1 Р Е Ш Е Н И Е №20 [населено място], 19.06. 2018г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Г. т.д. № 1151 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Г. Б. срещу решение № 127/09.02.2017г. по в.гр.д. № 2283/2016г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено решение от 287/28.07.2016г. по гр.д. № 562/2015г. на РС-Карлово и вместо него е постановено друго за отхвърляне на иска на касатора против Р. З. Д. за признаване за установено, че последният дължи сумата от 25 000 лв. частично от 50000лв., произтичаща от запис на заповед от 29.04.2013г. ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявление – 23.02.2015г. до пълното изплащане на задължението. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Излага съображения, че в хипотезата на иск по чл.422 ГПК, когато е издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед проверката на вземането на ищеца се ограничава в рамките на наведеното от ответника възражение за съществуващо каузално правоотношение, съобразно което задължението не съществува. Въззивният съд не е изследвал доказателствата по делото с оглед твърдението на ответника, че записът на заповед е бил издаден с оглед сключване на бъдещ договор за заем, като парична сума не е била предавана от поемателя на издателя на ценната книга.Касаторът счита, че тези факти и не се установяват от ангажираните доказателства. В отклонение и от наведеното от ищцата твърдение, че претендираната сума е дадена на ответника за извършване на съвместна дейност, а не в заем, според касатора ПОС не се е произнесъл дали събраните доказателства установяват тезата на кредитора. В тази връзка не са били обсъдени обясненията на страната, свидетелските показания – поотделно и в тяхната съвкупност и при преценка на писмените доказателства: пълномощно с нотариална заверка на подписа от 19.05.2006г. и банкови извлечения от банкова сметка на търговско дружество, в което съдружници са ответника и съпругата му. От доказателствата не може да се обоснове достигнатият от въззивната инстанция извод, че заемно правоотношение е имало само между съпруга на ищцата и ответника, но предоставените суми са били върнати, каквито каузални правоотношения не са въведени от страните в спора. Иска се отмяна на атакуваното решение на ПОС и постановяване на друго за уважаване на иска по чл.422 ГПК. Претендират се и направените разноски по спора. Ответникът по касацията Р. З. Д. оспорва основателността на касационната жалба. Поддържа, че след като ищцата в исковата молба твърди, че е предоставила на издателя на записа на заповед сумата от 50 000 евро, а в първото по делото заседание уточнява, че сумата е предавана на части за периода 2006г.-2010г. с уговорка семействата на ищцата и ответника да извършват съвместна търговска дейност чрез дружеството на последния, то тя е въвела каузалното правоотношение в предмета на спора и носи доказателствена тежест да го установи. В съответствие с гласните доказателства ПОС е приел, че са налице заемни правоотношения, по които съпругът на ищцата не е предал пари на ответника. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е намерил, че в полза на касатора е издадена заповед по чл.417, т.9 ГПК / редакция до изменението с ДВ бр.102/2017г./ и изпълнителен лист за претендираната сума, срещу които по чл.414 ГПК е постъпило възражение от длъжника. Въззивната инстанция е констатирала, че ответникът е издал на 29.04.2013г. запис на заповед в полза на ищцата за сумата от 50 000 лв. с падеж 31.12.2014г. В отговора на исковата молба Р. Д. е направил възражение, че записът на заповед обезпечава предварителен договор за заем между страните, по който пари не са предавани. Касаторът е оспорил това твърдение и е навел доводи, че сумата, за която е бил издаден записът на заповед, е била предоставена от съпруга на Т. Б. на издателя с цел развитие на съвместна дейност свързана с доставка и продажба на автомобилни гуми, но при поискване те не са били върнати обратно от ответника. ПОС след обсъждане на събраните писмени и гласни доказателства по делото е приел, че за периода 2006г.-2010г. Т. Б. не е предоставила кредит на ответника, а такъв е бил даден на няколко пъти от свидетеля Б. в различни размери като тези суми са били връщани. Взаимоотношенията между Г. Б. и Р. Д. са квалифицирани като заемни и по тях всички заеми са върнати, не се доказва развитие на съвместна дейност. Въззивната инстанция е намерила, че издаването на записа на заповед е в полза на Т. Б., а не на съпруга й, като липсват доказателства претендираната сума да е предавана от поемателя на издателя, поради което и не се дължи от последния. С определение № 566/15.11.2017г. по т.д. № 1151/11г. на ВКС, I т.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на осн.чл.280, ал.1, т.1 ГПК / редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г./ за произнасяне по следния въпрос: за разпределението на доказателствената тежест при предявен от поемателя установителен иск по реда на чл.422 ГПК в хипотеза на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед и направено от издателя възражение за издаване на записа на заповед по повод на бъдещ договор за заем. По така формулирания правен въпрос настоящият състав на ВКС намира следното: Разпределението на доказателствената тежест по иск с правно осн. чл.422 ГПК в хипотеза на издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.9 ГПК / редакция до изменението с ДВ бр.102/2017г./ определя предмета на доказване на всяка една страна, оттук и задължението на решаващият съд да се произнесе по доводите и доказателствата на страните, съобразно възложената им доказателствена задача. В т.17 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни разяснения, че в производството по иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК ищецът-кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуване на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва вземане по каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Ищецът доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на ценната книга. В тази хипотеза в производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. В този случай всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. Съгласно решение № 248/23.01.2015г. по т.д. № 3437/2013г. на ВКС, I т.о. в производството по чл.422 ГПК ищецът носи тежестта да установи редовен от външна страна запис на заповед, Интерес, но не и задължение за установяване на каузална причина на издаване на запис на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника. За посочването на кауза и недоказването й ищецът не може да бъде санкциониран с отхвърляне на иска, освен ако ответникът не докаже въведените от него възражения. В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 38/07.04.2015г. по т.д. № 1008/2014г. на ВКС, I т.о. е прието, че при заявено от ответника-издател на ефекта относително възражение, обуславящо несъществуване на вземането по записа на заповед, същият следва да докаже фактите, на които основава възражението си, съобразно правилото на чл.154, ал.1 ГПК. В този случай, ако кредиторът-поемател сочи друго каузално правоотношение, по повод или във връзка с което, според него е издаден записът на заповед, ищецът носи тежестта на доказване на обстоятелствата, на които основава твърденията си. Недоказването и от двете страни на поддържаните от тях конкретни каузални правоотношения, съответно на връзката им със записа на заповед, няма за последица погасяване/несъществуване на вземането по менителничния ефект, тъй като при неоснователност на релативното възражение на ответника ищецът не дължи доказване на възникване/съществуване на каузално правоотношение, по повод на което е издадена ценната книга, така както не дължи установяването му в хипотеза на липса на относително възражение на длъжника. Така дадените разрешения на поставения правен въпрос се споделят и от настоящия състав на ВКС. По основателността на касационната жалба: В настоящия случай ищцата основава вземането си на абстрактна правна сделка – запис на заповед, по която не е получила плащане на падежа. Ответникът Р. Д. не е оспорил валидността на цената книга, а е въвел защитно възражение, че тя обезпечава бъдещ договор за заем между страните, какъвто не е бил подписан и съответно той не е получил претендираната сума. В първото по делото съдебно заседание пред РС-Карлово ищцата е оспорила направеното от ответника възражение за наличие на твърдяното каузално правоотношение и от своя страна е посочила, че записът на заповед е свързан с предаване през периода 2006г.-2010г. на парични суми в общ размер на 50000лв. от семейството на ищцата на семейството на ответника за развитие на съвместна търговска дейност, които са подлежали на връщане. С оглед на даденото разрешение по поставения правен въпрос при така наведените твърдения от страните в тежест на ищеца е да установи наличието на редовна от външна страна ценна книга относно поето от ответника задължение да заплати определена парична сума на ищцата като поемател, а в тежест на длъжника е да докаже твърдението си за наличие на преддоговорни отношения, по повод на които е бил издаден процесният запис на заповед. В случай, че горните факти бъдат доказани, за да отблъсне защитата на ответника в тежест на ищцата е да установи осъществяването на въведените от нея каузални правоотношения /предоставени суми за развитие на съвместна дейност и уговорка за връщането им /. В отклонение от цитираната задължителна практика на ВКС и от даденото разрешение по правния въпрос ПОС не се е произнесъл дали ответникът по иска доказва възражението си за наведеното от него каузално правоотношение, което е било обезпечено с издадения запис на заповед. Обсъждал е събраните гласни и писмени доказателства единствено с оглед проверка доказаността на твърденията на ищцата относно това дали е била осъществявана съвместна дейност. В резултат на допуснато съществено процесуално нарушение във връзка с разпределението на доказателствената тежест между страните по иска с правно осн.чл.422 вр. чл.417, т.9 ГПК / редакция до изменението с ДВ бр.102/2017г./, като е приел, че ищцата не е доказала въведеното от нея каузално правоотношение, а от доказателствата се установява съществуването на заемни правоотношения между издателя и трето за спора лице - съпруга на Т. Б., въззивният съд е отхвърлил иска. Горното налага отмяна на въззивното решение, като произнасянето му по същество не изисква връщането му на долната инстанция за събирането на нови доказателства или извършване на нови съдопроизводствени действия. В тежест на ответника е да установи, че процесният запис на заповед е издаден като обезпечение на бъдещ договор за заем, който не е бил сключен. Основателно е оплакването на касатора, че от събраните доказателства тези факти не се доказват. Единствено свидетелката Д. Д. дава показания за отношенията между Т. Б. и Р. Д. през 2013г., а именно че през април 2013г. тя и съпругът й са помолили ищцата за помощ, поради изпадане в затруднения, тъй като и друг път семейство Б. са им помагали за бизнеса. След това някой умишлено подпалил склада на Д. и те са претърпели много загуби, поради което отпаднала необходимостта от пари за развитие на търговската дейност. Свидетелят М. Д., син на ответника, не знае да е било уговаряно предоставяне на заем от страна на семейство Б. на родителите му след 2011г. Показанията на св.Д.Д. не се подкрепят от нито едно друго писмено или гласно доказателство. Съдът отчита, че тя е лице, заинтересовано от изхода на спора, доколкото се явява съпруга на ответника Р. Д.. Останалите гласни доказателства се отнасят до факти, осъществили се през периода 2006г.-2011г., които с оглед наведеното от ответника защитно възражение с посоченото вече съдържание са ирелевантни за доказване на същото. Поради изложеното, ответникът не установява, че издаването на процесния запис на заповед е във връзка с конкретни преддоговорни отношения, които не са били финализирани и е отпаднала нуждата от обезпечаване на задължението по окончателния договор. Искът по чл.422 ГПК следва да се уважи в предявения размер. Обжалваното решение на ПОС като неправилно, на осн. чл.293, ал.2 ГПК следва да се отмени и постанови ново в изложения смисъл. В полза на касатора следва да се присъдят всички сторени от него разноски в общ размер на 6060 лв. за заповедното и исковото производство. Водим от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 127/09.02.2017г. по в.гр.д. № 2283/2016г. на Пловдивски окръжен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422, ал.1 ГПК, че Р. З. Д., ЕГН [ЕГН] дължи на Т. Г. Б., ЕГН [ЕГН] сумата от 25 000 (двадесет и пет хиляди) лева – частично дължима по издаден запис на заповед от 29.04.2013г., целият за сумата от 50 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 23.02.2015г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена Заповед № 47 от 23.02.2015г. за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 137/2015г. по описа на КРС. ОСЪЖДА Р. З. Д., ЕГН [ЕГН] да заплати на Т. Г. Б., ЕГН [ЕГН] направените в заповедното и в исковото производство разноски в размер на 6060 лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: