Р Е Ш Е Н И Е № 67 гр.София, 20 октомври 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми май две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МАЯ ЦОНЕВА при участието на секретаря НЕВЕНА ПЕЛОВА и в присъствието на прокурора ИВАЙЛО СИМОВ разгледа докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА наказателно дело № 118/ 2020 г. Производството е по чл. 346, т. 1 НПК, образувано по касационна жалба на подсъдимия С. Д. С. / гражданин на /държава/, от [населено място], /държава/, срещу въззивно решение № 483 от 2. 12. 2019 г., постановено по ВНОХД № 1070/ 2019 г. по описа на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, VIII състав, с което е потвърдена присъда № 57 от 6. 06. 2019 г., по НОХД № 70/ 2018 г. на Видинския окръжен съд, наказателно отделение. В жалбата се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 НПК. Исканията на касатора са заявени в условията на алтернативност: да бъде оправдан или да бъде изменен атакуваният съдебен акт, като се намали размерът на наложеното на подсъдимия С. наказание, предвид наличието на предпоставките за приложението на чл. 55 от НК. Доводът за нарушение на материалния закон e развит в корелация с този за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с доказателствената дейност на въззивния съд. Поддържа се, че от обективна страна отсъстват признаците, квалифициращи случая на осъществената контрабанда като особено тежък, както и че липсва субективна съставомерност на деянията, за които на подсъдимия е повдигнато обвинение, признат е за виновен и е осъден. Заявената явна несправедливост на наложеното наказание е аргументирана с продължителния период от време, през който наказателното производство продължава, и неприключването на делото в разумен срок, какъвто принцип е заложен в чл. 6 КЗПЧОС. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд, подсъдимият се явява лично и със служебния си защитник- адв. М., който поддържа жалбата по изложените в нея съображения, със заявените искания и пледира за уважаването й. Подсъдимият С. се присъединява към позицията на своя защитник и моли да бъде оправдан. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна. Счита, че същата следва да бъде оставена без уважение, а решението на въззивния съд- в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в касационната жалба и допълнението към нея, становищата на страните в съдебно заседание и извърши проверка на обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е второ поред. С атакуваното пред ВКС решение е потвърдена изцяло първоинстанционната присъда № 57 от 6. 06. 2019 г. на Видинския окръжен съд, наказателно отделение, по НОХД № 70/ 2018 г. по описа на същия съд. Въззивният съдебен акт е постановен във второ поред второинстанционно производство, развило се след отмяната на решение № 205 от 25. 05. 2016 г. по ВНОХД № 208/ 2016 г. на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, VII състав, и връщане на делото за новото му разглеждане на Видинския окръжен съд с решение № 229 от 25. 11. 2016 г. по КНОХД № 821/ 2016 г. на ВКС, II н. о. С първоинстанционната присъда Видинският окръжен съд, наказателно отделение, е признал подсъдимия С. Д. С. /гражданин на /държава/, от [населено място], /държава/, за виновен в това, че на 6. 09. 2014 г., на ГКПП „граничен пункт“, на излизане от Република България с товарна композиция, състояща се от полуремарке с регистрационен /№/ теглено от влекач с регистрационен /№ /., без надлежно разрешително по ЗКНВП, направил опит да пренесе през границата на страната високорисково наркотично вещество – хероин, с общо нето тегло 198, 080 кг и концентрация на активния компонент /диацетилморфин/ - 62, 44 %, на обща стойност 31 692 800 лв., разпределено в пакети, укрити в тридесет и четири на брой кашона, находящи се в полуремаркето на товарната композиция, всеки един от тях опакован в зебло и облепен с бежово тиксо в двата си края, с надпис върху същите в лицевата част – „ “, като предметът на контрабандата е в особено големи размери и случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 242, ал. 4, вр. ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, го е осъдил на петнадесет години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно в затвор при първоначален строг режим, и глоба в размер на 200 000 лв., като го е оправдал по повдигнатото обвинение за довършено престъпление. Със същата присъда подсъдимият С. е бил признат за виновен в това, че за времето от 5. 09. 2014 г. до 6. 09. 