4 Р Е Ш Е Н И Е № 54 гр. С., 01.03.2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Р. Б., гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесет и първи януари през две хиляди и единадесетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1939 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление в[населено място], чрез процесуалния му представител адв. Х. М., против въззивното решение № 186 от 3 юли 2009 г., постановено по в.гр.д. № 377 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г., в частта му, с която е оставено в сила решение № 634 от 3 ноември 2008 г., постановено по гр.д. № 1454 по описа на районния съд в[населено място] за 2003 г. за осъждане на касатора да заплати на Р. Г. Г. сумата от 3500 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на трудова злополука. Касационният контрол е допуснат с определение № 884 от 6 август 2010 г. поради наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материалноправния въпрос носи ли работодателят отговорност по чл. 200 КТ за трудова злополука, станала след издаване на заповед за дисциплинарно уволнение. По поставения въпрос касаторът сочи, че съгласно чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ трудовият договор е прекратен от момента на получаването на писменото изявление за прекратяването му, поради което след времето на връчване на заповедта за дисциплинарно уволнение работодателят не може да носи отговорност за настъпила трудова злополука, а ако след момента на връчване на заповедта работникът е извършвал някакви действия, то те са извършвани по негова преценка и риск, без наличие на действащ и обвързващ страните договор. Ответникът Р. Г. Г. от[населено място], чрез процесуалния си представител адв. Б. Б., в отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи, че становището на касатора е взето при смесване на основание за отмяна на въззивното решение и обосноваването на съществения материалноправен въпрос. С решението си по поставения въпрос въззивният съд приел, че в декларацията на касатора пред Н. е записано, че същата е станала в 16 часа през работното време на ищеца, поради което свидетелските показания за момента на връчване на заповедта за дисциплинарно уволнение са изолирани, а няма и отбелязване върху самата заповед за връчването й. По поставения въпрос касационният съд приема следното: Анализът на разпоредбата на чл. 200 КТ сочи, че за вреди, произтекли от трудова злополука, отговорност носи работодателят само когато се намира с работника/служителя в трудовоправна връзка. Изброените в закона обстоятелства, при които работодателят носи отговорност – причиняването й от негов орган, от друг негов работник или служител, от непреодолима сила при или по повод изпълнение на възложена работа или на друга работа, извършена без нареждане, но в интерес на работодателя, както и по време на почивка в самото предприятие, предполагат страните да са обвързани с трудов договор. Прекратяването на трудовото правоотношение прекъсва необходимата връзка и след осъществяването му работодателят не носи отговорност за злополука с бивш работник или служител, настъпила след прекратяването на правоотношението. Според чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ, трудовият договор в случаите на прекратяване без предизвестие, се прекратява от момента на получаването на писменото изявление за прекратяването на договора. Издаването на заповедта за дисциплинарно уволнение само по себе си не прекратява трудовото правоотношение, докато заповедта не бъде връчена на работника или служителя. В случаите на прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ – при дисциплинарно уволнение на работника или служителя, работодателят не носи отговорност за злополука, станала след получаването на писменото изявление за прекратяването на трудовото правоотношение. По касационните оплаквания: Съдът е сезиран с искове по реда на чл. 200 КТ за заплащане на обезщетение от 17000 лева неимуществени вреди и 1300 лева имуществени вреди в следствие на претърпяна от ищеца трудова злополука. В исковата молба се сочи, че в резултат от трудова злополука, станала на 1 юли 2002 г. около 16,00 ч., изразила се в скъсване на мускулни влакна на десния крак при слизане от стълбите на пулт за управление, ищецът претърпял силни болки и страдания и бил подложен на продължително болнично лечение, а за времето, в което ищецът бил в отпуск по болест, полученото обезщетение е било в значително по-нисък размер от получаваната заплата. На страната на работодателя като трето лице – помагач е привлечен застрахователят ЗК [фирма]. С решението си въззивният съд приел, че касаторът обявил трудовата злополука с работника през време на работата му, като с разпореждане на Н. злополуката е призната за трудова; злополуката по време на работа е установена и от свидетелските показания; работникът търпял продължителни болки и страдания; не е установена груба небрежност от страна на работника; в декларацията на касатора пред Н. е записано, че същата е станала в 16 часа през работното време на ищеца, поради което свидетелските показания за момента на връчване на заповедта за дисциплинарно уволнение са изолирани, а няма и отбелязване върху самата заповед за връчването й; декларацията за времето на връчването на заповедта не е отбелязана в дневник и не е приложена в личното трудово досие на ищеца, поради което й липсва надлежна достоверност. В жалбата се поддържат оплаквания за нарушение на материалния закон във връзка с приложението на правилото на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ, за неосъществен косвен съдебен контрол върху разпореждането на Н., за неправилна оценка на доказателствата по делото, завишен размер на обезщетението и липса на преценка за наличието на основанието по чл. 201, ал. 2 КТ. Касационната жалба е неоснователна. Ищецът намира основание да иска обезвреда за претърпени от него вреди в разпореждане № 230 от 7 октомври 2002 г. на Н., постановено във връзка с декларирана на 4 октомври 2002 г. от работодателя злополука, станала на 1 юли 2002 г. В разпореждането се приема, че злополуката е трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КЗОО, като е станала по време и във връзка с извършената работа. Работодателят от своя страна гради защитната си теза за недължимост на претендираните суми върху прекратяване на трудовото правоотношение преди момента на настъпването на злополуката – трудовото правоотношение между страните е прекратено със заповед № 2 от 1 юли 2002 г. на основание чл. 190, ал. 1, т. 3, чл. 187, т. 3 и чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ за системни нарушения на трудовата дисциплина. Спори се за момента на проявяване на действие на дисциплинарното уволнение поради обстоятелството, че върху заповедта за уволнение липсва подпис на работника, както и отбелязване, че работникът отказва да подпише заповедта. В тази връзка се представя декларация, подписана от две лица, според която на 1 юли 2002 г. в 14,20 ч. ищецът бил извикан за връчване на заповед (не е посочен номер) за налагане на дисциплинарно наказание “уволнение”, но след като се запознал с нея, той отказал да я подпише и напуснал офиса на служба “Личен състав”. Декларацията не е заведена в съответните книги на работодателя и е оспорена по реда на чл. 154 ГПК (отм.). Декларацията следва да бъде преценявана и с оглед останалите доказателства по делото. Така според свидетелските показания, към момента на инцидента ищецът е бил на работа втора смяна от 14 до 22 ч. Едно от лицата, подписало декларацията за момента на връчването на заповедта за дисциплинарно уволнение сочи, че ищецът бил първа смяна, след което променя становището си и сочи, че не може да каже коя смяна е бил. С протокол от 1 юли 2002 г., 14,05 г. на ищеца е била направена проверка за употреба на алкохол. Освен това самият работодател е заявил злополуката като трудова. Следователно, напълно обосновано въззивният съд е приел, че тезата на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение преди настъпването на злополуката, не е установена в спора. По тази причина не е необходимо да се обсъждат и доводите на касатора за приложение на правилата на Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж, както и за нуждата да се извърши преценка на законосъобразността на разпореждането на Н.. След като ответникът не е осъществил доказателствената си задача в процеса, то е налице и предпоставката за ангажиране на отговорността му по реда на чл. 200 КТ. По делото е установено, чрез неоспорено заключение на съдебно-медицинска експертиза, дадено пред първоинстанционния съд, че при злополуката е получено частично разкъсване на вътрешната ставна връзка на коляното, което е предизвикало силни болки и нестабилност при стъпване, както и поява на кръв ставата; ищецът е бил 35 дена с гипсова имобилизация, след което дълго време е провеждал рехабилитация и е лекуван с болезнени вътреставни инжекции; прогнозата е към развитие на артроза в ставата. При тези данни определеното от съда обезщетение напълно отговаря на вида и степента на претърпените от работника вреди. На последно място, не се установява твърдението на касатора, че е налице основание за намаляване на отговорността на касатора по чл. 201 КТ, тъй като не била проявена груба небрежност от страна на работника. Както е прието в задължителната съдебна практика, изразена в решение № 520 по гр.д. № 1923 за 2009 г. на ІV ГО, по смисъла на чл. 201 ал. 2 КТ такава е налице само в случаите, когато работникът не е положил грижа, каквато и най-небрежния би положил в подобна обстановка. В разглеждания случай такава не е установена. Ответникът не претендира разноски за касационното производство, а и доказателства за сторени такива не се представят, поради което съдът не присъжда разноски. Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 186 от 3 юли 2009 г., постановено по в.гр.д. № 377 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г. в обжалваната му част. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: