5 Р Е Ш Е Н И Е № 154 С., 01.12.2014 година Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди и четиринадесета в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА РОСИЦА БОЖИЛОВА При участието на секретаря:Н. Такева изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 3050/2013 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Л. Р. Ш. и Г. Р. Ш. и двете от [населено място] са подали касационна жалба срещу решение №750 от 16.04.2013г. по гр.д.3946/12г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е отменено решение от 30.06.2012г. по гр.д. 2272/12г. на СГС, в частта му, с която предявените искове по чл.183, ал.1 КЗ са уважени за разликите над 47718.87 лв. до пълните им предявени размери и в същата част по същество исковете са отхвърлени, както и в частта, с която исковете по чл.86 ЗЗД след отмяна на същото решение са отхвърлени за разликите над сумите от по 1404 лв. до 2471.37лв., както и в частта за разноските. Касаторите са поддържали оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. По –конкретно са изложили разбирането си за неправилност на решението в обжалваната му част, поради приетото от съда за неприложимост на разпоредбата на чл. 26, ал.4 ЗЗД. Изложени са съображения относно приложимостта на правилото на чл. 8, ал.2 НЗЗРСРТЗ, мотивирано с императивността на уредбата на задължителното застраховате на работниците и служителите, с основен довод, че неправомерните действия на работодателя не следвало да рефлектират върху правната сфера на работника и съответно не следвало да водят до понасяне последиците на тези действия от увредения. Развито е и разбирането, че поведението на страните по договора за застраховка и възникващите от това поведение права и отговорности не могат да засягат интересите на третото застраховано лице, гарантирани от цитираната императивна уредба. Ответникът по касация – [фирма] – [населено място],чрез пълномощника си юрк. Г. е на становище, че решението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С определение № 345 от 29.04.2014г. на ВКС, І т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С решението, предмет на касационно обжалване, състав на Софийски апелативен съд е приел за частично основателна, частично предявената претенция на всяка една от ищците за заплащане на дължимата застрахователна сума по застраховка „трудова злополука”, с оглед настъпилото застрахователно събитие – смъртта на тяхната майка при трудова злополука. За да счете за неправилно решението на първостепенния съд, с което е присъдена изцяло частично претендираната сума, въззивният съд е мотивирал неприложимост на чл. 8, ал.2 НЗЗРСРТЗ с оглед изричната разпоредба на чл.17 от същия нормативен акт, според който застрахователя отговаря до договореното в застрахователния договор сума, независимо от установената като минимален размер сума в чл.8, ал.2 НЗЗРСРТЗ.Този извод е направен, при приетото, че работодателят е заявил по-ниски трудови възнаграждения при сключване на договора, въз основа, на които е определена и договорена и застрахователната премия и ако бъде приложен чл.26, ал.4 ЗЗД, с оглед императивната норма на чл.8, ал.2 НЗЗРСРТ, това би нарушило принципа за еквивалентост на престациите по сключения договор. С оглед основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК са поставени следните материалноправните въпроси - Действителна ли е клауза в застрахователен договор за задължителна застраховка „ Трудова злополука на работниците и служителите”, която предвижда размер на застрахователната сума, по-малък от минимално установения в чл.8, ал.2 НЗЗРСРТЗ и намира ли в такива случаи приложение разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД, съответно замества ли се в такива случаи по право такава договорна клауза с повелителното правило на чл.8, ал.2 НЗЗРСРТЗ и налице ли е колизия между чл.17 НЗЗРСРТЗ и разпоредбата на чл.8, ал.2 НЗЗРСРТЗ. Върховният касационен съд, с оглед така поставените въпроси приема следното: Имуществената отговорност при увреждане живота и здравето на работниците при трудова злополука и професионална болест е уредена в чл.200 КТ. Нормата установява предпоставките за възникване задължението на работодателя, като му възлага отговорността да възмезди изцяло настъпилите вреди в резултат на трудова злополука респ. професионална болест. Наред с това, чл.52 ЗББУТ предписва задължителното сключване на застраховка „трудова злополука”, по отношение на лица, чиято работа е в риск. Този текст урежда административното задължение на работодателя да сключи застрахователен договор за своя сметка, но в полза на своите работници, като поеме плащането на определените по него застрахователни премии.Предмет на застраховане е животът и телесната цялост на работниците.С настъпване на правопроизводящият юридически факт – трудова злополука или професионално заболяване- за застрахования се пораждат права към застрахователя, но наред с това възниква и имуществената отговорност на работодателя. Възможността за паралелното осъществяване на тези права се извежда от установеното с чл.200, ал.4 КТ определящ, че от дължимото от работодателя обезщетение, трябва да се приспаднат всички суми, получени от застраховката, поддържана от работодателя в полза на работника. От така очертаната възможност се извежда и интереса на работодателя от сключване на застрахователния договор, свързан с обезпечаване на определена сума, която да покрие дължимото при уврежданията, получени от работника при настъпване на застрахователното събитие, именно защото за вредите от трудова злополука или професионална болест неограничено отговаря работодателя – арг. чл.200, ал.1 КТ, а чл.200, ал.4 КТ, както бе отбелязано, установява законова редукция на сумата получена от работника по застраховката „ трудова злополука” от стойността на задължението на работодателя за обезщетение на вредите. Този регламент е в съответствие с правната уредба на застраховката „ злополука”- чл.231, ал.2. КЗ. Изводът се подкрепя и с оглед уреденото в чл.238, ал.2 КЗ съотношение между застрахователната сума, която изплаща застрахователя и обезщетението за вреди, претърпени от застрахованото лице. Застраховката „ трудова злополука” няма пряк обезщетителен характер, с оглед това, че използвания легален термин за дължимото при настъпване на риска не е „застрахователно обезщетение”, а „застрахователна сума” - чл. 238 КЗ. Аргумент в подкрепа на този извод е и липсата на възможност за регрес на застрахователя спрямо работодателя. От изложеното следва, че застраховката „ трудова злополука„ не изключва отговорността на работодателя, а тъкмо обратното, подпомага го при обезщетяване на вредите по чл.200 КТ. Издаденият чрез законовия бланкет на чл.52, ал.1 ЗББУТ подзаконов нормативен акт – Наредба за задължителното застраховане на работниците и служителите на риска „ трудова злополука” не променя тези изводи, тъй като тя установява единствено регламент относно задълженията на работодателя, произтичащи от административното му задължение да сключи застраховка по риска „ трудова злополука”. Следователно, не е налице и колизия между определения съобразно Наредбата - чл.8, ал.2 минимален размер на застрахователната сума и дължимото от застрахователя при настъпване на риска, тъй като този текст указва задължение за работодателя при законово определен за него предметен обхват на договаряне. След като застрахователя е поел насрещното задължение да заплати уговорената, чрез представяне от работодателя в изпълнение на задълженията му по чл. 52 ЗББУТ документация, застрахователна сума, то именно с тази договореност се изчерпва и отговорността му, съобразно чл.238 КЗ. Неговата отговорност, именно поради изложения характер на обсъжданата застраховка – без пряко обезщетително действие не може да бъде разширявана, поради това, че работодателят не е установил действително получаваните трудови възнаграждения на застрахованите работници при сключване на договора, тъй като отговорността за обезщетяване на вредите, както бе обосновано вече е на работодателя и той чрез редукцията на застрахователната сума при тези свои действия, ще дължи в по-голям размер обезщетение за вредоносния резултат, произтичащ от трудовата злополука.Сключеният договор, следва да се изпълнява и в тази връзка досежно застрахователя и неговите задължения Наредбата в чл.17 очертава обема на отговорността – само по отношение на поетото със застрахователния договор задължение да заплати определената застрахователна сума при настъпване на риска. С оглед изложеното, настоящият състав по поставения въпрос приема, че клаузата в застрахователен договор за задължителна застраховка „ Трудова злополука на работниците и служителите”, която предвижда размер на застрахователната сума, по-малък от минимално установения в чл.8, ал.2 НЗЗРСРТЗ е действителна, тъй като тя е предмет на валидно договаряне, при което работодателят изпълнява свое административно задължение, а при неизпълнението му неговата имуществена отговорност се увеличава по размер, тъй като от нея се редуцира договорената застрахователната сума, платена на работника по застрахователния договор с оглед настъпване на риска „ трудова злополука”. Не е налице колизия между чл.17 НЗЗРСРТЗ и чл.8, ал.2 НЗЗРСРТЗ, тъй като тези разпоредби уреждат различни по своят правен характер задължения – тези на работодателя и тези на застрахователя по сключения между тях договор. По касационната жалба на Л. Ш. и Г. Ш.. Касаторите са подали жалба срещу решението на Софийски апелативен съд, в частта, с която е отменено решение от 30.06.2012г. по гр.д. 2272/12г. на СГС, в частта му, с която предявените искове по чл.183, ал.1 КЗ са уважени за разликите над 47718.87 лв. до пълните им предявени размери и в същата част по същество исковете са отхвърлени, както и в частта, с която исковете по чл.86 ЗЗД след отмяна на същото решение са отхвърлени за разликите над сумите от по 1404 лв. до 2471.37лв., както и в частта за разноските. Като основен касационен довод е развито оплакване, свързано с основателност на предявения иск, третиращ дължимост на застрахователна сума за причинена неимуществена вреда- смърт при трудова злополука на майката и наследодателка на ищците, поради недействителност на клаузата в застрахователния договор, определяща застрахователна сума по- ниска от установената в чл.8, ал.2 НЗЗРСРТЗ. С оглед отговорите на поставените въпроси, въззивното решение, ограничаващо отговорността на застрахователя до договорената от него застрахователна сума е правилно и следва да бъде оставено в сила. По тези мотиви Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №750 от 16.04.2013г. по гр.д.3946/12г. на Софийски апелативен съд, в обжалваната част, с която е отменено решение от 30.06.2012г. по гр.д. 2272/12г. на СГС, в частта му, с която предявените искове по чл.183, ал.1 КЗ са уважени за разликите над 47718.87 лв. до пълните им предявени размери и в същата част по същество исковете са отхвърлени, както и в частта, с която исковете по чл.86 ЗЗД след отмяна на същото решение са отхвърлени за разликите над сумите от по 1404 лв. до 2471.37лв., както и в частта за разноските. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: