се установи дължимостта на такова по вид задължение към падежа на ефекта, като доказването на обезпечителна функция по отношение изпълнението на задължения от един вид, изключва ползването на ефекта за събиране вземания по същото каузално правоотношение от друг вид (в този смисъл са постановените в производства по чл. 290 от ГПК и съобразно разрешенията, дадени с т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. – задължителни за съдилищата Решение № 108/22. 07. 2014 г. по т.д. № 2418/2013 г., Решение № 171/11. 11. 2014 г. по т.д. № 2913/2013 г., Решение № 249/02. 02. 2015 г. по т.д. № 4224/14 г., всички на ТК, Първо търговско отделение на ВКС). В конкретния процесен случай не се спори между страните, установява се и от посоченото съдържание на т. 9 от ОУ към ДФЛ, сключен между страните, че обезпечителната функция на менителничния ефект се разпростира до изпълнение на задълженията на издателя – лизингополучател по каузалното правоотношение само за заплащане на лизингови вноски с включен ДДС, като според изричната уговорка между страните, само непогасените лизингови вноски могат да бъдат изисквани на основание ДФЛ или записа на заповед, но не два пъти и то само за неиздължената част от лизинговите вноски, лихви и разноски по ДФЛ, т.е. обезпечителната функция на процесния запис на заповед не се разпростира по отношение на дължимите от лизингополучателя, при условията на договора за лизинг, неустойки. Същият извод се налага и от сумата, за която е издаден записът на заповед и която точно съвпада с дължимите, по погасителен план, изготвен при сключването на договора, именно лизингови вноски в общ размер на 71735,57 евро с ДДС – сумата и по записа на заповед. В същия смисъл е и формулирана, и поддържана претенцията на ищеца по делото – за установяване съществуването на вземане за дължими, неплатени лизингови вноски №№ 45-51 включително, дължими за месеците април – октомври 2010 г. и в размери, по издадени и приложени към исковата молба, фактури. При така изложеното, на установяване по делото подлежи наличието или липсата на изискуеми към датата на падежа на „обезпечителния“ запис на заповед, задължения на ответника – лизингополучател и издател на записа на заповед по каузалното правоотношение, за дължими от последния и незаплатени, именно лизингови вноски. Не се спори по делото, видно е и от представения и неоспорен екземпляр от процесния запис на заповед, че падежът на същия е определен „на предявяване“. Не се спори, установява се и от представената с исковата молба, и неоспорена нотариална покана с разписка към нея, че записът на заповед е предявен на издателя на 13. 05. 2009 г., на която дата е настъпил и падежът на менителничния ефект. Не се спори по делото, видно е и от изричното съдържание, както на исковата молба, така и на всички последващи изявления на ищеца по делото, че предмет на исковата претенция е сума, претендирана като дължима по записа на заповед, но съставляваща неизплатени задължения по каузалното правоотношение между страните (издател и поемател) – договора за финансов лизинг, за дължими, неплатени лизингови вноски №№ 45-51 включително (последната – частично), дължащи се от лизингополучателя за месеците април – октомври 2010 г. (с последователни падежи от 01. 05. 2010 г. до 01. 11. 2010 г.) и в размери, по издадени и приложени към исковата молба, фактури. При така изложеното, по делото освен, че не се спори, но се и установява процесният запис на заповед да обезпечава изпълнение на задължения по каузалното правоотношение, именно от вида – предмет на исковата претенция, доколкото се изложи, че обезпечителната функция на процесния запис на заповед се разпростира именно и само за неплатените по договора задължения на лизингополучателя за заплащане точно на лизингови вноски. Независимо от изложеното, предявеният иск срещу издателя на записа на заповед [фирма] се явява неоснователен, с оглед също безспорно установеното по делото обстоятелство, че всички лизингови вноски – предмет на исковата претенция, са с ненастъпил падеж, т.е. не са били изискуеми, към датата на падежа на процесния менителничен ефект, безспорно установена по делото като 13. 05. 2009 г. Съобразно заявеното и от ищеца в исковата му молба, и след падежа на записа на заповед издателят е продължил да плаща по договора, като е преустановил плащанията едва към 01. 10. 2010 г., записът на заповед е предявен на 13. 05. 2009 г., а падежът на първата, претендирана от ищеца, да е обезпечена с менителничния ефект и незаплатена лизингова вноска – предмет на исковата молба е едва на 01. 05. 2010 г., т.е. почти една година след предявяването, респ. - падежа на записа на заповед, като последната претендирана такава е с падеж 01. 11. 2010 г. При така изложеното се налага краен извод за неоснователност на предявения от ищеца – лизингодател и поемател по записа на заповед, срещу издателя на същия – лизингополучател по договора за финансов лизинг, иск за установяване съществуване на процесното вземане на поемателя към издателя на записа на заповед за сумата от 15000 лв. по главницата, със законните последици, поради което и по изложените в настоящите мотиви съображения, в отхвърлителната му част по иска срещу издателя, въззивното решение следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на делото в касационната инстанция следва да бъде определена и отговорността на страните за разноски. Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първи състав Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА решение № 23, постановено на 07. 11. 2013 г. от Силистренски окръжен съд по т.д. № 175 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която е отменено първоинстанционно решение на Силистренски районен съд по гр.д. № 3104 по описа на съда за 2011 г. в неговата част, с която е признато за установено, по предявен от [фирма] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че М. Р. ВАСИЛЕВА, ЕГН: [ЕГН] дължи на [фирма], солидарно с [фирма] сумата 15000 лв., представляваща неизпълнена част от задължение по запис на заповед от 25. 07. 2006 г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ – 08. 03. 2011 г. до окончателното изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, по ч.гр.д. 391/2011 г. по описа на Силистренски районен съд и така предявеният иск срещу М. Р. ВАСИЛЕВА е отхвърлен. ПОТВЪРЖДАВА решение № 23, постановено на 07. 11. 2013 г. от Силистренски окръжен съд по т.д. № 175 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която е отменено първоинстанционно решение на Силистренски районен съд по гр.д. № 3104 по описа на съда за 2011 г. в неговата част, с която е признато за установено, по предявен от [фирма] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че [фирма] дължи на [фирма], солидарно с М. Р. ВАСИЛЕВА, ЕГН: [ЕГН] сумата 15000 лв., представляваща неизпълнена част от задължение по запис на заповед от 25. 07. 2006 г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ – 08. 03. 2011 г. до окончателното изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, по ч.гр.д. 391/2011 г. по описа на С. районен съд и така предявеният иск срещу Р. Т.“ О. е отхвърлен. ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК] да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК] сумата 1500 лв. адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: