Р Е Ш Е Н И Е
№ 43
София, 05.06.2019 година В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България,второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 19.03.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при участието на секретаря Л.Златкова
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1177 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на У.–И. Михаловска от [населено място] против въззивното решение на Великотърновския апелативен съд № 283 от 28.12.2017 г., по в.т.д.№ 282 /2017 г., в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение на Плевенския окръжен съд № 78 от 03.05.2017 г., по т.д.№ 135 /2015 г. в неговата отхвърлителна част, са уважени предявените от ”ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, [населено място] срещу касатора, обективно кумулативно съединени искове по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.430 ТЗ и по чл.86, ал.1 ЗЗД и за следните суми: 74 545.95 евро – главница по договор за банков кредит № HL 35540 от 31.03.2008 г. за покупка на недвижим имот, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 11. 08. 2015г. до окончателното и изплащане; 27 874.67 евро- дължима към датата на исковата молба договорна лихва по договора за банков кредит и 88.44 евро – дължими към датата на исковата молба такси по същия договор за банков кредит, като с оглед изхода на делото е извършена компенсация на деловодните разноски на страните.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основното възражение в касационната жалба е срещу процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че процесният договор за кредит между страните е прекратен на 08.04.15 г. чрез редовно връчено на длъжника, по реда на чл.47, ал.1 ГПК, във вр. с чл.26 от кредитния договор, нотариално уведомление от името на Банката- кредитор.
Изразено е и несъгласие с общия размер на приетите за дължими суми, като се излагат доводи, че с прекратяване на процесния договор, задължението на длъжника за заплащане на договорна възнаградителна лихва, каквато е присъдена в полза на кредитора, е отпаднало, а твърдяната нищожност на три от допълнителните споразумения към сключения договор за кредит, с които задълженията на кредитополучателя са стойностно определение върху неравноправните клаузи на първоначалния договор, не е обсъдена от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС и на закона.
С определение № 677 от 29. 11. 2018 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото правен въпрос: ”Действително ли е споразумение сключено от пълномощник с лице,което се различава от посоченото от упълномощителя конкретно и е друго?; Ограничени ли са в този случай правата на пълномощника по отношение кръга на лицата, с които да преговаря от името на упълномощения?”
Насрещната по касационната жалба страна възразява по въведените касационни основания, считайки ги за неосъществени, като излага подробни съображения в проведеното по делото публично заседание.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира:
За да постанови обжалваното решение, с което след отмяна на първоинстанционния съдебен акт на Плевенския окръжен съд № 78 от 03. 05. 2017 г., по т.д.№ 135/2015 г., са уважени предявените от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД обективно кумулативно съединени искове по чл.430 ТЗ и по чл.86, ал.1 ЗЗД до размера на присъдените суми, въззивният съд е приел за безспорно от фактическа страна, че между ищцовата Банка, като кредитодател и У.–И. Михаловска, като кредитополучател, е сключен валиден договор за банков кредит, по силата на който на последната е предоставена целево сумата 76 930 евро, срещу поето задължение за връщането й при изрично уговорени между контрагентите условия и срокове, което същата не е изпълнила.
Позовавайки се на последователно сключените на 12.06.2008 г. и на 05.03.2014 г. две валидни цесии – първата с цедент Банката- кредитор и цесионер „Бългериън Ритейл Сървисиз”АД, а втората с цедент „Бългериън Ритейл Сървисиз”АД и цесионер ”ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, изрично съобщени на длъжника и на предхождащите последния договор за цесия допълнителни споразумения към първоначалния договора за кредит, уговорени между „Бългериън Ритейл Сървисиз”АД и длъжника на 20. 07.2010 г., на 26. 01. 2011 г. и на 31.05.2012 г., въззивният съд е приел, че общият размер на дължимите от ответницата суми, формиран от просрочени към 08. 04.15 г. главници, договорни лихви по просрочени към същата дата месечни вноски, лихви по просрочени главници към датата на исковата молба – 26. 06.2018 г. и такси, възлиза общо на 111 724.79 евро и е предсрочно изискуем. Съобразявайки правния характер на предявения главен осъдителен иск, основан на чл.430 ТЗ, въззивният съд е счел, че дори и предсрочната изискуемост да не е била редовно обявена на длъжника преди образуване на делото, каквито данни се съдържат по делото, то с получаване препис от исковата молба на кредитора, предсрочната изискуемост на целия остатък от кредита надлежно е настъпила.
При обосноваване общия размер на дължимите на кредитора суми въззивният съд е взел предвид допълнителното заключение на изслушаната в хода на процеса съдебно- счетоводна експертиза, с което са направени изчисления с оглед на трите, приети за правноважими в отношенията между страните, допълнителни споразумения и начина на неговото формиране-чрез увеличаване на паричното задължение в резултат на капитализиране дължимите лихви.
Посочил е, че доколкото договорната клауза в процесните допълнителни споразумения, по силата на която се увеличава размера на дълга с просрочената лихва и прибавена към главницата на задължението, върху нея отново се начисляват договорни и наказателни лихви е не само индивидуално уговорена с кредитополучателя, но самите допълнителни споразумения са индивидуално договорени , то тази договорна клауза не е неравноправна по см. на чл.143, т.4 З. и не подлежи на прогласяване за нищожна, както е поддържано от ответника - жалбоподател, независимо от прогласените за неравноправни клаузи на чл.3, ал.5 и на чл.12 от процесния договор за кредит в неговия първоначален вариант. В подкрепа на изразеното разбиране решаващият състав на Великотърновския апелативен съд се е позовал на липса на на установена от законодателя изрична забрана за договаряне капитализирана лихва по договор за банков кредит,както и на изрично посочената причина за предоговаряне на първоначалните условия – временните затруднения на кредитополучателя във вр. с редовното погасяване на дълга.
С оглед надлежно учредената от Михаловска представителна власт на лицето Д.П., като неоснователно е преценено и другото въведено от ответника правопогасяващо защитно възражение - за недействителност на сключеното допълнително споразумение от 31. 05. 2012 г., поради подписването му от пълномощника извън дадените правомощия. Изложени са съображения, че доколкото на упълномощеното лице са изрично предоставени правата да предоговири условията на процесния банков кредит, не е налице основание валидността на упълномощаването да е в зависимост от конкретно указания от упълномощителя договарящ.
І. По правния въпроса, обусловил достъпа до касация:
Съгласно задължителните постановки в ТР № 5/14 от 12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС при доброволното представителство от значение за съдържанието на представителната власт е единствено волята на упълномощителя, отразена в този акт, с който то се учредява – пълномощното. Поради отсъствие на обща правна норма в действащото законодателство, която да установява изрични изисквания за съдържанието на пълномощното, с оглед валидността на упълномощителната сделка или на последващата я правна сделка или действия, извършени чрез пълномощника или да разграничава и квалифицира пълномощните, според това дали те са дадени за извършването на разпоредителни правни сделки или действия, или за извършването на такива на обикновено управление на имуществото на упълномощителя, обемът и ограниченията на учредената за пълномощника представителна власт за разпореждане изцяло се определят от изявената за това воля на упълномощителя в пълномощното.
В мотивите на т.1 е прието още, че според обема на учредената представителна власт видовете упълномощаване биват: общо/генерално/ и изрично/специално, конкретно/. При общото упълномощаване не се посочват конкретните правни действия и сделки, които пълномощникът е овластен да извърши, а обемът на представителната власт или не се ограничава - отнася се до всякакъв вид правни действия от името на упълномощителя, или се определя чрез посочване на по- общи характерни белези. Затова и общото упълномощаване налага тълкуване действителната воля на упълномощителя, съобразно правилото на чл.20 ЗЗД и поражда редица проблеми, свързани с липсата на представителна власт, споразумяването във вреда на представлявания и други подобни, за разрешаването на които проблеми е постановено тълкувателното решение.
Изричното пълномощно обикновено не създава подобни трудности, тъй като волята на упълномощителя и съответно представителната власт се ограничава до ясно и конкретно посочени правни действия. С оглед свободата на договаряне всеки един от тези два вида може да има различни варианти, но винаги е в зависимост от външно изразената воля на упълномощителя. Изричното пълномощно в най-простия му вид може да се сведе само до буквално пренасяне на волята на упълномощителя, която пълномощникът единствено възпроизвежда, без да има право да се отклони от указанията. В други случаи изричното пълномощно позволява известни незначителни отклонения, ако те са лесно обясними с правилата на логиката и интересите на представлявания. Поначало обаче изричното пълномощно не може да бъде произволно тълкувано и превърнато по този начин в общо пълномощно. Когато съдържанието на използваните за упълномощаването думи и изрази не буди никакво съмнение относно действителната воля на упълномощителя, обхватът на упълномощаването не може безпричинно да се разширява и да се обосновава с предположения /чл.20 ЗЗД/.
Възприетото в задължителната съдебна практика разрешение е доразвито в решение № 162 от 02.11. 2018 г., по гр.д.№ 211/2018 г. на ІІІ г.о., с което е прието, че когато упълномощаването е изрично и ясно, е неоправдано и несъответстващо на принципното действие на упълномощаването, възприето в правната доктрина, дадените с него правомощия на упълномощения да се тълкуват разширително.
ІІ.По същество на касационната жалба:
При дадения отговор на въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване, касационната жалба се явява основателна и следва да бъде уважена. Основателно е оплакването на касатора за необоснованост и допуснато от въззивния съд нарушение на закона при преценка валидността на последното допълнително споразумение от 31.05.2012 г.
Преценявайки породените от него правни последици за настоящия касатор Михаловска въззивният съд, в нарушение на чл.39, ал.1 ЗЗД, е тълкувал разширително обема на учредената представителна власт на пълномощника й Д. С. П., подписала го за кредитополучател. Тълкуването на пълномощното от Великотърновският апелативен съд е извършено произволно, неоправдано и въз основа на неясни критерии. То се явява несъобразено с правната характеристика на упълномощителната сделка, целта и функциите на доброволното представителство и е в противоречие и със задължителната за съдилищата в страната практика на ВКС – ТР № 5/14 от 12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС. Видно от съдържанието на приложеното по делото пълномощно от 15.05.2012 г. (л.250) упълномощаването на лицето Д. П. е било изрично, ясно и еднозначно–да представлява упълномощителя У.–И. Михаловска пред конкретна Банка – „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ” АД, да подписва и получава всякакви заявления, молби, декларации и книжа, вкл. споразумение и погасителни планове към посочения в т.1 договор за кредит и пр., изготвени от Банката въз основа на подадените молби. Нещо повече, упълномощеното лице е имало право да декларира от името на упълномощителя, пред Банката и всички обстоятелства, необходими за предоговарянето на посочените в т.1 задължения.
Следователно доколкото обемът и ограниченията на учредената на пълномощника представителна власт се определят изцяло от изявената за това воля на упълномощителя в пълномощното, то изричното посочване на лицето, с което П. е оправомощена да преговаря, изключва процесното споразумение с трето различно от конкретната Банка лице - „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ” АД, да е породило валидно облигационно действие и да обвързва касатора. Притежаващо правната характеристика на договор, сключен от лице, действало като представител, извън обема на учредената представителна власт за сключването му, споразумението от 31.05.2012 г. е било в състояние на висяща недействителност и целените с него правни последици са могли да настъпят само, ако лицето от името на което е сключено го е потвърдило, в съответствие с общото правило на чл.42, ал.2, във вр. с чл.44 ЗЗД.
Обстоятелството, че представляваната Михаловска изрично е оспорила действителността на сключеното от пълномощника и допълнително споразумение, чрез въведеното в хода на процеса правоизключващо възражение, означава, че неговата недействителност от висяща е станала окончателна и то не поражда целените с него насрещни права и задължения за страните, което обстоятелство е останало несъобразено от въззивния съд.
В несъответствие с формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС и изводът на въззивната инстанция, че размерът на дълга на кредитополучателя не се основава на прилагане на нищожните по см. на чл.143 З. клаузи на чл.3, ал.5 и на чл.12 от процесния договор за кредит, доколкото макар и възпроизведени в допълнителните споразумения от 20.07.2010 г. , от 26. 01.2011 г. и 31.05.2012 г., същите се явяват уговорени индивидуално между съконтрахентите. Последователно в практика си, която настоящият съдебен състав изцяло споделя ВКС,ТК поддържа, че договор за спогодба или допълнително споразумение, имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл.366 ЗЗД. Отделно е, че в сочената хипотеза нищожността на споразумението има за последица прилагане в отношенията между страните на първоначалния договор, който може да бъде изпълняван и без неравноправните клаузи за едностранно изменение на възнаградителната лихва.
Що се касае до приетата за настъпила предсрочна изискуемост на остатъка от процесния кредит, то правилно и в съгласие със закона въззивната инстанция е счела, че в конкретния случай, с оглед предявената осъдителна искова претенция по чл.430 ТЗ, във вр. с чл.79 ЗЗД исковата молба има характер на уведомление до длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост и задължителните постановки в т.18 на ТР № 4/ 2014 г. са неприложими.
Затова с редовно връчения на ответницата препис от исковата молба на ищцовото АД предсрочната изискуемост на целия остатък от предоставения й кредит е настъпила и съдържащите се в противна насока доводи в касационната жалба , като неоснователни, не следва да бъдат уважени.
По изложените съображения обжалваното въззивно решение, в частта, с която осъдителната исковата претенция на ”ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД срещу У. –И. Михаловска е уважена още за следните суми: 74545.95 евро, дължима главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 35540 от 31.03.2008 г., ведно със законната лихва, върху тази сума, считано от 11.08.2015 г. до окончателното и изплащане; 27 874.67 евро, дължими договорни лихви по същия договор за кредит, от които 24 594.70 евро договорни лихви по просрочени към 08.04.2015 г. месечни вноски; 673.79 евро лихви по просрочени главници по месечни вноски към 08.04.2015 г.; 2606.18 евро, договорни лихви към датата на исковата молба и 86.44 евро, дължими такси и разноски по компенсация от 2001.5 лв. следва да бъде отменено на основание чл.293, ал.2, във вр. с ал.1 ГПК. Делото следва да се върне за ново разглеждане на въззивния съд, поради необходимост от изслушване на допълнително заключение на съдебно- икономическата експертиза, с което да се определи размера на дължимите суми от кредитополучателя по договора за кредит, след изключване на допълнителното споразумение от 31.05.2012 г. и евентуално допълнителните споразумения от 20.07.2010 г., от 26.01.11 г., с оглед възпроизведени в съдържанието им неравноправни ,по см. на чл. 143 З., клаузи от първоначалния договор за кредит, приети за нищожни.
При новото разглеждане на делото въззивният съд, на основание чл. 294, ал.2 ГПК, следва да се произнесе и по отговорността за деловодните разноски за касационното производство.
Мотивиран от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.293, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивното решение на Великотърновския апелативен съд № 283 от 28.12.2017 г., по в.т.д.№ 282 /2017 г., в частта, с която У.–И. Михаловска от [населено място] е осъдена да заплати на ”ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, [населено място] още сумите: 74 545.95 евро – главница по договор за банков кредит № HL 35540 от 31.03.2008 г. за покупка на недвижим имот, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 11. 08.2015г. до окончателното и изплащане; 27 874.67 евро, дължима към датата на исковата молба договорна лихва по договора за банков кредит и 88.44 евро – дължими към датата на исковата молба такси по същия договор за банков кредит, като и в частта за деловодните разноски.
ВРЪЩА делото в тази му част за ново разглеждане от друг състав на Великотърновския апелативен съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи н обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|