Р Е Ш Е Н И Е № 365 гр.София, 17 октомври 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при участието на секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора Максим Колев разгледа докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 489/2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 НПК и е образувано по касационна жалба на подсъдимия В. Л. М., чрез защитника адвокат Й. Д. от САК, срещу въззивно решение № 400 от 20. 12.2022 г., постановено по ВНОХД № 748/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд (САС) по повод въззивна проверка на присъда от 08.04. 2021 г. по НОХД № 1324/2018 г. на Софийски градски съд (СГС). В касационната жалба са посочени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1- 3 НПК. Отменително такова по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК (допуснати съществени нарушения на процесуалните правила) се претендира с твърдения за забавено от прокурора с една година отстраняване на нередовности в обвинението, както и с нарушения от съда на изискванията да е независим и безпристрастен, защото „безропотно“ уважавал доказателствени искания на прокуратурата, независимо от абсурдността им. Оспорва се доказателствената дейност на съда и конкретно фактическите изводи на въззивната инстанция относно момента на възникване на опасността за движението във връзка с налична метална ограда, отделяща тротоара от пътното платно, като се твърди, че подсъдимият обективно не е имал видимост за наличието на пешеходец зад оградата, не е могъл и не е бил длъжен да предполага, че някой ще тръгне да пресича булевард с три ленти за движение в едната посока, на червен забранителен светофар, носейки при това клон в ръцете си. Наличието на зелен сигнал на светофара по посоката на движение на подсъдимия жалбоподателят счита за достатъчно силно основание да не очаква внезапна поява на опасност на пътното платно, още повече на някакъв предмет - клон с широчина няколко сантиметра, когато управляваният от подсъдимия лек автомобил се е намирал на 47-48 метра от мястото, на което се е появил този предмет. Едва когато клонът е придобил съответната дължина, той е можело да бъде възприет като опасност и е бил възприет като такава, но пострадалият вече е попадал в опасната зона за спиране и ударът е бил непредотвратим. Неправилното приложение на закона по чл.348, ал.1, т.1 от НПК се обвързва главно с отказа на съда да приеме, че е налице случайно деяние по чл.15 от НК по съображения за обективна невъзможност подсъдимият като водач на МПС да е могъл да предвиди и възприеме появата на пострадалия на пътното платно, за да може да спре и да го пропусне, поради което претендира да се изключи виновното му поведение поради случайно деяние. Оспорва също, че мотивите на съда за задължението и възможността на подсъдимия да възприеме движенията на пострадалия много преди последният да достигне пътното платно, както и да забележи навлизането на върха на клона на пътното платно от разстояние 47 метра, за да предприеме действия по аварийно спиране, не почиват на събраните по делото доказателства, а единствено и само на убеждението на съда, че подсъдимият е виновен. Претендирайки явна несправедливост на наказанието като касационно основание по чл.343, ал.1, т.3 от НПК жалбоподателят сочи, че въпреки приетото наличие на изключителен принос за настъпване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и липса на отегчаващи отговорността обстоятелства, това не било отразено при определяне на размера на наказанието. Оспорва и извода на въззивната инстанция, че наложеното наказание е една трета от минималното, предвидено в закона наказание. Счита, че при такива брутални нарушения на правилата за движение и на здравия разум от страна на пострадалия, наказанието на подсъдимия би следвало да е максимум шест месеца лишаване от свобода с приложението на чл. 66 от НК и минимален изпитателен срок от три години. Въпреки това, единственото искане отправено в касационната жалба е за отмяна на обжалвания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия М.. Частните обвинители Р. П. К., А. А. В. и В. А. К., не се явяват в съдебно заседание пред касационната инстанция, редовно призовани. Повереникът им адвокат В. Д. се явява лично и заявява, че оспорва основателността на касационната жалба, като пледира същата да не бъде уважавана. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд, подсъдимият не се явява, редовно призован. Явява се защитникът му адвокат Й. Д., който поддържа жалбата по изложените в нея съображения и пледира за уважаването на заявеното в нея искане за оправдаване на подсъдимия главно поради недоказаност на обвинението. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна, като изразява мотивирано несъгласие с тезата на защитника на подсъдимия за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и по приложението на материалния закон. Същевременно изтъква, че наказанието е отмерено справедливо по реда на чл.55 от НК, поради което предлага проверяваното въззивно решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите в касационната жалба и становищата на страните в съдебно заседание и като извърши проверка на обжалвания въззивен съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С първоинстанционната присъда СГС е признал подсъдимия В. Л. М. за виновен в извършване на престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“, във вр. чл.342, ал.1 от НК затова, че на 21.05.2016г. около 15.40 часа в гр. София, при управление на моторно превозно средство - лек автомобил марка "Х.", модел „Л." с per. [рег.номер на МПС] , като се движел по бул."Възкресение", в крайна лява лента, с посока на движение от бул. "Вардар" към бул. "Константин Величков", след кръстовището с ул."Освобождение", нарушил правилата за движение, регламентирани в чл. 21, ал.1 от ЗДвП, управлявайки МПС със скорост от 62 км/ч. при разрешена 50 км/ч. и по непредпазливост причинил смъртта на пешеходеца А. А. К., поради което и по реда на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му наложил наказание една година лишаване от свобода, изпълнението на което отложил на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години. Със същата присъда подсъдимият е лишен от правото да управлява МПС за срок от една година на основание чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК, както и е осъден да заплати направените по делото разноски. По въззивна жалба на подсъдимия (също с искане да бъде оправдан поради случайно деяние) е било образувано въззивно производство пред САС, приключило с обжалваното решение, с което първоинстанционната присъда е потвърдена. Касационната жалба е допустима. Подадена е от процесуално легитимирана страна (подсъдим чрез защитник), срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, в установения от закона срок. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, аргументирано в касационната жалба с довода, че съдът изоставил ролята си на независим и безпристрастен арбитър, следва да се обсъди приоритетно, тъй като правилното приложение на закона и доводите за явна несправедливост на наложените наказания може да се проверят само при констатация за законност на съдебния състав, постановил обжалвания съдебен акт и при законосъобразно установени факти с оглед законовите последици от евентуалното им наличие – отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от съответния стадий. В принципен план не може да има съмнение, че основна предпоставка за справедлив съдебен процес съгласно разпоредбите на чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) и чл.10 от НПК е разглеждането и решаването на делото да се осъществи от независим и безпристрастен съд. Конкретно наведените доводи, че съдът не е бил такъв, са несъстоятелни най - малко поради това, че се свързват с удовлетворяване на искания на прокурора за допълнителни и повторни експертизи за установяване на релевантни съобразно фактическата и правна рамка на обвинението факти и конкретно скоростта на движение на управлявания от подсъдимия лек автомобил. Оспорената доказателствена активност на съда представлява изпълнение на процесуалното му задължение да обезпечи разкриването на обективната истина, като събира доказателства не само по искане на страните, в това число на прокурора, но и служебно (чл.13 и чл.107, ал.1 и ал.2 от НПК), поради което не води до незаконност на съдебния състав. Критиката към първоинстанционния съд, че допуснал „тотална доминация на искания на прокуратурата“, които безропотно уважавал, дори да кореспондира с действителността, не може да произведе целения от касатора отменителен ефект, тъй като проявеното процесуално усърдие от съда за допълнителни съдебни следствени действия е в интерес на подсъдимия в контекста на процесуалното изискване за провеждане на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Заключенията от всички назначени от този съд експертизи за били приети след изслушване на вещите лица от съда, в условията на състезателност и непосредственост, с участие на подсъдимия и защитника му, което е гаранция за справедлив съдебен процес, а не индиция за пристрастност на съдебния състав. Забавата на прокурора да внесе в съда редовен обвинителен акт след връщане на делото от разпоредително заседание също не може да предопредели незаконност на съдебния състав, защото извън производството по Глава двадесет и шеста от НПК („Ускоряване на наказателното производство“), каквото в настоящото наказателно производство не е реализирано, съдът не може да предприеме действия за предотвратяване на забавянето на прокурора, дори то да е неоправдано, нито може да откаже да се произнесе по редовен обвинителен акт, защото ако го направи, ще е налице отказ от правосъдие и тогава би могло да се счита предубеден и/или пристрастен, а не обратно. Отделно от това, доколкото в тази част касационната жалба е дословен препис на писменото допълнение към въззивната жалба, не става ясно дали се оспорва законността на първоинстанционния или и на въззивния съдебен състав. Оплакването вероятно е подновено в касационната жалба, макар и без такова уточнение, защото не е получило отговор в обжалвания въззивен акт, но така адресирано до касационната инстанция следва да бъде обсъдено за двата предходни съдебни състава, защото незаконността на който и да е от тях ще представлява съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните. Като съобрази установените в НПК стандарти за независим и безпристрастен съд и практиката на ЕСПЧ (вж. Решения на Европейския съд по правата на човека по делата Salov v. Ukraine - 06.12.2005 , Kleyn and others v. The Netherlands – 06.05.2003, Цанова - Гечева срещу България – 15.09.2015г., Piersack v. Belgium -01.10.1982, Miracle Europe UFT v. Hungary -12.04.2016, Findlay v. UK – 25.02.1997г., Thorgeir Thorgeirson v. Iseland -25.06.1992, Langborger v. Sweden -22.06.1989, Kyprianou v. Cyprus -15.12.2005 г. и др.), настоящият касационен състав не констатира незаконност на съдебните състави в предходните две съдебни инстанции по смисъла на чл.348, ал.3, т.3 от НПК. Съдът в Страсбург последователно приема, че наличието на безпристрастност (непредубеденост) се определя според субективен тест, който се основава на личното убеждение на съдията в даден случай, а също и според обективен тест, който установява дали съдът е предложил гаранции, достатъчни да изключат всяко законно съмнение в това отношение от гледна точка на външния наблюдател. В случая липсват обективни данни сочещи предубеденост на когото и да е от членовете на първоинстанционния и въззивния съдебен състав съобразно субективния тест. Липсват и твърдения от страна на жалбоподателя, които да оборват установената в юриспруденцията на ЕСПЧ презумпция за личната безпристрастност на членовете на тези съдебни състави. Същевременно не се твърди и установява тяхна лична заинтересованост от изхода на делото. Изводът на въззивния съд, че вещите лица са дали отговори на база най – благоприятните за подсъдимия стойности на различни коефициенти, включително време на реакция, необходими при изчисляване на скорост и опасна зона, неправилно се определя от жалбоподателя като „упрек към вещите лица“, който обективира предубеденост, ерго незаконност на съдебния състав. Касае се за доказателствен извод, изводим от експертните заключения и разясненията, които вещите лица, в това число проф. К. от повторната петорна комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза, двете допълнителни петорни комплексни съдебномедицински и автотехнически експертизи и допълнителната тройна автотехническа експертиза, назначени от първоинстанционния съд, са направили при изслушването им в съдебно заседание, като са уточнили, че крайните изчисления са в полза на подсъдимия, защото са съобразно най - благоприятния от установените варианти на база обективните данни от протокола за оглед на местопроизшествието и свидетелските показания. Например приели са минимално спирачно закъснение, което съответства на по - ниска скорост, но отново скоростта остава в рамките на превишената за участъка на ПТП. Приели са също време на реакция на подсъдимия 1,4 секунди от момента на възникване на опасността, която също е най - благоприятна спрямо другите две възможни времена за реакция - 1 секунда и 1,2 секунди, но и на тази база са приели категорично, че ПТП е било предотвратимо при управление с разрешената или по-ниска скорост (вж. л.354-35, л.387 и л.389-400 от НОХД № 1324/2018 г. на СГС). В рамките на обективния тест двата съдебни състава също са представили достатъчно убедителни гаранции на страните по делото, както и на обществото, които успешно изключват всяко легитимно съмнение в това отношение най - вече с проявените изключителни доказателствени усилия от страна на първоинстнционния съд, припознати от въззивната инстанция като съобразени с доказателствените стандарти по чл.13, 14 и чл.107 от НПК. В мотивите на обжалваното въззивно решение, заключенията на назначените повторна комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза и три допълнителни експертни изследвания са обсъдени изключително задълбочено с оглед проверка на защитните тези на подсъдимия, а не само на обвинителната теза, както неоснователно се твърди в касационната жалба. Двете съдебни инстанции подробно са обсъдили основните възражения на защитата видно от пространните мотиви към първоинстанционната присъда и въззивното решение. Не е вярно, че САС възприел безкритично мотивите на СГС, защото видно от мотивите на обжалвания въззивен акт контролираният съд не просто формално се е солидаризирал с изводите на първата инстанция, а е изложил допълнителни и споделими съображения за това (вж. л.77-81 от въззивното дело). Доводът, че въззивният съд приел за доказани по безспорен и категоричен начин факти, за които въобще не са събирани доказателства, не може да получи конкретен отговор, защото в касационната жалба и в хода на съдебните прения пред ВКС липсва уточнение кои са тези факти, за да се прецени дали те са релевантни към обвинението и съдържанието на наказателната отговорност на подсъдимия, съответно дали са доказателствено подкрепени. От непредубедения и професионален прочит на мотивите към въззивното решение следва, че САС се е произнесъл по всеки факт от предмета на доказване по смисъла на чл.102 от НПК, като се е позовал на събраните по установения процесуален ред доказателствени материали от първата инстанция. Обжалваното въззивно решение не подлежи на отмяна и поради липса на мотиви, тъй като видно от съдържанието му то отговаря на изискванията в чл.339, ал.1 и ал.2 от НПК, поради което не е налице и нарушение по смисъла на чл.348, ал.3, т.2 от НПК. За да приеме, че подсъдимият е управлявал лекия автомобил с превишена скорост (62 км/ч), а произшествието е било предотвратимо при управление с разрешената такава от 50 км/ч или по - ниска за съответния пътен участък, въпреки предприетото от пострадалия неправилно пресичане, носенето на клон на оживен булевард и на червен забранителен сигнал на светофара, въззивният съд е направил убедителен и щателен самостоятелен анализ на всички събрани доказателствени материали, в който е изложил съответни на закона собствени доказателствени изводи по всички относими към обвинението факти, включително за най - спорния (според защитата) въпрос за момента на възникване на опасността за движението. Въззивният съд не е пренебрегнал поддържаното и пред ВКС възражение на защитата относно наличието на метална ограда, отделяща тротоара от пътното платно, която не позволявала на подсъдимия да възприеме пострадалия пешеходец преди стъпването му на пътното платно. В мотивите на обжалваното решение САС се е аргументирал защо въпросната ограда не е препятствала видимостта на подсъдимия към пешеходеца преди последният да стъпи на пътното платно. Този извод на въззивния съд не е произволен, а обоснован с установената по делото и безспорна между страните височина на въпросната ограда (1,2 м), която е посочена в протокола за оглед и е по - ниска от тази, на която подсъдимият се е намирал към момента на ПТП седейки в управлявания от него лек автомобил. По - важно е, че въззивният съд не е предал никакво доказателствено или правно значение на така установената видимост към пешеходеца при определяне на момента на възникване на опасността. Ако беше го направил, изтеглянето на момента на възникване на опасността назад във времето към по - ранен момент от приетия от СГС, неминуемо ще предопредели по- неблагоприятни за дееца фактически и правни изводи относно механизма и причините за ПТП, включително за опасната зона и необходимото време за реакция от тези, които са приели съдилищата по фактите. Вместо това САС мотивирано е утвърдил фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, аналогично приемайки, че опасността за движението е възникнала не от момента на видимостта към пешеходеца преди той да напусне тротоара или стъпването му на платното, както настоява защитата, а когато клонът, който пострадалият носил движейки се към мястото на инцидента, е навлязъл в пътното платно, аргументирайки се с факта, че той е стърчал на 1,8 метра пред движещото се в същата посока тяло на пострадалия пешеходец. Установеното от инстанциите по фактите, че носеният от пострадалия клон е навлязъл в лентата, по която се е движел подсъдимият, преди пострадалият да премине оградата, да напусне тротоара и да стъпи на пътното платно и че клонът е навлизал все повече предвид движението на носещия го пешеходец, логично е предпоставило ирелевантността на обстоятелството за видимостта на подсъдимия към пешеходеца преди последният да стъпи (да се появи) на пътното платно. Поради това упрекът към въззивния съд относно установения момент на възникване на опасността, а именно от появата на клона вместо от стъпването на пострадалия на пътното платно е несъстоятелен. Обективната възможност за подсъдимия да възприеме своевременно появата на клона като пречка за безопасността на транспорта е потвърдена освен от съвпадащите заключения на експертизите, а също и от свидетеля очевидец О. Д., който е управлявал лек автомобил, движещ се след управлявания автомобил от подсъдимия. Пред СГС свидетелят е заявил, че първо се е появил клона на пътното платно, после носещият го пешеходец, който е пострадал при ПТП и след него останалата част от клона, която също била значителна (около 2-3 метра –вж. л.59 от НОХД №1324/2018 г. на СГС). Тези възприятия на свидетеля, на които са се доверили предходните съдебни инстанции, самостоятелно опровергават довода на защитата, че подсъдимият, който се е движел преди посочения свидетел, обективно не е могъл да възприеме и да предполага, че някой би тръгнал да пресича булевард с три ленти за движение в едната посока, на червен забранителен светофар, носейки клон в ръцете си. Независимо от анализираните от вещите лица различни варианти, представени от обвинението и защитата, резултатите от повторната петорна комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза, допълнителната петорна комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза и допълнителната автотехическа експертиза относно механизма и причините за ПТП са категорични, че при установената скорост на движение от 62 км/ч опасната зона за спиране е около 52 метра, а в момента на появата на клона върху платното за движение управляваният от подсъдимия лек автомобил е бил на около 47 метра от мястото на удара. Следователно пешеходецът е попадал в опасната зона за спиране на подсъдимия, но въпреки това, ако подсъдимият е управлявал МПС със скорост на движение в рамките на разрешената за населено място 50 км/ч, той е имал обективна възможност да спре преди мястото на удара. Поради това отчитайки неправилните действия на пешеходеца като „основна причина“ за ПТП, вещите лица, изготвили въпросните заключения, са потвърдили единодушно пред съда, че движението на управлявания от подсъдимия лек автомобил със скорост над разрешената от 50 км/ч също е причина за ПТП и съответно същото е било предотвратимо от подсъдимия при съобразяване на правилата за движение по пътищата относно скоростта. ВКС е имал повод да се произнесе, че попадането на пострадалия в опасната зона за спиране не води до отпадане на отговорността, ако подсъдимият не се е съобразил с изискванията за скоростта на движението и е допуснал нарушение (в случая на чл.21, ал.1 от ЗДвП), което е в причинно-следствена връзка с настъпилото произшествие (вж. Решение №148/1976 г., ІІІ н.о. на ВС). Доводът в касационната жалба в обратна насока е неоснователен поради идентичността на казусите. В заключение следва да се приеме, че въззивният съд не е оставил необсъден нито един от наведените от защитата релевантни доводи, включително тези, които се сочат в касационната жалба. Поради това и като взе предвид, че ВКС не разполага с процесуални правомощия да пререшава въпросите за фактическата обоснованост на проверявания акт, които са от суверенна компетентност на инстанциите по фактите и че фактическите положения са установени еднозначно от съдилищата по реда и със средствата предвидени в НПК, настоящата инстанция намира, че не е налице касационно основание по чл.348, ал.1,т.2 от НПК и проверяваното въззивно решение не подлежи на отмяна на това основание. Съобразно приетите за доказани по делото фактически положения, материалният закон е приложен правилно от въззивната инстанция. Като е заключил, че настъпилото ПТП и последиците от него, макар и в условия на тежко съпричиняване от пострадалия пешеходец, са резултат и от действията на подсъдимия като водач на лек автомобил и конкретно на допуснато от него нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП, законосъобразно въззивният съд е намерил, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна престъплението, предмет на обвинението. Не може да бъде споделен доводът, че извършеното деяние е „случайно” по смисъла на чл. 15 от НК. Случайното (невиновното) деяние се отличава от непредпазливото по това, че деецът не съзнава конкретната възможност за настъпването на общественоопасните последици, като няма задължение и да ги предвиди. В случая е установено, че подсъдимият вместо да намали скоростта и да предотврати ПТП като спре движението на управлявания от него лек автомобил, което е било обективно възможно при управление с разрешената скорост, се опитал да обиколи пресичащия пешеходец отляво. В резултат на това последвал удар между намиращата се зад пешеходеца част от клона и предната дясна челна част на автомобила, от който клонът се счупил и от придадената ударна сила предната му част взаимодействала с пешеходеца, чието тяло се завъртяло и той паднал на асфалта, получавайки черепно-мозъчна травма, вследствие на която същия ден починал. Ударът за подсъдимия би бил случаен, ако действително (обективно) е нямал видимост към клона при появата му на пътното платно като явна пречка за безопасно преминаване и същевременно, ако скоростта, с която е управлявал МПС е била в рамките на разрешената, а не стои в условия на независимо съпричиняване на вредоносния резултат, но случаят не е такъв. Фактическото твърдение на жалбоподателя, че не е могъл да възприеме своевременно клона, който на практика се движел на червен забранителен сигнал на светофара поради телодвижението на носещия го пешеходец, е отречено от събраните по делото доказателства, налагащи категорично една версия за протеклите събития и тя е описана във въззивния съдебен акт (стр.73-76 от въззивното дело). За да е налице случайно деяние за подсъдимия, поведението му на водач на МПС е следвало да бъде изцяло правомерно или без допуснатото от него нарушение на правилата за движение по пътищата относно разрешената скорост ( чл.21, ал.1 от ЗДвП) да е в причинна връзка със съставомерния резултат, а обективните пътни условия да са налагали той да не е могъл или да не е бил длъжен да предвиди настъпването на вредоносните последици. В случая, позовавайки се на еднопосочните изводи на вещите лица за причините за ПТП, въззивният съд е аргументирал по нетърпящ основателни критики начин, че ако подсъдимият не беше пренебрегнал забраната по чл.21, ал.1 от ЗДвП и е управлявал МПС с разрешената скорост от 50 км/ч или по-ниска, той би предотвратил ПТП въпреки допуснатото изключително грубо нарушение на правилата за пресичане от пострадалия. Основният довод на съда за ангажиране наказателната отговорност на подсъдимия е заявен ясно, в пределите на последно измененото обвинение като меродавно съгласно ТР №2/2002 г., ОСНК на ВКС, и той е, че при съобразяване на забраната по чл.21, ал.1 от ЗДвП, ако подсъдимият беше управлявал със скорост до разрешената от 50 км/ч, той е могъл да предотврати ПТП, независимо от неправомерното поведение на пресичащия пешеходец. Несъобразяването на това законоустановено условие за безопасност на пътя е предпоставило попадането на пешеходеца в опасната зона за спиране на подсъдимия, ерго процесното ПТП и смъртта на пострадалия. Следователно, като е управлявал с превишена скорост, подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на вредоносните последици – смъртта на пешеходеца А. К.. Съгласно актуалното и към момента Тълкувателно решение № 28/1984г. по н.д. №10/1984г., ОСНК на ВС, от водачите се изисква да намаляват скоростта на движението не само, когато възникне опасност за движението, но и когато „е закономерно нейното проявяване“. В случая такова логично „проявяване“ е било изводимо освен от появата на клона и неговото непрестанно движение в посока отляво надясно спрямо движението на подсъдимия, но също и от особеностите на пътния участък, в който е реализирано ПТП, а именно оживено кръстовище със светофар и пешеходна пътека. В обясненията си подсъдимият е определил движещия се клон като „огромен“, „клон-дърво“ (вж. л.66 от НОХД №1324/2018 г. на СГС), поради което опасността за движението от появата му е била очевидна преди носещият клона пешеходец да стъпи на пътното платно, а не въпрос на хипотетична проява. В процесния казус видно от заключението на допълнителната тройна автотехническа експертиза вещите лица са анализирали всички възможни варианти за предотвратяване на ПТП според времето на реакция на подсъдимия от момента на възникналата опасност - навлизане на клона в платното за движение и са приели, че при 1,4 секунди, което, както вече се изтъкна, е най - благоприятно за подсъдимия като най – продължителна във времево отношение реакция, ПТП също е било предотвратимо, независимо от допуснатото нарушение на правилата за движението от страна на пострадалия, но само, ако подсъдимият беше управлявал с разрешената скорост. Същият извод е потвърден и при изслушване на вещите лица пред съда. Поради това крайният правен извод на апелативния съд за липса на случайно деяние по чл.15 от НК се явява съответен на закона и цитираната по-горе задължителна тълкувателна практика. При това положение искането в касационната жалба за оправдаване на подсъдимия е несъответно на закона и на установените фактически положения и правилно е отхвърлено като неоснователно от предходните съдебни инстанции. Предвид всичко изложено до тук, материалният закон е приложен правилно и при наличието на всички обективни и субективни признаци на инкриминирания престъпен състав на чл.343, ал.1, б. „в“, във вр. чл.342, ал.1 от НК, законосъобразно деецът е бил признат за виновен. Неоснователни са и доводите в касационната жалба за явна несправедливост на наложените наказания. Същите са били дословно наведени във въззивната жалба и писменото изложение към нея и са били отклонени с конкретни и законосъобразни мотиви, изложени в обжалвания съдебен акт (вж. л.3, л.4, л.24 и л.82 от въззивното дело). Поради това и предвид, че настоящата инстанция ги споделя, не следва да се повтарят. Важно е само да се допълни, че приносът на пострадалия не е приет за „изключителен“ от въззивния съд в смисъл на единствен, както се описва в касационната жалба. Такъв фактически извод би означавал вредоносният резултат да е в причинна връзка само с поведението на пострадалия, което би предопределило оправдаване на подсъдимия поради липса на негов принос към настъпилите общественоопасни последици. Въззивният съд коректно е цитирал и изложил съображения защо възприема извода на първостепенния съд, че със собствените си противоправни действия пострадалият „в огромна степен е спомогнал да настъпи предвидения в закона съставомерен резултат“, което не прави приноса му „изключителен“. Именно поради „огромна степен“ на съпричиняване САС се съгласил със СГС, че е налице основание за определяне на наказанието лишаване от свобода с привилегията по чл.55, ал.1, т.1 от НК – под най ниския предел. Така при условията на чл.55 от НК на подсъдимия са наложени кумулативно две наказания: лишаване от свобода за срок от една година, чието изтърпяване е отложено по реда чл. 66, ал. 1 НК с изпитателен срок от три години и лишаване от право да управлява МПС за срок от една година. Действително, неправилно въззивният съд е приел, че наказанието лишаване от свобода е дори занижено и отмерено една трета от минималния размер. Това би било вярно, ако се съобразяваха пределите на предвиденото към момента на постановяване на настоящото решение наказание лишаване от свобода (от три до осем години - вж. ДВ, бр.67/2023 г.). Към инкриминираната дата - 21.05.2016 г. законът е предвиждал наказание от две до шест години лишаване от свобода и по правилото за действие на по-благоприятния по смисъла на чл.2, ал.2 от НК закон наказанието на подсъдимия следва да се индивидуализира съобразно тази по-лека наказуемост, включително при приложението на чл.55, ал.1, т.1 от НК. От мотивите на въззивния съд става ясно, че този по-благоприятен закон все пак е съобразен при индивидуализация на наказанието предвид посоченото в обжалваното решение, че така наложеното наказание от една година лишаване от свобода е „значително под минималния размер за извършеното престъпление“ (вж. л.82 от въззивното дело), което е вярно съобразно установения минимум от две години към инкриминираната дата. Освен това и независимо от липсата на отегчаващи обстоятелства, чистото съдебно минало на дееца и добрите характеристични данни като водач на МПС, допълнително редуциране е неоправдано, защото така определените наказания (значително под минималния предвиден в закона размер за наказанието лишаване от свобода и в същия (едногодишен) срок за наказанието по чл.343г - лишаване от право да управлява МПС), се явяват съответни на обществената опасност на деянието и на дееца, както и на смекчаващите обстоятелства. Значителното съпричиняване от пострадалия правилно е преценено от съдилищата като смекчаващо обстоятелство съобразно т.1 от ТР №2/22.12.2016 г. по т.д. 2/2016 г., ОСНК на ВКС, при това с решаващо значение за приложението на чл.55 от НК. Именно поведението на пострадалия пешеходец и реализираните от него груби нарушения на правилата за движение, също в пряка причинна връзка с възникналото ПТП, са рефлектирали значително в решението на въззивния съд да потвърди определянето на наказанията по този по-благоприятен за дееца ред. Следователно съпричиняването на резултата от страна на пострадалия съвсем не е било подценено от инстанциите по същество, както се твърди от касатора. При индивидуализацията на наложените на подсъдимия наказания предходните инстанции не са отчели изрично продължителността на наказателното производство, започнало преди повече от седем години (на 21.05.2016 г.), но това също не дава основание за смекчаване отговорността на дееца. В случая не е налице неоправдано забавяне на делото в досъдебната или в съдебната фаза, свързано с бездействие на разследващия орган и/или съда. Делото се характеризира със значителна фактическа и правна сложност, като са направени многобройни доказателствени искания от прокурора поради възражения на защитата, наложили органите на ДП и първостепенният съд да назначат съответно многобройни повторни и допълнителни експертизи, което логично е предопределило продължителност на наказателното производство. Проведени са многобройни съдебни заседания, които са насрочвани регулярно, а съдебните актове са изготвени без съществени забавяния. В същото време, макар подсъдимият да е бил привлечен в качеството на обвиняем още на 29.09.2016 год., по делото не са налични данни да е търпял прекомерни ограничения и тежки мерки за процесуална принуда, които да оправдават санкционирането му с наказание, по-леко от определеното такова под установения минимум, като допълнително средство за компенсация по чл.13 от ЕКПЧ за продължителността на наказателния процес. Отделно от това не са налице смекчаващи обстоятелства, които да са игнорирани от съдилищата, или тяхната относителна тежест да се оказва подценена, за да се намалят наложените наказания. Поради това настоящата инстанция намира, че двете кумулативни наказания са отмерени законосъобразно и справедливо, в пълно съответствие с целите, регламентирани в чл. 36 НК и принципа, установен по чл. 35, ал. 3 НК, поради което и не съдържат характеристиките на явната несправедливост, дефинирани с нормата на чл. 348, ал. 5 НПК. Липсата на касационен протест или съответна жалба от частните обвинители, в контекста на принципа reformatio in pejus прави безпредметно обсъждането от настоящата инстанция дали приложението на института на условното осъждане по чл. 66 НК е законосъобразно. Следва само да се отбележи, че изпитателният срок е отмерен в минимално установения от закона срок, поради което не може да се счита несправедлив и не може да се намалява. По изложените съображения и като намери, че не са налице претендираните касационни основания, ВКС в настоящия съдебен състав прие, че касационната жалба на подсъдимия е неоснователна, което налага проверяваното въззивно решение да бъде оставено в сила. Предвид горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 400 от 20. 12. 2022 г., постановено по ВНОХД № 748/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: