О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 173
гр. София, 15.07.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова ч.гр. дело № 1603/2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 2802/04.02.2022 г. на Р. Д. Н., [населено място], чрез пълномощника адвокат И. К., срещу въззивно определение № 257/20.01.2022 г. по в.ч. гр. д. № 3042/2021 г. на Окръжен съд - Варна. Поддържат се оплаквания, че определението е неправилно и незаконосъобразно.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Налице ли е сила на пресъдено нещо между страни по два иска по чл. 108 ЗС, ако вторият иск е насочен срещу един ответник, който в предходен иск е бил ответник, заедно с други такива, в качеството им на наследници на лице, погрешно посочено от ищеца за собственик и владелец на имота по иска по чл. 108 ЗС и не е бил такъв към датата на смъртта си и при завеждане на първия иск, т.е. когато първият иск е срещу ненадлежна страна; 2. Налице ли е сила на пресъдено нещо по два иска по чл. 108 ЗС, ако по втория иск ответникът е сочен за собственик на 1/2 ид. ч. от имот, докато при предходно воден иск е привлечен като собственик и владелец на 1/6 ид. ч. от 1/2 ид. ч. по наследство от ненадлежен ответник (несобственик и владелец) - наследодателя му; 3. Ако между две страни е налице обвързваща сила на решение по иск по чл. 108 ЗС за квота от 1/6 ид. ч. от 1/2 ид. ч. от имота за ответника, на сочено погрешка от ищеца основание като наследник, то решението има ли сила между страните, ако този ответник всъщност е бил едноличен собственик на цялата квота от 1/2 ид. ч. за имота, придобита в индивидуална собственост по дарение, като по първия иск ответникът е сред ответниците - наследници на ненадлежна страна - техен наследодател; 4. Ако две страни по иск по чл. 108 ЗС са обвързани със сила на пресъдено нещо по решение с петитум, сочещ собственост от 1/6 ид. ч. от 1/2 ид. ч. по наследство за ответник, като другите 5/6 ид. ч. от 1/2 ид. ч. са сочени за собственост на други наследници, но всъщност преди завеждането на първия иск този ответник е бил едноличен собственик и владелец на цялата квота от 1/2 ид.ч., придобита по дарение, налице ли е забраната по чл. 299 ГПК или не е, и за ищеца по първия иск съществува ли правна възможност за завеждане на иск по чл. 108 ЗС срещу надлежната страна - ответник, фигурирала в предходния иск по чл. 108 ЗС сред числото ответници, като наследници на сочен погрешка за собственик техен наследодател, за конкретна стойност на квотата й и основание на собствеността й; 5. Налице ли е идентичност на петитума на искове по чл. 108 ЗС за сграда, макар и с идентичен административен адрес на сградата, ако по първия иск е сочена квадратура и построяване по разрешение за строеж, без в хода на делото до влизането му в сила да се е отчело обстоятелството, че впоследствие къщата е достроявана с допълнително разрешение за строеж и е с увеличена площ, което не е отразено в първоначалната искова молба и влязлото в сила решение, по което ответникът има и различна по-малка квота от собствената си действителна така и различно основание за придобиване на собствеността си (сделка по дарение, а не по наследство).
Твърди се, че е налице противоречие с т. 18 на ТР № 1/2001 г. на ВКС; решение № 541/19.01.2011 г. по гр. д. № 1364/2009 г. на ВКС, II г.о.; решение № 142/30.05.2011 г. по гр. д. № 1471/2010 г. на ВКС, II г.о.; решение № 54/24.07.2018 г. по гр. д. № 2334/2017 г. на ВКС, II г.о.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното:
С въззивното определение е потвърдено определение № 7702/19.11.2021 г. по гр. д. № 12102/2021 г. на Районен съд - Варна, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск.
Въззивният съд е приел за установено, че в исковата си молба се твърди, че ищцата е собственик на реална част от сграда с идентификатор *****, придобита по наследство и дарение от майка й В. К., на дела на баща й Д. А. К.. Последният е притежавал 1/2 ид. част от сграда, находяща се в [населено място], [улица], като останалата 1/2 ид. ч. е била собственост на Б. А. К., който е праводател на ответника К. Б. А.. Ищцата и ответникът притежават по 1/2 ид. част от всеки от двата етажа на сградата. Собствеността на 1 етаж е разпределена, като обект с идентификатор ***** е собственост на ищцата, а обект с идентификатор ***** е собственост на ответника. Реална част с площ от 12 кв.м., представляваща част от обекта, собственост на ищцата, се владее от ответника. Ищцата е сезирала съда с искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да предаде владението върху стая, повдигната в жълт цвят на схемата за обекта с площ от 12 кв.м., представляваща част от самостоятелен обект в посочената по-горе сграда, с идентификатор № *****, и да преустанови неоснователното ползване на входа за достъп към процесната стая, като премахне чрез зазиждане използвания от него вход към обект *****. Съдът е приел, че е налице влязло в сила решение, постановено по гр. д. № 16356/2018 г. на Районен съд - Варна, с което са отхвърлени предявените от Р. Д. Н. срещу А. К. А., М. Б. А. и К. Б. А. искове с правно основание чл. 108 ЗС, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 77 ЗС за осъждане на ответниците да предадат на ищцата владението върху реална част с площ от 4,86 кв.м. от самостоятелен обект с идентификатор *****, като обектът се намира в сграда с идентификатор ***. В това производство ищцата е твърдяла, че е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ******, както и на 1/2 ид. от поземления имот, в който е изградена сградата, въз основа на договор за отстъпено право на строеж върху държавна земя от 27.06.1962 г. и разрешение от 10.11.1962 г. След смъртта на А. К. К. между наследниците му: Д. А. К. и Б. А. К., е извършена делба на имота по гр. д. № 2153/1983 г., вписана в книгата за вписвания на 06.03.1985 г., с която е поделена жилищната сграда на два самостоятелни обекта: ***** - на ищцата и ***** - на ответниците. Самостоятелните обекти в сградата имат обща стена, която е била изградена навътре в обекта на ищцата и поради това реална част от нейния обект се владее от ответниците без правно основание и е присъединена към техния обект. В производството по гр. д. № 16356/2018 г. на Районен съд - Варна като ответник е участвал ответникът в настоящото производство К. А., който е твърдял, че от изграждането на сградата в нея не са извършвани преустройства и промени в площта на разпределението.
Съдът е приел, че между страните в настоящото производство е налице влязло в сила решение по отношение на обстоятелствата, че получената в дял от наследодателя на ищцата, а в последствие от нея част от приземния етаж, съобразно извършените делби през 1983 г. и 1987 г., отговаря на фактически обособената площ на сградата към 2020 г., записана като жилище с идентификатор № *****, и ищцата се легитимира като собственик на тази част от имота, която владее реално. По това дело ищцата и ответникът в настоящото производство К. А. са имали същите качества на ищец и ответник и са обвързани със силата на пресъдено нещо на решението, постановено по гр. д. № 16356/2018 г. Предявените в настоящото производство искове са с идентичен предмет, тъй като се твърди право на собственост на едни и същи основания по отношение на реална част от самостоятелен обект с идентификатор ***** в сграда, находяща се в [населено място], [улица]. Доколкото реалната част от имота се индивидуализира освен с площ и с граници, то следва да се приеме, че е налице идентичност и по отношение на претендираната реална част, въпреки разликата в посочената площ, тъй като по наведените от ищцата твърдения тази разлика се дължи на това, че в настоящото производство тя е определена съразмерно съгласно протокол от съдебна делба по гр. д. № 2153/1983 г. на Районен съд - Варна, а по предходното дело -по разрешение за строеж на къща от 1962 г. В случая е налице влязло в сила решение между страните по отношение на спорното право на собственост на заявените основания за процесната реална част. Силата на пресъдено нещо има преклудиращо действие по отношение на факти и обстоятелства, които са настъпили до момента на влизане в сила на решението, но не са предявени от страните. В тази връзка ирелевантни са възраженията на ищцата, че липсва идентичност на предмета, предвид това, че към 1970 г., сградата е била с увеличена площ и не е съществувала във вида, в който е по предявения иск по гр. д. № 16356/2018 г. Видно от изложените в решението по в.гр. д. № 585/20 г. мотиви, съдът е изследвал и този въпрос, като е приел, че полученият в дял от ищцата част от приземния етаж по делбите от 1983 г. и 1987 г. отговаря на фактически обособената площ от сградата с идентификатор *****, собственост на ищцата. Предвид изложеното предявените в настоящото производство искове са недопустими.
Частната касационна жалба е допустима, тъй като същата е подадена от легитимирана страна и е насочена против съдебен акт, с който се потвърждава определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото.
Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжавлане на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби.
Поставените от касатора въпроси, касаещи недопустимостта на предявен иск с правно основание чл. 108 ЗС, поради наличие на влязло в сила решение, постановено в производство по идентичен правен спор, не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото с тях се навеждат единствено оплаквания относно правилността на постановеното определение, които са основания за касиране по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не представляват основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на жалбите. В случая въззивният съд е приел, че между страните е налице влязло в сила решение по отношение на обстоятелствата, че получената в дял от наследодателя на ищцата, а в последствие от нея, част от приземния етаж отговаря на фактически обособената площ на сградата към 2020 г., записана като жилище с идентификатор № ***** и ищцата се легитимира като собственик на тази част от имота, която владее реално. Ето защо предявените в настоящото производство искове се явяват недопустими. В случая изложеното от въззивния съд правно становище е съобразено със константната практика на ВКС /включително цитираната от касатора/, съгласно която, за да бъде прекратено съдебно производство поради наличие на формирана сила на пресъдено нещо, е необходимо да е налице тъждество между страните и спора, който е разрешен с влязло в сила решение и висящия спор.
Следва да се посочи, че в случая поставените от касатора въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното определение в соченaтa хипотезa на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът не обосновава приложимост на основанието. Посочените правни норми не се нуждаят от тълкуване, като във връзка с тях е налице налице задължителна съдебна практика на ВКС.
Липсват и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен "contra legem", при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл или "extra legem", при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното определение - нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила - липса на мотиви на обжалвания акт, или наличие на явна необоснованост с оглед правилата на формалната логика, поради което касационно обжалване не може да бъде допуснато на това основание.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 257/20.01.2022 г. по в.ч. гр. д. № 3042/2021 г. на Окръжен съд - Варна.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |