7 Р Е Ш Е Н И Е № 161 гр. София, 08.02.2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1153 по описа за 2014г., взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител главен юрисконсулт Г. И. С. срещу решение № 7840 от 21.11.2013г. по гр. дело № 2466/2013г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Б въззивен състав, с което след отмяна на решение от 04.01.2013г. по гр. дело № 2867/2012г. на Софийски районен съд, ГО, 42 състав са отхвърлени като погасени по давност предявените от [фирма], [населено място] срещу В. С. С. от [населено място] искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че В. С. С. дължи на [фирма] сумата 12 713,45 лв. – дължим остатък от предсрочно изискуема главница по договор за кредит за текущо потребление от 27.05.2004г. и сумата 8 739,59 лв., представляваща неустойка по т. 18 от договор за кредит за текущо потребление от 27.05.2004г. за периода 28.02.2005г. – 17.03.2011г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по гр. дело № 11403/2011г. по описа на СРС, ГО, 42 състав – 18.03.2011г. до окончателното изплащане, и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 429,06 лв. – разноски за въззивното производство. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа становище, че въззивният съд е нарушил материалния закон като неправилно е приел, че кредитът е станал предсрочно изискуем на 28.02.2005г. При липса на упражняване на правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем към 28.02.2005г. вземането не е погасено по давност към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 18.03.2011г., като упражняването на правомощието на банката може да стане и със заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Касаторът релевира доводи, че крайната дата за връщане на кредита е 27.05.2011г., което обстоятелство също обосновава извод, че вземането на банката не е погасено по давност. Прави оплакване, че неправилно въззивният съд е приел, че извършените от ответника плащания в периода от 28.02.2005г. до 04.12.2007г. не могат да се третират като обстоятелство по чл. 116, б. „а“ ЗЗД, водещо до прекъсване на давността. Касаторът моли въззивното решение да бъде отменено, предявеният иск да бъде уважен и претендира присъждане на направените разноски по делото. Ответникът В. С. С. чрез процесуален представител адв. Д. Г. В. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на въззивното определение. Излага съображения, че договорът изрично сочи на автоматична предсрочна изискуемост, както и че петгодишният срок, през който банката е следвало да реши дали да обяви кредита за предсрочно изискуем, е започнал да тече от 28.02.2005г. и е изтекъл на 28.02.2010г. Моли решението да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените разноски. С определение № 114 от 06.03.2015г. по т. дело № 1153/2014г. на ВКС, ТК, Второ отделение въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос относно началния момент на изискуемостта на вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой месечни вноски – дали вземането става автоматично изискуемо с неплащането на определения брой месечни вноски или е необходимо изявление на банката - кредитор, отправено до длъжника, че прави вземането по договора предсрочно изискуемо. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди инвокираните доводи, взе предвид данните по делото и провери правилността на въззивно решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: Въззивният съд е установил наличието на възникнало на 27.05.2004г. между ответника В. С. С. и ищеца [фирма] правоотношение по договор за банков кредит, с който банката е отпуснала на ответника уговорената парична сума 15 000 лв., а кредитополучателят се е задължил да издължи кредита на 83 бр. месечни анюитетни вноски по 264.96 лв. /главница и уговорена лихва по кредита от 11.45 %/, първата от които дължима най-късно до 26.07.2004г., а следващите – до 26-то число на всеки следващ месец, при уговорен краен срок на издължаване 27.05.2011г. Решаващият съдебен състав е приел за основателно възражението на ответника за погасяване на иска за претендираното вземане поради изтичане на петгодишния давностен срок съгласно чл. 110 ЗЗД като се е аргументирал с разпоредбата на чл. 114 ЗЗД относно началната дата на давностния срок и с настъпилата автоматична предсрочна изискуемост на кредита на 28.02.2005г. като начална дата на погасителната давност, предвид твърдението на ищеца в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и в обстоятелствената част на исковата молба и след преценка на писмените доказателства по делото и заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Въззивната инстанция е приела, че липсват категорични данни за наличието на недвусмислено изявление от страна на ответника за съществуващи негови задължения към банката по процесния договор за кредит, а извършените от ответника плащания в периода след 28.02.2005г. не могат да се третират като обстоятелство по чл. 116, б. „а” ЗЗД, водещо до прекъсване на давността, тъй като не засягат остатъка от задължението. Като е констатирал, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е депозирано на 18.03.2011г., съдебният състав е направил извод, че действията на ищеца по сезирането на съда са предприети след изтичане на срока по чл. 110 ЗЗД, поради което главното вземане на ищеца е погасено по давност. Относно претенцията за сумата 8 739,59 лв. – олихвен остатък от кредита с действащия договорен лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на 5 пункта по т. 18 от договора, въззивният съд е квалифицирал иска по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 92, ал. 1 ЗЗД - иск за кумулативна мораторна неустойка, а не иск за лихва, както неправилно е приел СРС. Изложил е съображения, че след като главното вземане на ищеца е погасено с изтичането на давностния срок по чл. 110 ЗЗД, то и претенцията за неустойка подлежи на отхвърляне, независимо че за част от нея давността не е изтекла. Обжалваното решение е валидно и допустимо. По правния въпрос: Възприетото от въззивния съд разрешение на релевантния материалноправен въпрос е в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му изискуемост. Правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Предсрочната изискуемост на вземането има действие от получаване от длъжника на изявлението на банката, че прави кредита предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили уговорените в договора за банков кредит предпоставки, обуславящи настъпването й. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, тъй като същото не се връчва на длъжника и до произнасяне от съда заповедното производство е едностранно. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също няма характер на уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в посочения смисъл. Исковата молба може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на длъжника. Ако относимите към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост факти не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то вземането не е изискуемо в предявения размер и на предявеното основание. Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК или по друг начин след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение има за последица настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, ако са налице уговорените в договора за кредит условия за нейното настъпване. Това уведомяване не може да бъде взето предвид като факт, настъпил след предявяване на иска, от значение за спорното право съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, нито да обуслови основателност на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, нито може да промени с обратна сила момента на настъпване на изискуемост на задължението, а представлява ново основание за предявяване на осъдителен иск или ново заявление за издаване на заповед за изпълнение. По правилността на въззивното решение: Предвид отговора на обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос, настоящият съдебен състав счита, че неправилно въззивният съд е приел, че кредитът е станал автоматично предсрочно изискуем на 28.02.2005г. поради преустановяване на плащанията за повече от 90 дни на основание т. 18 от договора за кредит за текущо потребление. По делото липсват доказателства за направено от ищеца и връчено на ответника волеизявление за предсрочна изискуемост на кредита преди започване на заповедното производство. Със заявлението и исковата молба вземанията за главница по договора за кредит и лихвата за забава с наказателната надбавка се претендират в общ размер въз основа на твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Поради обусловеността на предмета на делото по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК от основанието и размера на заявеното в заповедното производство вземане и с оглед факта, че вземанията не са заявени като конкретни неплатени анюитетни вноски и акцесорни вземания и не е ясно кои вноски са включени в общия размер на главницата в извлечението от счетоводните книги, с настоящото решение съдебният състав не би могъл да се произнесе по отношение на месечните погасителни вноски с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Обстоятелството, че в хода на заповедното производство крайният падеж за връщане на кредита е настъпил, също не може да бъде отчетено като относим факт по чл. 235, ал. 3 ГПК съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК. На основание т. 11.б от посоченото Тълкувателно решение е недопустимо в исковото производство по иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, да се изменя основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение. Предвид недоказаност на твърдяната предсрочна изискуемост на целия остатък от кредита преди подаване на заповедта за изпълнение предявеният иск е неоснователен. По отношение на възражението на ответника за погасяване на претенцията за процесното вземане поради изтичане на петгодишния срок по чл. 110 ЗЗД, настоящият съдебен състав приема, че изводът на въззивния съд за погасяване на иска за претендираното вземане поради изтичане на петгодишния давностен срок съгласно чл. 110 ЗЗД е неправилен. Съобразно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В противоречие с посочената разпоредба и събраните доказателства решаващият съдебен състав е приел, че началната дата на давностния срок е 28.02.2005г., когато е настъпила автоматичната предсрочна изискуемост на кредита. По делото са налице данни, че предсрочната изискуемост на остатъка от кредита не е настъпила към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което давност не е започнала да тече. Обстоятелството, че банката не е обявила кредита за предсрочно изискуем в продължение на пет години, считано от 19.01.2006г. не освобождава длъжника от задължението да плаща месечните погасителни вноски на съответните им падежи, тъй като крайният срок на погасяване на кредита е 27.05.2011г. Предвид изложените съображения и с оглед клаузата на т. 18 от процесния договор за кредит за текущо потребление настоящият съдебен състав приема, че при неплащане на които и да са три месечни анюитетни вноски /например м. март – м. май 2007г. или м. януари – м. март 2008г. и други/ банката има право да обяви целия остатък от кредита за предсрочно изискуем. В исковата молба са изложени твърдения, че последната вноска по ползвания кредит е платена от ответника на 04.12.2007г., след която дата други суми за погасяване на кредита не са постъпвали, поради което на основание т. 18 от договора целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие. С оглед изложените твърдения и данните за извършвани плащания до 04.12.2007г. за периода до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за плащане – 18.03.2011г. не е изтекла предвидената в чл. 110 ЗЗД петгодишна давност. При разсрочено плащане на отпуснатия кредит всяка погасителна вноска става изискуема с настъпването на съответния падеж, поради което, ако искът беше предявен за плащане поотделно на всяка месечна погасителна анюитетна вноска, то той би бил погасен по давност само по отношение на неплатените дължими главници за периода преди 18.03.2006г. В настоящия случай предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск е за вземанията за главница по договора за кредит и лихвата за забава с наказателната надбавка в общ размер въз основа на твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, каквато предсрочна изискуемост не е възникнала. Установителният иск по отношение на лихвата за забава, увеличена с наказателна надбавка, квалифициран от въззивния съд като неустойка, също е неоснователен с оглед изхода на спора относно главницата. Поради съвпадане на крайния извод за неоснователност на предявените искове въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не е представил доказателства, че е направил разноски за касационното производство. Възнаграждението за процесуалния представител на ответната страна адв. Д. Г. В. следва да бъде определено и заплатено от НБПП по реда на чл. 37 и сл. ЗПП поради това, че правната помощ на ответника е предоставена от първоинстанционния съд с определение от 13.06.2012г. на основание чл. 21, ал. 3 във връзка с чл. 23, ал. 3 ЗПП и адв. В. е определена за процесуален представител на основание чл. 26 ЗПП за всички съдебни инстанции. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 7840 от 21.11.2013г. по гр. дело № 2466/2013г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Б въззивен състав. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.