Р Е Ш Е Н И Е № 135 София, 18.07.2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :ГАЛИНА ТОНЕВА ЧЛЕНОВЕ :ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА при участието на секретаря ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и на прокурора МАРИЯ МИХАЙЛОВА изслуша докладваното от съдия Кънчева касационно дело № 502 по описа за 2019 година и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на адв.М., защитник на подсъдимите К. И. К. и на адв. И., защитник на подсъдимия Ц. Н. И. срещу присъда № 15/ 07.02.2019 г. по внохд № 378/18 г. на Великотърновския окръжен съд. В жалбите са развити съображения за допуснати съществени процесуални нарушения при установяване на фактическите обстоятелства по делото, довели до неправилно приложение на закона с осъждането на подсъдимите. Отправя се искане за оправдаване на касаторите, алтернативно- за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебно заседание подсъдимите и техните защитници поддържат подадените жалби, като доразвиват съображенията по наведените касационно доводи. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура мотивира становище, че жалбите са неоснователни. Счита, че показанията на св. Г. не могат да се ползват при установяване на фактите, но са налице други доказателства за престъпната дейност на касаторите, поради което предлага присъдата да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на въззивната присъда, установи следното: С присъда № 569/ 21.11.2017 г. по нохд № 175/16 г. Районният съд в гр. Горна Оряховица признал подсъдимия К. К. за невиновен и го оправдал по обвинението по чл. 210 ал.1, т.2 и т.5, вр. чл. 209 ал.1, вр. чл. 20 ал.2 вр. чл. 26 ал.1 от НК. Признал за невиновен и подсъдимия Ц. И., като го оправдал по обвинението по чл. 210 ал.1, т.2 и т.5, вр. чл.209 ал.1, вр. чл. 20 ал.4 от НК. Със същата присъда съдът признал за виновни по чл. 210 ал.1 т.2 и т.5, вр. чл. 209 ал.1, вр. чл. 20 ал.2, вр. чл. 26 ал.1 от НК подсъдимите К. С. К. и П. Б. Е. и им наложил съответните наказания. Оправдал ги да са извършили престъплението след предварителен сговор с подс. К. К., а по отношение на второто деяние в продължаваната престъпна дейност- в съучастие с подс. И. в качеството му на помагач. По протест на прокуратурата срещу оправдаването на двамата касатори е образувано внохд № 378/18 г. С атакуваната присъда Великотърновският окръжен съд отменил първоинстанционния съдебен акт в частта, с която К. и И. са оневинени и вместо това: Признал подсъдимия К. К. за виновен в извършването на продължавано престъпление по чл. 210 ал.1, т.2 и т.5, вр. чл. 20 ал.2, вр. чл. 26 от НК, осъществено с две деяния: първо, че за времето от 14.08.-17.08.2012 г., след предварителен сговор с подсъдимите П. Е. и К. К. и посредственото извършителство на Р. Г. възбудил заблуждение у К. Д. и с това причинил имотна вреда на „А. Б.” О. в размер на 320400 лв. и второ, че за времето от 14.09-21.09.2012 г. след предварителен сговор с подсъдимите Е. и К. и в съучастие с подс. Ц. И. в качеството му на помагач, с посредственото извършителство на Г. възбудил заблуждение у Д. и причинил имотна вреда на същото дружество в размер на 312000 лв. /общо причинена имотна вреда в размер на 632400 лв./ Осъдил го на лишаване от свобода за срок от три години, условно, с пет годишен изпитателен срок. Признал подсъдимия Ц. И. за виновен в това, че за времето от 14.09.-21.09.2012 г. в съучастие като помагач с К., К. и Е. и с посредственото извършителство на Р. Г. умишлено улеснил предварително сговорилите се помежду си извършители да възбудят заблуждение у К. Д. и с това причинил на „А. Б.” О. имотна вреда в размер на 312 000 лв., поради което и на основание чл. 210 ал.1 т.2 и т.5, вр. чл. 209 ал.1, вр. чл. 20 ал.4 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода, условно, с пет годишен изпитателен срок. Потвърдил присъдата в останалата й част. Оплакването по касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК е мотивирано с доводите, че въззивният съд не е изготвил мотивите си в съответствие с изискванията на чл. 339 ал.3 от НПК, позовал се е на негодни доказателствени средства и е формирал изводи по виновността на касаторите при липса на доказателства и в нарушение на изискванията по чл. 13 и чл.14 от НПК. Върховният касационен съд намира възраженията за основателни. Въззивната присъда страда от съществен порок- липса на мотиви. Макар и да са развити в рамките на 25 страници, мотивите към присъдата са схематични и повърхностни и не отговарят на стандарта, регламентиран в разпоредбата на чл. 339 ал.3, вр. чл. 305 ал.3 от НПК. Законът изисква на първо място съдът да посочи фактическите обстоятелства, които приема за установени, след това да мотивира въз основа на кои доказателства прави фактическите си изводи, при наличие на противоречия в доказателствените материали да изложи съображения защо приема едни от тях и отхвърля другите. В мотивите следва да бъдат развити и правните съображения за взетото решение- под коя правна норма се субсумират извършените от подсъдимия действия, налице ли са обективните и субективни признаци на престъпния състав, какво наказание да му се наложи. Посочените в закона изисквания не са самоцелни, а са създадени за да се проследи начинът на формиране на вътрешното съдийско убеждение и да се прецени процесуалната му законосъобразност. Едва когато фактите са установени по предвидения в НПК ред може да се пристъпи към проверка за правилното приложение на материалния закон. Внимателният прочит на мотивната част на въззивната присъда разкрива, че съдът изобщо не е изложил фактическата обстановка, която приема за установена. Огромната част от изложението представлява преразказ на част от гласните доказателствени средства- обясненията на подсъдимите К. и Е., показанията на свидетелите Д., С., Д. Г., Г. и буквално възпроизвеждане на заключенията на компютърно-техническата, графологическата и икономическата експертизи. Не са изведени никакви фактически изводи за конкретните действия, извършени от подсъдимите К. и И. и как тези действия се отнасят към престъпната деятелност на другите двама извършители- осъдените К. и Е.. Може само да се предполага, че като е преразказал част от гласните доказателствени средства и е преписал експертните заключения съдът се е опитал да мотивира фактически изводи, но не е извършил доказателствен анализ, не е съпоставил обясненията на подсъдимите с показанията на свидетелите, не е обсъдил противоречията между тях и заключенията на експертизите. Липсата на фактически заключения за противоправното поведение на касаторите рефлектира особено съществено при правните доводи на съда, които са напълно формални и се свеждат до възпроизвеждане на текста на правната норма на чл.210 от НК. Допуснатото нарушение е съществено, тъй като ограничава правото на касаторите да разберат за кои техни действия и въз основа на кои доказателства са признати за виновни и осъдени. Липсата на мотиви прави невъзможна касационната проверка за правилното приложение на закона и налага отмяна на съдебния акт. Върховният касационен съд напълно споделя възражението, че съдът е допуснал и друго съществено нарушение на процесуалните правила. При опита си да формулира фактически изводи, съдът се е позовал на недопустими доказателствени средства- показанията на посредствения извършител Р. Г.. По искане на прокурора, въпреки заключенията на всички съдебно- психиатрични експертизи по делото, вкл. назначената във въззивното следствие, убедително защитени в съдебно заседание от изготвилите ги вещи лица, че Г. страда от параноидна шизофрения с пристъпно-прогредиентно протичане, не може правилно да възприема фактите и да дава достоверни показания за тях, Великотърновският окръжен съд го е допуснал до разпит като свидетел и е ценил като достоверни дадените от него показания. Поначало експертното заключение не е задължително за съда и той може да не се съобрази с него, като е задължен да се мотивира. В случая въззивният съд е посочил, че се съгласява с изразеното от вещите лица становище, че Р. Г. не може да носи наказателна отговорност поради тежко психично заболяване. Счел е, че това не го прави недееспособен и не му пречи да бъде свидетел, тъй като не е освидетелстван от ТЕЛК, при нужда е постъпвал в болница на лечение и е получавал лекарства от личния си лекар. Посочената аргументация не може да бъде споделена. Дееспособността е признато от закона правно качество на едно лице чрез лични действия да реализира своите права и задължения и да извършва правни действия. За да бъде то дееспособно е необходимо достигане на определена зрялост на съзнанието и волята, позволяваща му да разбира значението на своите действия и правните последици от тях и да ръководи постъпките си. Когато по експертен път се установи, че едно пълнолетно физическо лице не може да разбира свойството и значението на действията си и да ръководи постъпките си поради физически и психически дефицит, то е недееспособно от гледна точка на закона. Приемайки обратното, съдът е направил заключение по отношение на обстоятелство, за което няма необходимите специални познания от областта на медицината- приел е свидетелска годност на Г., категорично изключена от всички експертизи поради установената невъзможност правилно да възприема фактите и обстоятелствата от значение за делото и да дава достоверни показания за тях, както в съдебната, така и в досъдебната фаза на процеса. Поради това касационният състав напълно споделя възражението, че съдебният акт е постановен на база недопустими гласни доказателствени средства. Допуснатото нарушение е съществено, пряко рефлектира върху правото на защита и също е основание за отмяна на присъдата. Въззивният съдебен акт не съдържа отговор на нито едно от възраженията на защитата на касаторите, развити в пледоариите им, включително на същественото възражение на защитата на подс. И. за начина, по който е получена информацията за IP адреса и комуникацията по електронната му поща и съответствието му с нормата на чл. 159 от НПК. Налице е и вътрешно противоречие в диспозитива на въззивния съдебен акт, което касационният състав също оценява като процесуално нарушение. Подсъдимите К. и И. са признати за виновни в извършване на измамата в съучастие с подсъдимите К. и Е., които обаче са оправдани по този квалифициращ елемент от първата инстанция. Великотърновският окръжен съд не е обсъдил посоченото обстоятелство в правните съображения към присъдата си, поради което остава неясна волята му да не измени акта на първата инстанция в тази му част. Във връзка с гореизложеното и на основание чл. 354 ал.3 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ присъда № 15/ 07.02.2019 г. по внохд № 378/18 г. на Великотърновския окръжен съд и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на съда. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: