Ключови фрази
Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * съществени процесуални нарушения * липса на мотиви


Р Е Ш Е Н И Е

№ 153

гр. София, 27 декември 2018 г.


В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети септември през 2018 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА
МИЛЕНА ПАНЕВА

при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 613 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Апелативна прокуратура – гр. Пловдив и по жалба на частните обвинители Л. Р. Т., И. М. Т. и В. М. Т. присъда № 1 от 06.02.2018 г. на състав на Пловдивския апелативен съд-Наказателно отделение, постановена по ВНОХД № 504/2017 г.
С протеста се претендира наличие на съществени нарушения в дейността на въззивната инстанция, довели в развитие до неправилно прилагане на материалния закон. Направено е искане за отмяна на оспорената присъда и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на апелативния съд. В допълнение към протеста са изложени конкретни аргументи за допуснато нарушение на чл. 13 и чл. 14 НПК от страна на въззивния съд, свързано с допуснатото при решаването на делото игнориране на наличния по делото експертен извод, че процесната транспортна злополука е била предотвратима чрез предприемане на екстрено спиране от страна на подсъдимия, без отклоняване на управлявания от него автомобил в ляво. Отправен е укор към оспорения акт за липса на изложени в него съображения за причината за автопроизшествието, като се акцентира на отсъствието на съдебни мотиви относно това бил ли е длъжен подсъдимият и могъл ли е той да предвиди настъпването на общественоопасните последици и да ги предотврати. Според прокурора установените по делото факти обосновават проявена от подсъдимия престъпна самонадеяност.
В жалбата на частните обвинители също се поддържа наличие на допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон при оправдаването на подсъдимия, предопределящи отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В представено в срока по чл. 351, ал. 4 НПК допълнение към жалбата претенцията за съществено нарушаване на процесуалния регламент е обвързана с възражение за недопускане от страна на въззивния съд на поискана от частното обвинение допълнителна задача към назначената петорна съдебно-медицинска и авто-техническа експертиза със задача да изследва предотвратимостта на удара при заобикаляне отдясно или продължаване движението напред без отклоняване на автомобила в ляво. Вследствие на тези нарушения според страната се е стигнало до постановяване на неправилен акт.
В съдебното заседание пред настоящата инстанция представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста, като заявява солидарност с изложените в допълнението към него доводи. Заявява мнение, че в пряка причинно-следствена връзка са общественоопасните последици от автопроизшествието е допуснато от подсъдимия нарушение на чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП и моли протестът да бъде уважен.
Частните обвинители, редовно призовани не вземат лично участие в съдебното заседание пред настоящата инстанция. Повереникът им поддържа жалбата и допълнението към нея, изложените съображения и направеното искане.
Защитникът на подсъдимия пледира за оставяне в сила на оспорената въззивна присъда. Счита, че по несъмнен начин е установен механизма на автопроизшествието, а въззивната инстанция е изпълнила задължението си да подложи на задълбочен и подробен анализ събраните доказателства и с обосновано е приела, че извършеното от подсъдимия отклоняване на управлявания от него автомобил в ляво (при което е настъпил удара) представлява „безусловна реакция“, а не „умишлено извършена маневра“.
Подсъдимият моли въззивната присъда да бъде потвърдена, като в последната си дума заявява съжаление за случилото се.
Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното:
С присъда № 12 от 31.05.2017 г., постановена по НОХД № 61/2017 г. състав на Кърджалийския окръжен съд е признал подсъдимия К. Г. К. за виновен в това, че на 22.07.2015 г., на главен път ІІ-58, км 7+000, в землището на [населено място], при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „марка“, м. „модел“ с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 15, ал. 1; чл. 16, ал. 1, т. 1 и чл. 20, ал. 2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на М. В. Т., като деянието е извършено в условията на независимо съпричиняване със самия Т., поради което и на осн. чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК го е осъдил на една година лишаване от свобода, като на осн. чл. 66, ал. 1 НК е отложил изпълнението на наказанието за срок от три години. На осн. чл. 343г НК съдът е постановил лишаване на подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от една година и шест месеца. С присъдата е извършено разпореждане с веществените доказателства по делото и с оглед изхода на същото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето му разноски е възложено в тежест на подсъдимия.
С оспорената по касационен ред присъда съставът на Апелативен съд – гр. Пловдив е отменил първоинстанционния съдебен акт и вместо това е признал подсъдимия за невиновен и го е оправдал изцяло по повдигнатото обвинение по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК.
Както протестът, така и касационната жалба са основателни, като почти всички, констатирани от прокурора и от частните обвинители пороци от процесуален и от материално-правен характер действително съществуват в дейността на въззивния съд, а постановената от него присъда не е резултат от практическата реализация на принципа, заложен в чл. 14, ал. 1 НПК. Всъщност неоснователно е единствено възражението на частното обвинение, че по делото е останал неизяснен важен за правилното му решаване въпрос, какъвто е въпросът за предотвратимостта на удара, ако подсъдимият бе продължил движението си направо или ако бе предприел заобикаляне на навлезлия в лентата му л.а. „марка“, доколкото ориентирана към решаването на този въпрос задача не е била поставена пред назначената във въззивното производство като арбитражна петорна КМАТЕ. Възражението би било основателно, ако авто-техническите експертизи, изготвени до назначаването на тази експертиза съдържаха различия в становищата на вещите лица по този въпрос, защото в това именно е същността на т.нар. в практиката „арбитражна“ експертиза – да преодолява налични противоречия по един и същи въпрос в мненията на различните вещи лица, участвали в процеса. В случая това не е така, защото назначените в досъдебното производство единична и три допълнителни към нея автотехнически експертизи не са били ангажирани с изследването на посочения от частното обвинение въпрос, като в рамките на основната експертиза е изследвана единствено възможността за избягване на злополуката чрез заобикаляне на колата на пострадалия отляво и отдясно. Становище по него са дали единствено вещите лица, изготвили тройната КМАТЕ от досъдебната фаза, които са преценили, че подсъдимият е имал възможност да предотврати удара, както чрез заобикаляне на л.а. „марка“ отляво, така и ако се е движел по средата на своята пътна лента направо, като и в двата случая двете превозни средства биха се разминали безконфликтно - в първия случай на разстояние 0.50 м., а във втория - на разстояние по-голямо от 0.50 м. Съответно предпоставки за противоречия между двата експертни състава (по едноличните и по комплексните тройни експертизи) по този въпрос не са съществували. Не са съществували поради това и причини за повторното му поставяне на експертното внимание при назначаването на петорната комплексна медико-автотехническа експертиза, освен разбира се, ако въззивният съд е установил необоснованост на конкретния отговор, провокираща съмнения в неговата правилност (каквито аргументи този съд не е споделил). При това положение и доколкото отговорът на коментирания въпрос е получен чрез експертно изследване, отразен е посредством извод на вещи лица, приобщен е към материалите по делото чрез приемането на експертизата, част от изводите на която съставлява, въззивният съд не само е могъл, но е бил длъжен на общо основание да го обсъди и евентуално да го ползва при решаването на делото.
Всъщност, въззивният съд е възпроизвел в мотивите към присъдата си този експертен извод, но в рамките на механичен препис на цялото съдържание на всички, приети по делото експертизи и направени в съдебните заседания разяснения от вещите лица), но практически е обезличил неговата процесуална стойност, като не го е интерпретирал от гледище на вменените като нарушени правила на чл. 15, ал. 1, чл. 16, ал. 1, т. 1 и чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП и не е изложил в документално-словесен вид преценката си за това дали извършеното от подсъдимия насочване на л.а. „марка“ в ляво е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат или този резултат се дължи единствено на неправомерното поведение на пострадалия, реализирано в отклонение от предписанията на чл. 50, ал. 1 ЗДвП. Вместо това безкритично е възпроизвел мнението на вещото лице Б., споделено от него при разпита му във въззивното производство, че отклоняването на автомобила в ляво при поява на препятствие на пътя всякога е „безусловен рефлекс“, че представлява „неволева защитна реакция на човешкия организъм“, че водачът не може да предположи какви ще са действията на другия участник в движението, а възприема опасност и тръгва да бяга от нея и пр. Това мнение въззивният съд е бил длъжен да подложи на собствен коментар (доколкото по същество то третира правен, а не експертен въпрос) от гледище на конкретните данни по делото и на институтите на чл. 13 и чл. 15 НК и утвърдената съдебна практика по прилагането им. Все в тази връзка въззивният съд е следвало да даде отговор на поставеното на вниманието му от страна на частното обвинение възражение, основано на обясненията на подсъдимия, че предприетото от К. отклоняване на автомобила му вляво не представлява рефлекторно контролирана реакция, а волеви акт.
Няма съмнение по делото, че на кръстовището, в района на което е настъпило произшествието, предимство при преминаването е имал подсъдимия, предвид установената пътна сигнализация. Съставът на ПАС е възпроизвел буквално констатациите на приетите по делото автотехнически експертизи относно механизма на злополуката, съгласно които пострадалият непозволено е навлязъл в пътната лента, заета вече от правомерно движещият се по нея автомобил на подсъдимия, попадайки при това в опасната му зона за спиране. Този извод обаче следва по необходимост да е съпътстван от констатации на съда относно началния момент на възникване на опасността и съответно относно отстоянието на автомобила на подсъдимия от мястото на удара в този момент. Такива констатации липсват в мотивите към въззивната присъда. Вместо това съдът е преписал дословно съдържанието на всички, приети експертизи и заявеното от вещите лица при разпитите им в хода на съдебното следствие – първоинстанционно и въззивно. Доколкото въпросът за момента на възникване на опасността не е експертен, а фактически, експертите закономерно не са се ангажирали с отговор по него, а вместо това са разгледали двата варианта – на момента на навлизане на предната част на управлявания от пострадалия автомобил в пътя с предимство и при приближаването му към този път. В принципен план опасността за движението възниква тогава, когато водачът на ППС има обективна възможност и е длъжен да я възприеме и съответно да реагира съобразно с предписанията на закона за нейното избягване. А в случаите, когато единият от участниците в движението пътува по път без предимство, той би станал опасност за движещите се по пътя с предимство едва когато предприеме навлизане в този път, защото задължение на водача, движещ се по път без предимство е да пропусне движещите се по пътя с предимство (чл. 50, ал. 1 ЗДвП). От тази гледна точка въззивният съд би следвало да прецени момента на възникване на опасността за подсъдимия и съобразно с него и с експертните изчисления да изложи констатации за отстоянието на управлявания от К. автомобил от мястото на удара в този момент, респ. чрез съпоставка на това отстояние с параметрите на опасната му зона за спиране да обоснове предотвратимостта на удара от страна на подсъдимия чрез изпълнение на предписаното от чл. 20, ал. 2, изр. 2-ро поведение. Съответно, въззивният съд е бил длъжен да изследва и да даде конкретен и обоснован отговор дали подсъдимият сам виновно се е поставил в положение на невъзможност да предотврати вредоносния резултат, както настояват прокурора и частното обвинение, респ. какви задължения като водач на МПС е имал той към момента на възникването на създалата се с неправомерното поведение на пострадалия критична пътна ситуация, изпълнил ли ги е съобразно с предписанията на закона в т.ч. и на предписанията на посочените от прокурора като нарушени норми от ЗДвП (чл. 15, ал. 1, чл. 16, ал. 1, т. 1 и чл. 20, ал. 2 ). Вместо това съставът на ПАС е ограничил аргументацията си до лаконичния извод, че нарушение на чл. 15, ал. 1 ЗДвП в случая няма, защото задължението на водачите на ППС да се движат възможно най-вдясно важи единствено когато движението се осъществява по „платно за движение, на което лентите не са очертани с пътна маркировка“. Съждението е неприемливо. Основното правило за разположение на превозните средства на платното за движение, взирано в чл. 15, ал. 1 ЗДвП е за осъществяване на движението възможно най-вдясно на платното за движение. Това правило важи не само в случаите, когато движението се осъществява по еднолентов път за двете посоки, както неправилно е приел въззивния съд, а се прилага и при многолентовите пътища, т.е. вкл. и когато пътят е двупосочен с по една лента за всяка посока (в този смисъл и Р-205-2014 по к.д. № 485/2014 г. на ВКС, ІІІ н.о.). От друга страна, обвинителната претенция за допуснато от подсъдимия нарушение на чл. 15, ал. 1 ЗДвП по необходимост изисква констатации относно разположението на управлявания от него автомобил върху платното за движение в момента на удара, с каквито въззивният съд не се е ангажирал. Аналогична е ситуацията и по отношение на вмененото като нарушено изискване на чл. 16, ал. 1 , т. 1 ЗДвП, което предполага изясняване на фактите относно мястото на удара, респ. имало ли е навлизане от страна на управлявания от подсъдимия автомобил в лентата за насрещно движение или не и отговор на въпросите, които поставят нормите на чл. 13 и чл. 15 НК - бил ли е неизбежен удара и без това изменение на посоката му на движението му, какви са били избегнатите чрез това отклоняване вреди съобразно с причинените, бил ли е длъжен подсъдимия, съотв. могъл ли е да предвиди настъпването на настъпването на общественоопасните последици и да ги предотврати. Отговор на тези въпроси не се съдържа във въззивната присъда. Вместо това въззивният съд лаконично е заявил, че изискването на чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП не е виновно нарушено от подсъдимия, като за пореден път е възпроизвел буквално мнението на вещото лице Б., че отклоняването на управлявания от подсъдимия автомобил вляво представлява „неволева защитна реакция на човешкия организъм“ и пренебрегвайки по този начин фундаменталното процесуално правило, че експертизата е предназначена да изясни обстоятелства по делото чрез специални знания от областта на науката, техниката или изкуството, а решаването на правните въпроси в съдебната фаза е ангажимент единствено на съда. Този подход лишава касационната инстанция от възможност за ефективен контрол, който поначало е ориентиран към съдебните актове, а не към изготвените по делата експертизи.
Налична е и вътрешна противоречивост на въззивната присъда, непозволяваща да се узнае действителната воля на въззивния съд относно причините за оневиняването на подсъдимия. Обсъждайки обвинителната претенция за допуснато от К. нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП и връзката му със съставомерния резултат, въззивният съд е заявил буквално следното: „ От момента, в който същият (подсъдимия, б.м.) е имал възможност да възприеме и да реагира на опасността за движението, ударът не е бил непредотвратим за водача на л.а. „марка“ на пътя с предимство само чрез спиране на автомобила, защото водачът на л.а. „марка“ от пътя без предимство не е спрял, а е навлязъл в опасната зона на автомобила на подсъдимия.“ Т.е. по същество съдът е приел, че подсъдимият е могъл да предотврати злополуката чрез спиране, като този извод обаче противоречи на изводите на всички, приети по делото автотехнически експертизи, както и на собствените на самия съд по-нататъшни негови съждения относно поведението на пострадалия и приноса му за злополуката. А що се касае до предложения от въззивния съд коментар по отношение на обвинението за нарушаване на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП, той не е обхванал обвинителната претенция, споделена от първоинстанционния съд при признаването на подсъдимия за виновен, че пътния знак А., намирал се на 123,70 м. от мястото на удара е създавал задължение за подсъдимия да редуцира скоростта си на движение до параметри, които биха му позволили при възникване на опасност в района на сигнализираното кръстовище той да може да намали скоростта или да спре. Това е единственият фактор, с който според обвинителния акт подсъдимият е бил длъжен да съобрази скоростта на движение на автомобила, който е управлявал, а не го е сторил. Въззивният съд обаче не е обсъдил основателността на тази претенция, поддържана пред него и от представителя на Пловдивската апелативна прокуратура, а вместо това е разсъждавал върху съответствието на възприетата от подсъдимия скорост с условията на видимост в конкретния пътен участък.
По този начин е допуснато нарушение във връзка с необходимото съдържание на мотивите към въззивната присъда, изготвянето на които трябва да е подчинено на изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК (арг. от чл. 339, ал. 3 НПК). Неизлагането на собствени, конкретни и ясни съображения по въпроси, съществени за фактическото и правното изясняване на казуса и липсата на отговор на съществени възражения и доводи на страните представлява нарушение на изискванията на посочената разпоредба. Същевременно нарушава процесуалните права на страната, неполучила отговор на своите аргументи, което в случая е видно от протеста и от жалбата на частните обвинители. Пред въззивния съд прокурорът е пледирал за липса на случайно деяние, като съображения в същата насока са били изложени и от страна на частното обвинение, но позицията им практически е останала без съдебно внимание, като дължимият от съда отговор, както и анализа на доказателствата и на използваните средства за проверката им и излагането на правни съображения в случая са подменени с обикновен препис в мотивите към въззивната присъда на съдържанието на протокола за оглед на местопроизшествие и наличните по делото експертизи и разясненията на вещите в съдебните заседания пред предходните две инстанции. В(К)С нееднократно е посочвал в практиката си, че съществено нарушаване на процесуалните правила е налице не само при пълна липса на мотиви към оспорения съдебен акт, но и когато липсва такава част от тях, която се отнася до основни въпроси, които трябва да получат отговор от съда (в този смисъл напр. Р-765-90, І н.о.). Поради това в случая е налице нарушение от категорията на визираните в чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК и представлява основание за отмяна на въззивната присъда и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ присъда № 1 от 06.02.2018 г. на състав на Пловдивския апелативен съд-Наказателно отделение, постановена по ВНОХД № 504/2017 г.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.