- 11 -
РЕШЕНИЕ
№ 24
гр. София 01.06.2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 20.01.2016 (двадесети януари две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2968 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 14 619/03.09.2014 година, подадена от Р. к. с. (Р.) [населено място] срещу решение № ІІ 88/21.07.2014 година на Окръжен съд Бургас, гражданска колегия, втори въззивен състав, постановено по гр. д. № 246/2012 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Бургас след частична отмяна на решение № 193/01.12.2011 година на Районен съд Карнобат, постановено по гр. д. № 403/2011 година е отхвърлил предявения от Р. [населено място] иск за осъждане на С. В. Г. и Ч. В. Г. да заплатят солидарно сумата над 1455.00 лева до присъдения размер от първата инстанция размер от 13 335.97 лева, представляваща обезщетение за ползване на недвижим имот, представляващ масивна едноетажна сграда - „ремонтна работилница” със застроена площ от 489.50 м2, изградена в У. ** по плана на П. з.-К., за периода от 12.05.2006 година до 10.09.2010 година, заедно със законната лихва върху сумата над 1455.00 лева до присъдения от първата инстанция размер от 13 335.97 лева, считано от датата на предявяване на иска 10.05.2011 година до окончателното плащане. В останалата част за сумата от 1455.00 лева първоинстанционното решение е потвърдено. В касационната жалба си жалба, с която въззивното решение се обжалва в частта му за отхвърлянето на иска по чл. 59 от ЗЗД, Р. [населено място] излага доводи за това, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено е при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Направено е искане за отмяна на същото в обжалваната част като бъде постановено друго такова, с което предявеният иск да бъде уважен за сумата над 1455.00 лева до сумата от 13 335.97 лева, заедно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска10.05.2011 година до окончателното плащане.
Ответниците по жалбата С. В. Г. и Ч. В. Г. са подали отговори на същата с вх. № 17 531/21.10.2014 година, с които са изразили становище, че жалбата е неоснователна и са поискали същата да бъде оставена без уважение, а решението на Окръжен съд Бургас да бъде потвърдено в атакуваната с нея част.
Р. [населено място] е бил уведомен за обжалваното решение на 07.08.2014 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 14 619/03.09.2014 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 1045/15.09.2015 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по въпросите за това за какво и на кого се дължи обезщетение при ползване на застроен недвижим имот без правно основание в случаите, когато собствениците на постройката и на терена са различни и за това има ли правомощия въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК, според която служебната проверка има за предмет валидността и допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната му част, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, да извършва преценка на правилността на първоинстанционното решение извън посочените в жалбата основания.
По първия от въпросите трябва да се вземе предвид, че съгласно установената с т. 1 от ППВС №1/28.05.1979 година, решение № 267/20.01.2014 година, постановено по гр. д. № 13/2013 година, решение № 252/23.01.2015 година, постановено по гр. д. № 2858/2014 година, решение № 91/15.04.2014 година, постановено по гр. д. № 6541/2013 година, решение № 55/03.04.2014 година, постановено по гр. д. № 5712/2013 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; решение № 248/29.07.2013 година, постановено по гр. д. № 1062/2012 година, решение № 398/06.08.2014 година, постановено по гр. д. № 1933/2013 година, решение № 587/01.11.2010 година, постановено по гр. д. № 941/2009 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 131/12.07.2010 година, постановено по т. д. № 798/2009 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. съдебна практика неоснователно обогатяване се реализира не само в случаите, когато имуществено на едно лице е увеличено без основание за сметка на обедняването на друго лице, като увеличаването и обедняването произтичат от един или няколко общи факти, но и в случаите когато едно лице неоснователно си спестява за сметка на друго разходи, които са били необходими и е трябвало да бъдат извършени. Затова в случаите, когато едно лице ползва чужд имот, без да има правно основание за това ползване, той лишава собственика от възможността да ползва имота си, било лично, било чрез трето лице като извлича доходи от него. Когато се касае до имот, който има стопанско предназначение и е собственост на правен субект, който има качеството на търговец, както е в конкретния случай собственикът би могъл да реализира доходи от него като го използва в търговската си дейност или го предоставя на трети лица, за осъществяване на извършване от тях търговска дейност. Осъществяваното от третото лице ползване на имота без основание е пречка собственика на реализира доходи от посочените дейности. Същевременно, ако третото лице ползваше вещта на правно основание, то щеше да дължи на собственика съответното обезщетение за това ползване, в зависимост от характера на основанието. При ползване без основание третото лице си спестява разходите за това обезщетение, което води до обогатяване. Това е така тъй като за такова се разбират не само реализирани добиви и доходи но и спестяване на разходи, които иначе биха довели до намаляване на имуществото на третото лице. При това, доколкото липсва правно основание за това спестяване на разходите, то е неоснователно и за него се дължи обезщетение по чл. 59 от ЗЗД, до размера на обедняването. Обезщетението се определя с оглед на обема, в който третото лице ползва имота без основание и се дължи на собственика на имота. В случаите, когато такова ползване се осъществява върху застроен имот, за който собственикът на терена и на сградата са различни лица то обезщетението за ползването на сградата и необходимата за ползването й по силата на чл. 64 от ЗС част от терена се дължи на собственика на постройката, а обезщетението за ползването на останалата част от терена се дължи на собственика на имота. Ако собственика на имота ползва без основание построената в имота му сграда, която е собственост на трето лице-суперфициарен собственик, той дължи на това трето лице обезщетение за ползването на сградата и необходимата за ползването й по силата на чл. 64 от ЗС част от терена. Съответно на това, ако суперфициарният собственик ползва част от имота, която надвишава необходимата за ползването на сградата по силата на чл. 64 от ЗС част, без да има основание за това той дължи обезщетение на собственика на имота за това ползване. С. собственик обаче не дължи на собственика на имота обезщетение за ползване без основание на частта от имота, върху която е построена сградата и за ползването на необходимата за ползването й площ от имота, тъй като за тях ползването се осъществява на правно основание-чл. 64 от ЗС.
По отношение на втория въпрос то правомощията на въззивния съд за проверка на първоинстанционното решение са уредени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК. Съгласно изр. 1 от посочения текст на закона въззивният съд извършва проверка и се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение в неговата цялост, включително и в необжалваната му част, а по допустимостта-в обжалваната му част. По отношение на правилността на първоинстанционното решение законът е ограничил правомощията на въззивната инстанция до посочените във въззивната жалба оплаквания (чл. 269, изр. 2 от ГПК). Това правило е израз на диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 от ГПК и от него следва, че предметът на въззивното производство се определя от страните по спора с оглед на изложените във въззивната жалба и в отговора на същата твърдения на страните. Затова при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от обективните и субективни предели на въззивната жалба, както и от изложените в нея конкретни оплаквания. Съдът не може да изменя въведените с въззивната жалба оплаквания срещу първоинстанционното решение, нито служебно да въвежда нови такива и по този начин да променя предмета на въззивното производство. С оглед на това, ако при преценката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд установи, че изложените във въззивната жалба конкретни твърдения за неправилност на първоинстанционното решение или някое от тях е основателно, това е основание за разрешаване на спора по същество от въззивния съд по реда на чл. 271, ал. 1 от ГПК. В този случай въззивният съд трябва да извърши цялостна преценка на фактическите твърдения на страните и на относимите към спора факти, като с оглед на тях определи приложимата към спора правна норма, а след преценка на относимите към спора доказателства и въз основа на тях да приеме кои фактите са доказани и кои не, като установи съществуващото между страните фактическо положение и го подведе под приложимата за него правна норма. С оглед на резултата от тази дейност въззивният съд трябва да постанови решението си по съществото на спора. В случай, че се прецени, че изложените във въззивната жалба конкретни оплаквания срещу първоинстанционното решение са неоснователни, въззивният съд следва да потвърди решението съгласно чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 от ГПК, макар и да са налице други основания, водещи до неправилността му, които обаче не са посочени във въззивната жалба. Това правило има изключения, посочени в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС. Съгласно тях въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище, а освен това при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В тези случаи въззивният съд следва служебно да даде указания на страните за подлежащите на доказване във връзка с посочените обстоятелства факти и разпределението на доказателствената тежест за тях и да им укаже необходимостта да ангажират съответни доказателства-т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС. От посоченото следва, че само при наличието на посочените две изключения въззивният съд извършва служебна проверка за правилността на първоинстанционното решение, дори и във въззивната жалба да не са изложени доводи за това. Във всички останали случаи въззивният съд е ограничен от изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение и не може да излижа извън тях. В този смисъл освен цитираното ТР са и решение № 228/01.10.2014 година, постановено по гр. д. № 1060/2014 година по описа на ВКС, ГК, І г. о.; решение № 230/10.1.2011 година, постановено по гр. д. № 307/2011 година по описа на Н., ГК, ІІ г. о.; решение № 42/10.06.2015 година, постановено по гр. д. № 4492/2014 година, решение № 247/05.10.2012 година, постановено по гр. д. № 1644/2011 година, решение № 81/04.05.2015 година, постановено по гр. д. № 5534/2014 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.; решение № 325/22.07.2011 година, постановено по гр. д. № 954/2010 година, решение № 702/05.01.2011 година, постановено по гр. д. № 1036/2009 година, решение № 125/29.05.2012 година, постановено по гр. д. № 534/2011 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.; решение № 212/01.02.2012 година, постановено по т. д. № 1106/2010 година, решение № 14/07.02.2014 година, постановено по т. д. № 1130/2013 година и решение № 43/04.06.2014 година, постановено по т. д. № 2013 година, трите по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.
С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че обжалваното решение е частично неправилно по следните съображения:
С исковата си молба, с вх. № 1897/10.05.2011 година, Р. к. с. „О.” [населено място], чиито правоприемник е касаторът Р. к. с. [населено място], е поискал С. В. Г. и Ч. В. Г. да бъдат осъдени да му заплатят солидарно сумата от размер от 16 000.00 лева, представляваща обезщетение по чл. 59 от ЗЗД, за ползване на негов собствен недвижим имот, представляващ масивна едноетажна сграда-„ремонтна работилница” със застроена площ от 489.50 м2, изградена в У. ** в кв. 4 по плана на П. з.-К., за периода от 12.05.2006 година до 10.09.2010 година, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяването на иска-10.05.2011 година до окончателното й заплащане. Р. к. с. „О.” [населено място] е твърдял, че е собственик на сградата по силата на решение № VІ-46/28.10.2009 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 391/2008 година, с което частично е било отменено решение № 55/15.03.2006 година на Районен съд Карнобат, постановено по гр. д. № 396/1999 година. С влязлото в сила на 10.03.2011 година решение на окръжния съд е било признато за установено по отношение на [фирма] [населено място], че Р. к. с. „О.” [населено място] е собственик на посочената по-горе сграда и дружеството е осъдено да предаде владението върху същата на основание чл. 108 от ЗС. Въз основа на това решение Р. к. с. „О.” [населено място] се е снабдил с изпълнителен лист от 12.01.2010 година и е поискал осъществяването на принудителното изпълнение на решението срещу [фирма] [населено място]. По този повод е било образувано изпълнително дело № 71/2010 година по описа на държавен съдебен изпълнител при Районен съд Карнобат. Видно от протокол за принудително отнемане на вещи от 24.09.2010 година на съдебния изпълнител по цитираното изпълнително дело, Р. к. с. „О.” [населено място] е бил въведен във владение на сградата на посочената дата.
От своя страна С. В. Г. и Ч. В. Г. са представили доказателства, че с договор за покупко-продажба от 10.06.2002 година, оформен с нотариален акт № **, том **, рег. № ****, дело № 355/2002 година на Т. В.-нотариус с район на действие района на Районен съд Карнобат, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара, са придобили от З. „М.-К” [населено място] и [фирма] [населено място] правото на собственост върху целия У. ** в кв. * по плана на П. з.-К., а само от дружеството правото на собственост върху построените в имота сгради, сред които е и процесната. Впоследствие на 06.11.2008 година в Търговския регистър при А. по вписванията [населено място] е вписано заличаването на [фирма] [населено място] и същото е престанало да съществува като юридическо лице в правния мир. С оглед на това С. В. Г. и Ч. В. Г. са твърдели, че решение № VІ-46/28.10.2009 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 391/2008 година е недопустимо, тъй като е постановено срещу несъществуващ към този момент ответник. Освен това са твърдели, че доколкото към момента на постановяване на решението [фирма] [населено място] е било заличено, то те не са обвързани от него по смисъла на чл. 121, ал. 3 от ГПК (отм.), съответно чл. 226, ал. 3 от ГПК, тъй като липсва надлежен ответник чиито правоприемник да са те. Наведени са и доводи, че сградата се ползва на правно основание и не се дължи обезщетение за ползването й, а освен това е направено възражение за придобивна давност. Освен тези доводи С. В. Г. и Ч. В. Г. са твърдели, че тъй като са собственици на имота, в който е построена сградата и Р. к. с. „О.” [населено място] им дължи обезщетение за ползване на заетата от сградата и прилежащата към нея площ част от терена за периода от 10.05.2006 година до 10.05.2011 година в размер на 18 000.00 лева. С оглед на това са направили евентуално възражение за прихващане на това задължение на касатора с вземането му към тях.
Първоинстанционният съд е счел за доказано, че Р. к. с. „О.” [населено място] е собственик на посочената по-горе сграда, като не е приел за доказани изложените от С. В. Г. и Ч. В. Г. възражение срещу предявения иск. Затова след като е приел, че двамата ответници са ползвали сградата през процесния период, като това ползване е било без основание е обосновал извод, че те дължат обезщетение за ползването. Поради това с решение № 193/01.12.2011 година на Районен съд Карнобат, постановено по гр. д. № 403/2011 година, е уважил предявения от Р. к. с. „О.” [населено място] иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за сумата от 13 335.97 лева, като в тази връзка се е позовал на заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице М. Р. М.. Съдът е приел, че направеното от С. В. Г. и Ч. В. Г. възражение за прихващане е неоснователно като се позовал на разпоредбата на чл. 64 от ЗС и е посочил, че няма доказателства ищецът да ползва повече от необходимата за ползването на сградата площ от терена. Затова, в мотивите към решението си, той не е обсъждал заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза с вещо лице С. В. Р., което е дало отговор на въпроса какъв е размерът на евентуално дължимото се обезщетение за частта от имота, заета от сградата и прилежащата към нея част от терена.
С въззивна жалба с вх. № 5805/20.12.2011 година С. В. Г. и Ч. В. Г. са обжалвали първоинстанционното решение. В нея са изложени твърдения за това, че неправилно са игнорирани доводите на ответниците за недопустимост на решение № VІ-46/28.10.2009 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 391/2008 година, за това, че ищецът не е доказал правото си на собственост върху сградата и за това, че те ползват същата на правно основание, а именно договор за покупко-продажба. Освен това се сочи, че неправилно не е прието възражението им, че решение № VІ-46/28.10.2009 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 391/2008 година не може да им бъде противопоставено, тъй като не нямат качеството на правоприемници на [фирма] [населено място] по смисъла на чл. 121, ал. 3 от ГПК (отм.), съответно чл. 226, ал. 3 от ГПК и не е взето предвид възражението им за придобивна давност. Изложени са твърдения и за това, че първоинстанционният съд неправилно е отхвърлил направеното от тях възражение за прихващане Във връзка с последното е посочено, че при определяне на размера на претендираното от двамата жалбоподатели обезщетение Районен съд Карнобат неправилно не е кредитирал изводите за този размер в заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице М. Р. М., тъй като същото било мотивирано, адекватно и съобразено с всички фактори за определяне на размера. Изложени са съображения и за това, че заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза с вещо лице С. В. Р. е невярно, поради което при постановяване на решението си въззивната инстанция следва да кредитира единствено заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице М. Р. М..
С обжалваното решение № ІІ 88/21.07.2014 година на Окръжен съд Бургас, гражданска колегия, втори въззивен състав, постановено по гр. д. № 246/2012 година въззивният съд е обсъдил тези доводи на ответниците С. В. Г. и Ч. В. Г. като ги е приел за неоснователни, включително и по отношение на направеното възражение за прихващане. След като е обсъдил направените с въззивната жалба на С. В. Г. и Ч. В. Г. доводи съставът на Окръжен съд Бургас е извършил преценка на заключенията на изслушаните по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице М. Р. М. и съдебно-техническа експертиза с вещо лице С. В. Р., като е посочил различията между тях и е приел, че размерът на обезщетението трябва да бъде определен по заключението на втората от тях. Посочил е, че размерът на обезщетението трябва да се определи въз основа на средномесечния пазарен наем, в какъвто смисъл е заключението на съдебно-техническата експертиза, а не по нормативно определената стойност на наема за общински имоти, какъвто процесния не е, въз основа на която е изготвено заключението на съдебно-икономическата експертиза. Въз основа на тези си изводи въззивният съд е достигнал до извода, че дължимото се от С. В. Г. и Ч. В. Г. обезщетение по чл. 59 от ЗЗД е в размер на 1455.00 лева, а не както е приел първоинстанционният съд 13 335.97 лева и е постановил решение, с което е извършил корекция на задължението като е отхвърлил иска за сумата над 1455.00 лева.
С оглед на горното, при постановяване на решението си въззивният съд е излязъл извън предмета на въззивното производство, така както същият е бил очертан от изложените в подадената от С. В. Г. и Ч. В. Г. въззивна жалба с вх. № 5805/20.12.2011 година. В същата не са излагани твърдения за това, че първоинстанционният съд неправилно е възприел заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице М. Р. М. като е определил размера на обезщетението за ползването на сградата с оглед на посоченото в него. Самото заключение, в частта му относно размера на обезщетението за сградата, не е оспорено от страна на С. В. Г. и Ч. В. Г.. Извършеното от тях обсъждане на заключенията на изслушаните по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице М. Р. М. и съдебно-техническа експертиза с вещо лице С. В. Р. е свързано не с размера на обезщетението за неоснователно ползване на сградата, а с направеното от тях възражение за прихващане. Заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза с вещо лице С. В. Р. е именно по повод на това възражение като С. В. Г. и Ч. В. Г. не са били съгласни с него, а са поискали, ако съдът уважи възражението да определи размера на претендираното от тях обезщетение по заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице М. Р. М.. Във връзка с възражението за прихващане е било и направеното с въззивната жалба и в проведеното на 01.07.2014 година съдебно заседание, искане от двамата въззивни жалбоподатели за допускане на съдебно-техническа експертиза, което е било отказано от въззивния съд. Поради липсата на твърдения за това, че първоинстанционният съд неправилно е възприел заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице М. Р. М. като е определил размера на обезщетението за ползването на сградата с оглед на посоченото в него и на оспорване на заключението в тази му част страните във въззивното производство не са обсъждали въпроса за размера на обезщетението по чл. 59 от ЗЗД и за начина на определянето му, както и не са ангажирали доказателства в тази насока. Това е направено едва от въззивния съд с постановеното от него решение. В конкретния случай след като е обсъдил направените с въззивната жалба на С. В. Г. и Ч. В. Г. доводи срещу първоинстанционното решение в частта му по отношение на иска по чл. 59 от ЗЗД и ги е приел за неоснователни, съдът е следвало да премине към преценка на първоинстанционното решение в частта му за направеното от ответниците възражение за прихващане. При разглеждането на това възражение въззивният съд е имал възможност да извърши преценка на заключенията на изслушаните по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице М. Р. М. и съдебно-техническа експертиза с вещо лице С. В. Р. и то, ако е намерил това възражение за основателно. С оглед на това с обжалваното решение, въззивният съд е уважил частично въззивната жалба на ответниците по делото, въз основа на довод, който не е бил въведен като основание за оспорване на първоинстанционното решение, в същата. В тази връзка следва да се има предвид, че предпоставките за възникване на задължението за неоснователно обогатяване са уредени в закона-чл. 59 от ЗЗД и не могат да бъдат изменяни по съгласие между страните по правоотношението. Съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД задължението на длъжника спрямо кредитора е за по-малкото между обогатяването и обедняването, като се дължи обезщетение до размера на обедняването. В тази си част разпоредбата не е такава от публичен интерес, а е в такъв на двете страни в правоотношението, доколкото от една страна гарантира кредитора, че има вземане срещу длъжника, а от друга страна защитава длъжника, чрез определяне на максимален размер на задължението му, който може да бъде търсен по исков ред. Същевременно обаче в нея не се съдържа забрана за страните в правоотношението, по споразумение помежду си, да определят размера на обезщетението по друг начин. При това размера на обезщетението за реализираното неоснователно обогатяване е само между страните по правоотношението и не засяга третите, неучастващи в него лица. Затова по отношение на него не е налице предвиденото в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС изключение даващо възможност на въззивния съд служебно да извършва проверка на правилността на определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението, без наведени във въззивната жалба доводи в тази насока.
След образуването на въззивното производство Р. к. с. „О.” [населено място] се е вляло в Р. к. с. [населено място], поради което последният е конституиран като ищец по делото. Налице е универсално правоприемство като Р. к. с. [населено място] е придобило всички права и задължения на Р. к. с. „О.” [населено място], включително и правото на обезщетение, предмет на сегашното производство
С решение № 48/02.02.2012 година, постановено по гр. д. № 1102/2011 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. спорното решение № VІ-46/28.10.2009 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 391/2008 година е отменено по реда на чл. 304 от ГПК и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. При новото разглеждане на спора С. В. Г. и Ч. В. Г. са били конституирани като ответници по делото, в качеството им на правоприемници на заличеното [фирма] [населено място], по силата на чл. 121, ал. 3 от ГПК (отм.). За да се направи това е отчетено, че исковото производство по отношение на [фирма] [населено място] е било образувано през 1999 година, а С. В. Г. и Ч. В. Г. са придобили спорната сграда на 11.06.2002 година, т. е. в хода на вече образуваното производство. С влязло в сила решение № V-98/19.07.2013 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 278/2012 година след частична отмяна на решение № 55/15.03.2006 година на Районен съд Карнобат, постановено по гр. д. № 396/1999 година С. В. Г. и Ч. В. Г. са осъдени да предадат на Р. к. с. „О.” [населено място] владението на посочената по-горе сграда. Това съдебно решение установява, че Р. к. с. „О.” [населено място] е притежавало правото на собственост върху сградата, не само към момента на приключване на устните състезания пред постановилия го съд, но и към момента на осъществяване на фактическия състав за придобиване на правото. В случая е прието, че правото на собственост на Р. к. с. „О.” гр. произтича от реституционната разпоредба на § 1 от ДРЗК от 1991 година (отм.), като ищецът има качеството на възстановен съюз. Възстановяването на правото на собственост върху посочените в тази разпоредба имущества става по силата на закона, без да е необходимо провеждането на административна процедура за това. За възстановените кооперации и кооперативни съюзи обаче реституционният ефект от разпоредбата ще настъпи не от момента на влизането в сила на разпоредбата на § 1 от ДРЗК от 1991 година (отм.), а от момента на възстановяването им, което става с вписването на кооперацията или съюза в търговския регистър, което за Р. к. с. „О.” [населено място] е осъществено на 05.01.1994 година. Затова със сила на присъдено нещо между страните е установено, че Р. к. с. „О.” [населено място] е бил собственик на спорната сграда, не само към момента на постановяване на решение № V-98/19.07.2013 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 278/2012 година, но и през целия исков период. От друга страна С. В. Г. и Ч. В. Г. не оспорват, че са ползвали сградата през исковия период, а това следва и от показанията на разпитаната по делото свидетелка Р. В. К.. В случаи като процесния, когато е предявен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД, доказателствената тежест за установяване на факта, че ползването се осъществява на правно основание по силата на чл. 154, ал. 1` от ГПК, се носи от страната, която твърди съществуването му, т. е. от ответника. В случая С. В. Г. и Ч. В. Г. не могат да обосноват ползването си на договора за покупко-продажба от 10.06.2002 година, оформен с нотариален акт № **, том **, рег. № ****, дело № 355/2002 година на Т. В.-нотариус с район на действие района на Районен съд Карнобат, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара, тъй като със сила на присъдено нещо по решение № V-98/19.07.2013 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 278/2012 година е праводателя им по този договор [фирма] [населено място] не е бил собственик на имота към момента на сключването му, поради което договорът е непротивопоставим на Р. к. с. „О.” [населено място]. Предвид на това и тъй като липсват доказателства за друго правно основание за ползването С. В. Г. и Ч. В. Г. дължат на Р. к. с. „О.” [населено място] обезщетение за същото. Този факт е установен и със сила на присъдено нещо, тъй като с обжалваното въззивно решение, е потвърдено първоинстанционното такова, в частта му, с която предявеният срещу С. В. Г. и Ч. В. Г. иск по чл. 59 от ЗЗД е уважен за сумата от 1455.00 лева. В тази част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила, поради което и въпросът за съществуването на задължението не подлежи на пререшаване. Спорът е само за размера на дължимото се от С. В. Г. и Ч. В. Г. обезщетение за ползването на сградата без основание. Настоящият състав намира, че размерът на дължимото се от ответниците по касацията обезщетение за ползване на сградата без основание трябва да бъде определено въз основа на заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице М. Р. М.. Заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза с вещо лице С. В. Р. е изслушвано и прието по делото във връзка с направеното от С. В. Г. и Ч. В. Г. възражение за прихващане, поради което дадените в него суми се отнасят само до ползването на имота, но не и до ползването на сградата. Въпросът за размера на обезщетението за неоснователно ползване на сградата е третиран единствено в заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза с вещо лице М. Р. М., поради което същото трябва да бъде определено с оглед на това заключение. Видно от него размерът на дължимото се обезщетение за неоснователното ползване на сградата, за периода от 12.05.2006 година до 10.09.2010 година е в размер на 13 335.97 лева. При това трябва да се има предвид, че този размер е определен само с оглед на застроената част от сградата, без да се взема предвид прилежащия към нея терен. Затова при липса на други доказателства и тъй като заключението в тази му част не е оспорено от нито една от страните съдът намира, че предявеният от Р. [населено място] срещу С. В. Г. и Ч. В. Г. иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД е основателен за сумата от 13 335.97 лева. Този размер не подлежи на коригиране с оглед на направеното от С. В. Г. и Ч. В. Г. възражение за прихващане. Същото се основава на твърдението на ответниците по касацията, че тъй като са собственици на имота, в който е построена сградата, Р. [населено място] им дължи обезщетение за ползването на терена, върху който е построена сградата и прилежащата към нея част от имота. Доколкото е собственик на сградата, която е построена в имот собственост на С. В. Г. и Ч. В. Г., Р. [населено място] е притежател на правото на строеж върху този имот. Затова той има правото да ползва имота в установените с разпоредбата на чл. 64 от ЗС граници. Затова не се дължи обезщетение за ползване на заетата от самата сграда площ от терена, както и за прилежащата към нея част от имота, тъй като ползването им се осъществява на правно основание.
С оглед на изложеното решение № ІІ 88/21.07.2014 година на Окръжен съд Бургас, гражданска колегия, втори въззивен състав, постановено по гр. д. № 246/2012 година трябва да бъде отменено в обжалваната му част и да се постанови друго, с което предявеният от Р. [населено място] срещу С. В. Г. и Ч. В. Г. иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД бъде уважен за сумата от още 11 880.97 лева (разликата между дължащото се обезщетение от 13 335.97 лева и присъденото такова от 1455.00 лева), заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 10.05.2011 година до окончателното заплащане. Обжалваното решение трябва да бъде отменено и в частта му, с която Р. [населено място] е осъден да заплати на С. В. Г. и Ч. В. Г. сумата от 631.12 лева разноски за първата инстанция и сумата от 249.00 лева разноски за въззивната такава. С оглед на изхода на спора С. В. Г. и Ч. В. Г. ще трябва да бъдат осъдени да заплатят на Р. [населено място] сумата от 267.62 лева извършени в касационното производство разноски.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА решение № ІІ 88/21.07.2014 година на Окръжен съд Бургас, гражданска колегия, втори въззивен състав, постановено по гр. д. № 246/2012 година, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Р. К. С. [населено място], срещу С. В. Г. с Е. [ЕГН] и Ч. В. Г. с Е. [ЕГН], двамата от [населено място], [община], [улица]иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за солидарно заплащане на сумата от 11 880.97 лева (разликата между дължащото се обезщетение от 13 335.97 лева и присъденото такова от 1455.00 лева), представляваща обезщетение за ползване на недвижим имот, представляващ масивна едноетажна сграда - „ремонтна работилница” със застроена площ от 489.50 м2, изградена в У. ** в кв. * по плана на П. з.-К., за периода от 12.05.2006 година до 10.09.2010 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 10.05.2011 година до окончателното плащане, както и в частта му, с която Р. К. С. [населено място], е осъден да заплати на С. В. Г. с Е. [ЕГН] и Ч. В. Г. с Е. [ЕГН], двамата от [населено място], [община], [улица]сумата от 631.12 лева разноски за първата инстанция и сумата от 249.00 лева разноски за въззивната такава и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА С. В. Г. с Е. [ЕГН] и Ч. В. Г. с Е. [ЕГН], двамата от [населено място], [община], [улица]на основание чл. 59 от ЗЗД да заплатят солидарно на Р. К. С.[населено място], сумата от 11 880.97 лева (разликата между дължащото се обезщетение от 13 335.97 лева и присъденото такова от 1455.00 лева), представляваща обезщетение за ползване на недвижим имот, представляващ масивна едноетажна сграда - „ремонтна работилница” със застроена площ от 489.50 м2, изградена в У. ** в кв. * по плана на П. з.-К., за периода от 12.05.2006 година до 10.09.2010 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 10.05.2011 година до окончателното плащане, както и сумата от 267.62 лева разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2. |