2014 г. по пътя от ГКПП „граничен пункт“ до ГКПП „граничен пункт“, без надлежно разрешително по ЗКНВП, държал в товарна композиция, състояща се от полуремарке с регистрационен/№/ , теглено от влекач с регистрационен /№/, високорисково наркотично вещество – хероин, с общо нето тегло 198, 080 кг и концентрация на активния компонент /диацетилморфин/ - 62, 44 %, на обща стойност 31 692 800 лв., разпределено в пакети, укрити в тридесет и четири на брой кашона, находящи се в полуремаркето на товарната композиция, всеки един от тях опакован в зебло и облепен с бежово тиксо в двата си края, с надпис върху същите в лицевата част–„ “, поради което и на основание чл. 354а, ал. 3, т. 1, предл. 1 от НК, е бил осъден на четири години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно в затвор при първоначален строг режим, и глоба в размер на 6 000 лв., като е бил оправдан по обвинението по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, предл. 3, вр. ал. 1, предл. 4 от НК. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на подсъдимия С. едно общо най-тежко наказание, а именно- лишаване от свобода за срок от петнадесет години, което да бъде изтърпяно в затвор при първоначален строг режим, и глоба в размер на 200 000 лв. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. Уведомил го е и за възможността да поиска да изтърпи наложеното му наказание лишаване от свобода в държавата, чийто гражданин е. В производство по реда на Глава X. от НПК, образувано по жалба на подсъдимия, е било постановено атакуваното въззивно решение, с което Софийският апелативен съд е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е от легитимиран субект, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, в установения от закона срок. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. На първо място е важно да се изтъкне, че на касационен контрол подлежи развитата от органите на досъдебното производство и съдилищата процесуална дейност, свързана със събирането, проверката, анализа и оценката на доказателствените източници и формирането на вътрешното убеждение на инстанциите по същество. ВКС обаче не може да подменя вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите, но осъществявайки дължимия контрол за материална и процесуална законосъобразност на конкретния съдебен акт, е задължен да извърши проверка за спазването на императивните процесуални правила, гарантиращи законосъобразното му формиране. Не е налице процесуално нарушение от визираната категория, предпоставящо касационна отмяна на проверявания съдебен акт, когато фактическите констатации почиват на съвкупната оценка на доказателствените материали, съобразно тяхното действително съдържание, а инстанциите по фактите са изложили конкретни и убедителни съображения защо се кредитират една група доказателствени източници, а други се отхвърлят. С изпълнението на тези процесуални изисквания се гарантира, че вътрешното убеждение на решаващия съд е изградено в съгласие с принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107, ал. 5 НПК. При преценката на основателността на възраженията на жалбоподателя относно наличието на допуснати съществени процесуални нарушения при формирането на вътрешното убеждение на Софийския апелативен съд по приетите за установени правнорелевантни факти, предпоставящи правилното приложение на материалния закон, и свързани с дейността по събирането, проверката и оценката на доказателствените източници, настоящият касационен състав не констатира такива. Въззивният съд е обсъдил подробно и аргументирано всички доказателства, включени в доказателствената съвкупност по делото, както поотделно, така и в тяхната взаимна връзка. В случая не са налице доказателства, които да са били надценени, игнорирани или изопачени от съда. В този смисъл твърденията на защитата са неоснователни. Апелативният съд се е мотивирал защо е кредитирал с доверие приобщените по делото писмени доказателства и доказателствени средства, както и защо при формиране на фактическите си изводи относно случилото се в обективната действителност се е ползвал от показанията на свидетелите: И. П., Д. М., В. Р. и разпитания по делегация пред съд свидетел – И. В.. От значение за изясняването на релевантната фактология по делото са били показанията на свидетеля П. – митнически служител, участвал в извършването на проверката на композицията, управлявана от подсъдимия С.. Въззивната инстанция законосъобразно е поставила в основата на своите фактически констатации единствено заявеното от него в хода на съдебното следствие и не е ценила твърденията му от досъдебната фаза, които не са били приобщени към доказателствената съвкупност по надлежния ред. Свидетелят е бил категоричен, че в кабината на процесния товарен автомобил се е намирала митническата декларация с печат на турската митница в [населено място], касаеща превозното средство, управлявано от свид. В.. Тъкмо тази декларация е била предадена от свидетеля П. на разследващите органи наред с всички останали митнически документи, съпровождащи товара. Твърдението на защитата за допуснато нарушение на правилата на формалната логика в изложените от въззивния съд съображения досежно приетите от него за установени факти представлява всъщност собствено тълкуване на съобщеното от свидетеля П., в която връзка е отречена правилността на съжденията на съда. Така на практика защитата се противопоставя на обосноваността на атакувания съдебен акт, която не може да бъде обсъждана от касационната инстанция. От гледище на процесуалните правила, при осъществената от апелативния съд доказателствена дейност няма индиции за направена превратна или противоречаща на правилата на формалната логика оценка на гласните доказателствени източници. Казаното се отнася и до приобщените и послужилите при мотивирането на постановения съдебен акт писмени и веществени доказателствени средства, както и приетите по делото заключения по назначените съдебни експертизи. Съответно, Софийският апелативен съд е изпълнил в пълен обем задълженията си, произтичащи от процесуалния закон и свързани със събирането, проверката и оценката на доказателствените източници. Съобразно приетите за установени фактически положения, законосъобразно въззивният съд е заключил, че подсъдимият С. е осъществил от обективна и субективна страна съставите на престъпленията по чл. 242, ал. 4, вр. ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 от НК и по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, предл. 3, вр. ал. 1, предл. 4 от НК, за чието извършване е бил признат за виновен и осъден. В тази връзка, при обсъждането на релевираните от касатора обстоятелства в подкрепа на довода за липса на признаците, квалифициращи случая на осъществената контрабанда като особено тежък, респ. за обективна несъставомерност на деянието по чл. 242, ал. 4, вр. ал. 2, вр. чл. 18, ал. 1 от НК от НК, следва да се съобрази дефинитивната норма на чл. 93, т. 8 от НК. Обществената опасност на деянието и тази на дееца, в своята кумулативна даденост, очертават законовия критерий за определянето на случая като особено тежък. За да се формират верни и съответни на установените фактически положения изводи относно личната обществена опасност на извършителя на престъплението, трябва да бъде преценявана не изолирано неговата същност, а поведението му при осъществяването на деянието /начин, средства, метод на извършване и т.н./, като външен израз на неговата личност. В този смисъл, чистото съдебно минало на подсъдимия С., трудовата му ангажираност и семейното му положение са факти, недостатъчни за еднозначното му характеризиране като деец с ниска лична обществена опасност. Не могат да не бъдат отчетени видът и количеството на пренасяното наркотично вещество, начинът на неговото укриване в товарната композиция, организацията и изпълнението на самото престъпление. Въззивният съд е ценил наличните по делото доказателства, установяващи личната характеристика на подсъдимия, в аспекта на планирането, подготовката и изпълнението на деянието, с което е интерпретирал правилно съдържанието на разпоредбата на чл. 93, т. 8 от НК и е съотнесъл отделните елементи на особено тежкия случай /обществена опасност на деянието и на дееца/ към конкретиката на процесния казус. Възраженията на защитата в обратната насока, съответно са неоснователни. Относно аргументите за липса на умисъл при осъществяването на инкриминираните деяния, следва да се има предвид, че идентични доводи са били поддържани и пред втората инстанция, която в мотивите на решението си им е дала съответен на закона отговор. При установяването на субективната страна на престъпленията са били изследвани обстоятелствата, свързани с поведението на С. С. преди и по време на извършването на митническата проверка – местонахождението в кабината на товарния автомобил, управляван от подсъдимия, на документа, удостоверяващ преминат рентгенов контрол от свидетеля Варски; неспокойното поведение на подсъдимия при проверката на неговия товар; интензивната му мобилна комуникация по време пътуването и последващото заличаване на информацията. Вярно е, че гореизброените доказателства са косвени, но в теорията и практиката няма спор за това, че вътрешното убеждение на инстанциите по фактите може да бъде изградено и само въз основа на косвени доказателства, стига логическата връзка между тях поотделно и в съвкупността им да води до един единствен несъмнен извод относно подлежащия на доказване факт, в случая – знанието на подсъдимия С. за наличието на наркотични вещества /с общо нето тегло 198, 080 кг/ в полуремаркето на управляваната от него товарна композиция, които той се е опитал да пренесе през границата на Република България без знанието и разрешението на митниците. Тази констатация не може да бъде разколебана от обстоятелството, че съгласно Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ - ратифицирана с Указ № 1143 на ДС от 29. 07. 1977 г. – ДВ, бр. 61 от 5. 08. 1977 г., в сила за България от 18. 01. 1978 г., превозвачът е длъжен при приемането на стоката за превоз да провери единствено точността на данните в товарителницата относно броя на колетите, маркировката и номерата им, както и видимото състояние на стоката и опаковката й, но не и нейното съдържание/освен ако това не е изрично изискано от изпращача/. Това е обяснимо с предназначението на Конвенцията, а именно да уреди отношенията, които възникват между изпращача, превозвача и получателя на стоката по повод международна доставка, по-конкретно, за разпределянето на отговорността помежду им в случай на неизпълнение или на лошо изпълнение на договорни задължения, произтичащи от договора за международен автомобилен превоз на стоки. ЧМР Конвенцията, макар и източник на правото за Република България, предвид ратифицирането ѝ по нормативно установения ред, няма онова значение, което ѝ придава защитата, защото невъзможността подсъдимият да провери съдържанието на товара не изключва a priori знанието му за наличието на наркотични вещества. Следователно, няма основание искането за оправдаване на касатора, с оглед алтернативно заявената позиция в жалбата, да бъде удовлетворено, доколкото в случая процесуалният и материалният закон са били приложени правилно. Твърденията за явна несправедливост на наложеното общо най-тежко наказание също са неоснователни. Съобразявайки общите правила на чл. 54 от НК при индивидуализацията на наказанията на подсъдимия за извършените от него престъпления, инстанциите по същество са отчели всички смекчаващи и отегчаващи отговорността на касатора обстоятелства, включително продължителността на настоящото наказателно производство. Последното обстоятелство, макар да носи характеристиките на изключителност, само по себе си не може да доведе до приложението на чл. 55 от НК, защото законът изисква наличието и на втората кумулативно дадена предпоставка за обосноваване необходимостта от привеждане в действие на института на смекчената наказателна отговорност, а именно- несъразмерност на най-леката предвидена в закона санкция с осъщественото от подсъдимия деяние, какъвто настоящият случай не е. Т. е., въпреки че срокът на развитие на процеса не може да бъде окачествен като разумен по смисъла на чл. 6, т. 1 КЗПЧОС и чл. 22, ал. 1 НПК, предвид правната и фактическата сложност на делото, подсъдимият е бил законосъобразно компенсиран чрез определяне на наказанията към минимума, предвиден в съответната санкционна норма. В тази връзка, не са налице основания за упражняване на правомощието на ВКС по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК и последващо намаляване на наказанията, наложени на подсъдимия, тъй като и основното, и кумулативното, са законосъобразно и справедливо отмерени. Те са в съответствие и с целите, регламентирани в чл. 36 НК, поради което и не съдържат характеристиките на явната несправедливост, дефинирани с нормата на чл. 348, ал. 5 НПК. В обобщение, Софийският апелативен съд е извършил цялостна служебна проверка на правилността на обжалваната пред него първоинстанционна присъда при стриктно спазване изискванията на чл. 313 и чл. 314 НПК, а постановеното от него решение съдържа всички реквизити по чл. 339, ал. 1- 2 НПК, както и подробен и задълбочен отговор на всички доводи, релевирани от страните във въззивното производство. По изложените съображения и като намери, че въззивният съдебен акт е постановен в съответствие с материалния и процесуалния закон, ВКС, в настоящия си състав, прие, че жалбата на подсъдимия С. С., с която е сезиран, е неоснователна, а това налага проверяваното въззивно решение да бъде оставено в сила, съобразно правомощията на касационната инстанция по чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК. В тази връзка, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 483 от 2. 12. 2019 г., постановено по ВНОХД № 1070/ 2019 г., по описа на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, VIII състав. На основание чл. 395а, ал. 1, вр. чл. 55, ал. 4 от НПК от настоящото решение да се предостави писмен превод на // език на подсъдимия. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: