5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 700 С., 15.09.2011 година Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА МАРИЯ СЛАВЧЕВА при секретар и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ч.т.дело № 277 /2010 година за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба на [фирма], [населено място] против въззивно определение на Софийски градски съд № 8897/ 11. 08.2009 год., по в.ч.гр.д.№ 3679/2009 год., с което е потвърдено разпореждането на Софийски районен съд от 06.08.2008 год., по гр.д.№ 19234/2008 год. за отхвърляне на подаденото заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение на основание чл.417, т.2 ГПК, във вр. с чл.60, ал.2 ЗКИ срещу Т. В. Ц. от [населено място] за сумите 8 615.34 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит от 31.07.2006 год., за сумата 563.51 лв. лихва и за 567.02 лв. - деловодни разноски. Частният жалбоподател поддържа, че постановеното от въззивния съд определение е неправилно, поради допуснато нарушение на съществените процесуални правила, свързани с обхвата на дължимата от въззивния съд проверка по реда на чл.278 ГПК и на чл.127, ал.1, т.2, пр.2 ГПК, поради което иска отмяната му и уважаване на заявеното искане за издаване на заповед по реда на чл.418 ГПК, във вр. с чл.417, т.2 ГПК. В инкорпорирано в съдържанието на частната касационна жалба изложение на основанията за достъп до касационен контрол, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Поддържаното от частния жалбоподател твърдение е, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с установената съдебна практика по обусловилия крайния изход на делото въпрос на процесуалното право - ”Редовно ли е заявлението за издаване на заповед за изпълнение, подадено от пълномощник, в случаите, когато не са посочени данните на законния представител на дружеството – заявител?”, като в подкрепа на същото са представени определения на СГС: № 579/23.09.2008 год., по ч.гр.д.№ 3581/2008 год.; № 1231/24.09.2008 год., по ч.гр.д.№ 3586 /2008 год.; множество заявления на [фирма] за издаване на заповеди за изпълнение по реда на чл.417 ГПК, с идентично на разгледаното по настоящето дело съдържание и разпореждания на СРС за издадени въз основа на същите заповеди за изпълнение. Като израз на съществуващата практика се сочи и определение на ВКС № 30 от 16.01.2009 год., по ч.т.д.№316/2008 год. на І-во т.о на ВКС. Ответната по частната жалба страна не е заявила становище в срока и по реда а чл.276, ал.1 ГПК. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираното оплакване и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278,ал.1 ГПК, намира: Частната касационна жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащо на инстанционен контрол пред ВКС по реда на чл.274, ал.3, т.2 ГПК, във вр. с чл.413, ал.2 ГПК определение на въззивния съд, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното определение СГС е възприел изцяло за съобразени с процесуалния закон изводите на първоинстанционния съд, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което е в образец по см. на чл.425 ГПК е нередовно, тъй като не е посочено името на законния представител на търговското дружество, съгласно изричното изискване на чл.127, ал.1, т.2 ГПК, към което чл.410, ал.2 ГПК препраща. Поради това и при отсъствие на процесуална възможност за прилагане на процесуалното правило на чл.129 ГПК в заповедното производство, констатираното несъответствие, според изложените в съобразителната част на обжалвания съдебен акт съждения, като явяващо се неотстранимо по указание на съда, обуславя отказ за издаване на заповед за изпълнение – арг. от чл.411, ал.2, т.1 ГПК. Следователно преценката на решаващите мотиви на въззивния съд позволява да се приеме, че поставеният процесуалноправен въпрос е значим за крайния правен резултат по делото, поради което попада в обсега на чл.280, ал.1 ГПК - основна предпоставка за допускане на касационното обжалване. Основателно е и позоваването на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. По формулирания от частния жалбоподател конкретен въпрос на процесуалното право е налице произнасяне от касационната инстанция, обективирано, както в цитираното с частната жалба определение № 30 от 16.01.2009 год., по ч.гр.д.№ 316/2008 год. на І-во т.о., така и в служебно известните на настоящия съдебен състав определения: № 332/09.06.2009 год., по ч.т.д.№ 266/2009 год. на І-во т.о. и № 706 от 23. 11. 2009 год., по ч.т.д.№ 525/ 2009 год. на ІІ-ро т.о.. Обстоятелството, че възприетото от отделните състави на ВКС разрешение, както застъпеното в окончателното определение на СГС № 1231/24.09.2008 год., по ч.гр.д.№ 3586/2008 год. становище е в смисъл различен от даденото от СГС тълкуване на чл.127, ал.1, т.2 ГПК, във вр. с чл.410, ал.2 ГПК в обжалвания съдебен акт, обуславя основателността на искането за допускане на касационното обжалване. Що се касае до останалите, цитирани от частния жалбоподател актове, то те, освен, че са без отметка да са влезли в сила и някои- без данни за конкретното дело, по които са постановени, не се включват и в съдебната практика, създадена от съдилищата, както е разяснено с т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, поради което не следва да бъдат съпоставяни. Разгледана по същество, частната касационна жалба е основателна. Правилно въззивната инстанция е счела, че за съда в заповедното производство не съществува процесуална възможност, извън хипотезата на чл.425, ал. ГПК, която в случая не е налице, да дава указания за отстраняване нередовността на подаденото от страната заявление за издаване на заповед за изпълнение и аргумент в подкрепа на изразеното разбиране, застъпено трайно и в практиката на ВКС е конкретното законово препращане на чл. 410, ал.2 ГПК, което не визира разпоредбата на чл.129 ГПК. Поради това доколкото и нормата на чл.101, ал.1 ГПК, въвеждаща общи правила за поправка на процесуалните действия на страните, е неотносима към нередовността на самия акт, с който съда е сезиран, то при констатирано несъответствие на същия, вкл. на заявлението по чл.417 ГПК, с изискванията на чл. 127, ал.1 и ал.3 ГПК и на чл.129, т.1 и т.2 ГПК, приложими в заповедното производство в двете му разновидности, следва издаването на заповед за изпълнение да бъде отказано, съгласно чл.411, ал.2 ГПК, във вр. с чл.410, ал.2 ГПК. Неправилно, обаче, СГС , позовавайки се на разпореденото от чл.127, ал.1, т.2 ГПК е приел, че данните, индивидуализиращи законния представител на АД- заявител, са част от задължителните реквизити по чл. 127, ал.1, т.2 ГПК. Както е посочено в цитираната съдебна практика на ВКС и на СГС, в първата от които е даден подробен отговор на поставения от частния касатор въпрос, от езиковото тълкуване на нормата на чл.127, ал.1, т.2 ГПК следва, че императивното изискване на закона в разглежданата хипотеза е удовлетворено с посочване името на ищеца/ ответника/ в исковата молба, като индивидуализацията на законния представител или на пълномощника е евентуална- само в случаите, когато лицето има такива. Затова, съобразни правната същност на органното представителство на ТД, различна от типичното законовото /задължително/ представителство на непълнолетните и поставените под запрещение, както и утвърдения образец заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК позволяват да се приеме, че при подаване на искова молба от пълномощник - адвокат, упълномощен от органния представител на ЮЛ- търговец, това е физическото лице, чиито име и адрес трябва да са вписани в съдържанието на същата, за да е спазено изискването на чл.127, ал.1, т.2 ГПК. Обстоятелството, че в случая заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадена от пълномощник, чието име и адрес са вписани в съдържанието му, като е приложено съответно пълномощно, удостоверяващо учредената на пълномощника от органния представител на ЮЛ- търговец представителна власт, изключва нередовността му, поради липса на изискуемия се от чл. 127, ал.1, т.2 ГПК задължителен реквизит и като не е съобразил горното въззивният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен. Делото следва да бъде върнато на първоинстанционният съд, който позовавайки се на формална нередовност на заявлението, въобще не е обсъдил основателността му, с оглед наличието или не на предпоставките за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417, т.2 ГПК, които не са били предмет на разглеждане и от въззивния съд. Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС О П Р Е Д Е Л И: ОТМЕНЯ постановеното от Софийски градски съд определение № 8897/11. 08.2009 год., по в.ч.гр.д.№ 3679/2009 год. и потвърденото с него разпореждане на Софийски районен съд 06.08.2008 год., по гр.д.№ 19234/ 2008 год.. ВРЪЩА делото на Софийски районен съд за произнасяне по основателността на заявлението на “О. Б. Б.”АД, [населено място] за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417, т.2 ГПК . ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: