Р Е Ш Е Н И Е № 422 гр. София, 13.11.2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на седемнадесети октомври две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора Кр. Колова изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 1393 по описа за 2012 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия К. В. Г. против въззивно решение № 154/14.05.2012 г. на Софийски апелативен съд, НК-първи състав, постановено по ВНОХД № 26/2012 г., с което е била потвърдена присъда № 344/18.11.2011 г. на СГС, НО, 22 състав по НОХД № 426/2011 г. С тази присъда подсъдимият К. В. Г. е бил признат за виновен за престъпление по чл. 199 ал.1, т.4, вр. чл. 198 ал. 1, вр. чл. 29 ал. 1, б. „б” от НК за това, че на 06.08.2010 г., в гр.С.,[жк], [жилищен адрес] при условията на опасен рецидив отнел от владението на М. М. движима вещ – златен ланец на стойност 540 лв., с намерението противозаконно да я присвои, като употребил за това сила, поради което и във вр. с чл. 54 от НК му е било наложено наказание 6 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. В негова тежест са били присъдени разноските по делото. В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС от подсъдимия лично и от защитника му, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 2 и 3 от НПК. Твърди се, че при разрешаване на въпроса за авторството на деянието въззивният съд неправилно е кредитирал показанията на св. М. и извършеното от нея разпознаване, което е било опорочено, както и тези на св. Ц., който макар да е разпознал подсъдимия в деня на грабежа, то по-късно го е посочил. Същевременно, съдът е игнорирани данните за алиби, изводими от обясненията на подсъдимия и показанията на неговите колеги, които са сочели, че той е бил на работното си място по време на грабежа. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд или неговото изменение в частта относно наказанието. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият сочи, че е невинен и моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. По своето естество изложените в жалбата оплаквания се свързват с обосноваността на въззивния акт, което не е самостоятелно касационно основание. Касационната инстанция не може да установява нови фактически положения, като проверката относно правилното приложение на материалния закон се извършва на плоскостта на установените такива от инстанциите по същество, стига при формиране на вътрешното убеждение да не са били допуснати процесуални нарушения. Преценките относно достоверността, надеждността и достатъчността на конкретни доказателства да обусловят един или друг фактически извод, са изразна форма на това убеждение и също не подлежат на касационен контрол, ако почиват на съвкупна оценка на доказателствените материали, изложени са конкретни и убедителни съображения поради какви причини се кредитира една група доказателствени източници, а други не и това кореспондира на действителното им съдържание. Следвайки този подход, ВКС не намери основание да сподели възраженията на касатора за неправилно осъждане по повдигнатото обвинение. Прегледът на въззивните мотиви сочи, че всички обстоятелства, свързани с правилно изясняване на авторството и начина на извършване на деянието са били проверени в тяхната цялостност, обективно и в нужни детайли. Оценката на доказателствените източници с решаващо значение, сред които показанията на св. М. и протокола за разпознаване, е проведена задълбочено и не се наблюдават нито непълноти, нито превратни интерпретации. Макар и изненадана от поведението на подсъдимия, св. М. е имала обективна възможност да възприеме конкретни негови белези, за които е споделила в показанията си и по които впоследствие го е разпознала. Проведения пред въззивния съд преразпит на св. Ц. е допринесъл за изясняване на спорния въпрос относно по-късното сигнализиране, че бягащото лице, извършило грабежа и подгонено от децата от квартала, е всъщност подсъдимия Г.. Няма място и за съмнения относно спазване на изискването по чл. 171 ал. 2 от НПК за брой и сходството на лицата, представени за разпознаване. Проверена и отхвърлена като недостоверна е версията за невъзможност подсъдимият да е автора на грабежа поради това, че по същото време е бил на работното си място в автосервиз на няколко км. от блока на пострадалата. В тази връзка на л. 5 от мотивите са разгледани всички сочени от колегите му обстоятелства, вкл. от допълнително разпитания пред САС св. М., направена е съпоставка между заявеното от тях и от самия подсъдим в обясненията му. Въз основа на анализа им съдът не е могъл да формира убеждение, че на датата на деянието - 06.08.2010 г. подсъдимият не е напускал сервиза до 18 – 18. 30 ч., излагайки по този повод съображения, които са подробни и изчерпателни, поради което и е ненужно тяхното преповтаряне. Изложеното дотук очертава, че противно на отразеното в жалбата, не са били игнорирани обстоятелства с оправдателно значение, а след обсъждането им те са били отхвърлени поради наличието на достатъчно по обем и сигурност обвинителни, на които е отдадена тежест при изложени за това конкретни и убедителни съображения. Затова, ВКС намира, че не е налице касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК. Въз основа на установените факти материалният закон е бил приложен правилно с осъждане на подсъдимия за инкриминираното му деяние, по който въпрос не се излагат възражения и поради това не се дължи конкретен касационен отговор. Доводът за явна несправедливост на наказанието също е неоснователен. При отмерването му в рамките на 6 години лишаване от свобода или една година над минимума по чл. 199 ал. 1, т. 4, вр. чл. 198 ал. 1 от НК, правилно е отчетена индивидуалната тежест на конкретно извършеното от подсъдимия деяние, очертано от негова специфика – дръзко и изненадващо нападение във входа на пострадалата, макар и при относително нисък интензитет на упражнена сила, която добре е съпоставена с обема и значението на констатираните по делото отегчаващи и смекчаващи обстоятелства. В касационната жалба не се изтъкват, а и липсват други обстоятелства със смекчаващо значение, които да не са били съобразени от апелативния съд и да налагат намаляване на наказанието. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 154/14.05.2012 г. на Софийски апелативен съд, НК-първи състав, постановено по ВНОХД № 26/2012 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: