Р Е Ш Е Н И Е № 34 гр. София, 21.02.2018 година Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети февруари, 2018 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ПЕТЯ ШИШКОВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора от ВКП СОФИЯНСКИ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.73/18 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда №182/26.07.17 г., постановена от ОС-Бургас /БОС/ по Н.Д.480/17 г., подсъдимият Х. А. А. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.199,ал.1,т.3 и 4 вр.чл.198,ал.1 вр.чл.29,ал.1, б.А вр.чл.18,ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание от пет години лишаване от свобода. На основание чл.25 вр.чл.23,ал.1 НК на подсъдимия е определено едно общо най-тежко наказание измежду току-що отразеното и наложеното по Н.О.Х.Д.6069/16 г.по описа на РС-Бургас, а именно пет години лишаване от свобода. Приложена е разпоредбата на чл.70,ал.7 НК относно неизтърпяна от подсъдимия част от наложено по Н.О.Х.Д.213/05 г.по описа на ОС-Ямбол наказание в размер на две години, три месеца и двадесет и шест дни,при първоначален строг режим. На основание чл.57 ЗИНЗС е определен първоначален строг режим за изтърпяване на така определеното общо наказание. Тази присъда е потвърдена с решение № 185 А/17.10.17 г., постановено по В.Н.Д.224/17 г.от АС-Бургас /БАС/. Срещу посочения съдебен акт е постъпила касационна жалба от защитника на подсъдимия. В същата са конкретизирани трите касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се отмяна на атакуваното решение и оправдаване на дееца или изменение на решението с намаляване на наложеното наказание. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата с релевираните в нея основания. Представителят на ВКП намира,че решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид касационната жалба с отразените в нея доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното: Преди да вземе отношение по възможните за разглеждане доводи по съществото на настоящата процедура, този съд следва да отбележи, че предмет на контрол пред него е въззивният съдебен акт, поради което всякакво препращане към мотивите на първостепенния съд и в частност дали той е отговорил на всички изтъкнати от защитата възражения, ще бъде отклонено. По-нататък, необосноваността и недоказаността не са касационни основания поне при първо разглеждане на делото пред ВКС, каквото е процесното такова, доколкото върховната съдебна инстанция по наказателни дела е съд по правото. В този смисъл няма да бъдат обсъждани въздигнати в жалбата доводи, които, удобно разгледани под формата на касационно основание по чл.348,ал.1,т.2 НПК, по същество представляват възражения за необоснованост /липса на убедителност на доказателствени материали и аргументацията на БАС,както и предлагане на собствен за страната доказателствен анализ/ и недоказаност на обвинението след изключване на определени доказателствени материали. Последното казано най-ясно личи от предявеното искане ВКС да оправдае дееца. Видно от разпоредбата на чл.354,ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК, такова оправдаване е допустимо в случай, че решаващата съдебна инстанция, чийто акт е предмет на ревизия, е приела непрестъпна фактология, но неправилно е приложила материалното право, осъждайки подсъдимия. В конкретния казус възприетите по акта на БАС фактически положения са съставомерни за А.. Прочитът на част от жалбата дава повод за заключение,че искането за оправдаване се корени в желанието на тази страна и нейния защитник за преоценка на събраната доказателствена съвкупност от самия ВКС, която да доведе до извод за липса на авторство. Това не може да се осъществи именно поради причина на отнасянето му към необоснованост на атакувания съдебен акт и респективно постановяването му при липса на обвинителни доказателства. По същество погледната, жалбата е неоснователна. По мнение на защитата, изразено и в съдебно заседание пред настоящия съдебен състав, решението е постановено при неразкриване на обективната истина в нарушение на чл.12,13 и 14 НПК; при непълно и невсестранно изследване на всички факти и обстоятелства по делото. Освен това направените от решаващите съдилища изводи са противоречиви, а в отделни случаи- и базирани на събрани по недопустим процесуален ред гласни доказателства, неподложени на изискуемата по чл.107,ал.3 и 5 НПК внимателна проверка. ВКС не може да се съгласи с изложената позиция. Въззивната инстанция е направила ревизия на атакуваната пред нея присъда и наред с отговори на всички съществени доводи на страните, както я задължава разпоредбата на чл.339,ал.2 НПК, е реализирала и собствен преглед на събраните по делото доказателства. Всъщност, недоволството по касационната жалба е свързано в най-голяма степен с несхождане на този прочит с личната позиция на подсъдимия и неговата защита, поради което според тях той е процесуално неиздържан. Разбира се, ВКС съзира, че БАС се обърква в решението си при разясненията за пряко и косвено доказателство, отнасяйки тази класификация към доказателствени средства /л.24 от въззивното дело горе/ от една страна, а от друга- доближава разсъжденията си до дължима преценка за друга класификация- между първични и производни доказателства. Въпреки всичко, тезата на контролираната инстанция в доказателствен план е ясна и дребните неблагополучия, коренящи се не винаги в точен прочит, не могат да подкопаят изцяло нейната разбираемост. Този съд , макар и да не е в състояние да се солидаризира с доста аргументи и с крайната претенция по спора, не може да не оцени формулираната комплексна позиция в касационната жалба, очертаваща невъзможност за приобщаване към годната за ценене доказателствена маса на определени доказателствени материали. В съществена степен отговарянето на поставените въпроси,разгледано в конкретния контекст на производството, би имал приносен характер и би съпътствал законосъобразно приложение на процесуалното право. Няма съмнение, че в хода на досъдебното производство подсъдимият е бил разпознат по снимки както от пострадалата П., така и от свидетелката М.. Преди това са били проведени дължими разпити относно възможността тези жени да изложат отличителни белези на грабителя, откъдето да се изведе дали са в състояние да участват в процесуално-следственото действие Разпознаване. Макар и БАС да е отразил категоричност на разпознаването поне що се касае до потърпевшата, такава не важи за никоя от разпознаващите свидетелки- едната е отговорила,че мисли,че извършителят е показаният й на снимка А. /наред с други сходни нему лица/, а другата /М./, че предполага,че това е лицето, но не е сигурна. В съдебно заседание на 27.06.17 г.пред първостепенния съд, П. е заявила, че е сигурна на 90 процента,че подсъдимият е момчето,което я е нападнало /при блъскането качулката му се отдръпнала назад и тя успяла да го види/, обратно на казаното в касационната жалба, че жената е заявила абсолютна несигурност. М. пък не изразява пълна несигурност, както твърди защитата, а обяснява, че не е видяла лицето му,защото мъжът е бил с качулка /тя все пак се е намирала на известно разстояние/, но е възприела,че е средно висок с нормално телосложение. При този развой на процедурата защитата разбираемо оспорва приетата от съда категоричност на разпознаването от страна на пострадалата. Тъй като прегледът на решението на контролирания съд установява, че коментираното процесуално-следствено действие, осъществено на ДП с М., не е решаващ аргумент при обмисляне на доказателствените материали,извеждащи виновността на дееца, този съд няма да му обръща повече внимание. Само ще отбележи, че законосъобразно са ценени показанията на обсъжданата свидетелка и на нейния брат в светлината на цялостните им възприятия по инкриминираната на касатора престъпна фактология. Не така стои въпросът с пострадалата П., на плоскостта на съществено изведения аргумент в касационната жалба, за негодност на проведеното на досъдебното производство разпознаван- същото било сторено по снимки, а не чрез съпоставяне на живи лица, което било възможно. В тази насока са цитирани и определени решения на върховната съдебна инстанция по наказателни дела. Съгласно чл.171,ал.4 НПК,когато не е възможно да се покаже самото лице, чиято идентификация се търси, се предоставя снимката му заедно със снимки на три или повече лица,сходни с него по външност. Имайки предвид редакцията на закона, изхождащ от простата житейска логика, че разпознаването на живо лице /както и предмет/ е по-сигурно от това по снимки, съдилищата са приемали неотклонно,че второто е изключение в процесуалния закон и то може да бъде извършено само ако е невъзможно разпознаване на живо лице. В този смисъл ВКС се солидаризира с мнението, изложено в касационната жалба. Но дотук. И това е така,тъй като данните по настоящото производство навеждат на извод за невъзможност разпознаването да не се проведе по снимки, с оглед бързо и безпрепятствено разкриване на извършителя. Деянието е извършено на 21.10.16 г.около 22.40 ч. Предвид предизвиканото от опита за грабеж увреждане, пострадалата е била откарана в болница,където се е наложил и неин по-дълъг престой. На 22.10.16 г. е бил проведен разпит на тази свидетелка, траял от 02.10 ч.до 02.50 ч., очевидно в болнична обстановка. По време на него, както вече бе казано, жената е дала описание на нападателя. Отново в болнична обстановка, П. е разпитана и на 23.10.16 г., като разпитът е приключил в 14.50 ч. Незабавно след това, в 15.00 ч. е започнало разпознаване по снимки /л.28 и 29 от ДП/, от протокола по което процесуално-следствено е видно, че е извършено в сградата на МБАЛ-Бургас, ортопедично отделение, ет.5,стая 502 В. То е приключило в 15.20 ч. Законът не е ограничил провеждането на вида разпознаване /на живо лице или по снимки/ да се разглежда само в светлината на потенциалния обвиняем, за да може да бъде възприета позицията на защитата,че А. е бил издирваем, с известен адрес и т.н.и не е имало пречка за провеждане на разпознаване на живо лице. Приложимото изключение с пълна сила може да бъде отнесено и към лицето, на което ще се предостави възможност да осъществи разпознаването. В процесния казус такова процесуално-следствено действие трудно е можело да бъде осигурено в болнична обстановка, предвид технологията на самото му провеждане и състоянието на пострадалата. Ето защо следва да се приеме като законосъобразно проведено разпознаването по снимки. Посочените от защитата възприети постановки по други дела- решение № 163/16.03.10 г.,постановено от ВКС, 3 н.о.по К.Н.Д.66/10 г.; решение №367/13.10.11 г.,постановено от 2 н.о.по К.Н.Д.1846/11 г. и решение №404/08.10.12 г.,постановено от 3 н.о.по К.Н.Д.1245/12 г.,касаят съвсем различна процесуална конкретика. Оттук насетне въззивната инстанция законосъобразно е ценила коментирания дотук протокол, наред с изявленията на П. в съдебно заседание по отношение на изключително голямата й сигурност /90 %/ за извършване на нападението от страна на подсъдимия /вследствие на визуалния контакт с него/, и е възприела несъмнено разпознаване от страна на потърпевшата. Още повече, далеч не обсъжданият доказателствен материал е единственият, въз основа на който е ангажирана отговорността на касатора /той впрочем не е загатнал за алиби,което да може да бъде противопоставено на показанията на свидетелката П./. Въпросът с авторството на деянието е решен и чрез показанията на свидетелите Ц. и Г., както и предвид приложената по делото и процесуално правилно присъединена техническа, фотопортретна и идентификационна експертиза. Именно във връзка с този доказателствен материал идват и следващите възражения на защитата, отразени в касационната жалба. Първите касаят преценката на показанията на цитираните свидетели. Решаващият съд е изложил съображения относно допустимост да бъдат разпитвани като свидетели лица,които са провеждали „оперативни беседи” на заподозрени в извършване на престъпление лица. Този съд ще се съгласи, че върховната съдебна инстанция по наказателни дела често е давала такива указания; но нерядко е обсъждала и недопустимост на позицията,че в такива случаи се касае за извънпроцесуални признания, от една страна тъй като полицаите са били ангажирани по съответен ред да осъществяват своята професионална дейност и не иде реч за спонтанност на изявленията на лицето, с което се беседва, а от друга- че по този начин се заобикалят правилата на НПК относно правомерно повдигане на обвинение и процесуалните права на обвиняемия в тази връзка. По-важно е друго обстоятелство, което при това се признава от защитата. Никога не е имало съмнение,че единствено фактите,относими към престъпната деятелност, съобщени от подобни свидетели-полицаи, не могат да обосноват осъдителен съдебен акт. Дори и при възприемане на годност на коментираното свидетелстване с оглед източника му, неговото съдържание винаги е било преценявано наред с другия събран доказателствен материал. Обсъжданата дотук позиция,пренесена към конкретния казус, установява изключителна релевантност на заявленията на свидетеля Ц.. Извън казаното от самия деец пред него, този свидетел съобщава за начина, по който органите на реда са се насочили към подсъдимия- той е бил заловен за извършена от него малко по-късно кражба и при проследяване по монтирани камери на движението на извършилия грабежа над пострадалата, се е установило, че той е облечен по същия начин като задържаното лице. Тези показания, съотнесени към посочената по-горе експертиза от една страна, а от друга-към показанията на пострадалата и на брата и сестра М., са формулирали съдебното становище относно ангажираността на касатора към инкриминираната му престъпна деятелност. Контролираният съд е направил отделен и съвкупен анализ на тези материали и е извел процедурно верни доказателствени заключения. Въз основа на последните той е стигнал и до правилни изводи както по фактологията на престъпната дейност, така и по приложението на материалното право. Пространните доводи на защитата за липсата на такъв разбор /не се спори по допустимостта на свидетелските показания на полицаите, а се говори за липса на еднозначност и безпротиворечивост при съпоставяне с други доказателствени източници/ релевират оплакване за необоснованост, което този съд няма да обсъжда. В съдебно заседание пред ВКС се добавя още едно обстоятелство, което се твърди,че е процесуално нарушение от категорията на съществените,довело до ограничаване правото на защита на подсъдимия. От доказателствения материал по делото е видно,че е приложен оптичен диск, с чието съдържание касаторът и защитникът му не били запознавани-нито при предявяване на разследването, нито в хода на съдебното следствие по реда на чл.284 НПК. На първо място в този ред на мисли ВКС трябва да отбележи, че се пренебрегва обстоятелството,че съдържанието на обсъждания диск е намерило своето отражение в коментираната вече техническа, фотопортретна и идентификационна експертиза. На второ място, при предявяване на разследването /л.140 от ДП/ обвиняемият и неговият защитник са се запознали с материалите по делото,сред които и тази експертиза и са заявили,че нямат искания, бележки и възражения. Що се касае до съдебното заседание пред първостепенния съд на 26.07.17 г., действително цифрово е отразена нормата на чл.284, но словно не присъства определение за предявяване на веществени доказателства /л.76 от първостепенното дело/. Липсва генерирана активност от някоя от сраните, които вече са били запознати със съдържанието на обсъжданата експертиза, с материала, по който тя е работила, и с нейните изводи. Именно поради липса на спор и не е било пристъпено към оглеждане съдържанието на вещественото доказателство-диск. Ето защо не може да се твърди,че е ограничено правото на участие на подсъдимия и неговата защита в процеса; а и дори да се приеме наличието на процедурно недопущение, то не е повлекло такава процесуална незаконо-съобразност, че да следва да се отмени атакуваният съдебен акт на това основание. По отношение на релевираното оплакване по чл.348,ал.1,т.3 НПК-явна несправедливост на наложеното наказание- в жалбата липсват изложени съображения и тази инстанция не в състояние да даде отговор на невъзведена конкретика. Само желае да отбележи, че при констатираните от съдилищата отегчаващи обстоятелства, на А. е наложено минималното, предвидено в санкционната част на материалноправната наказателна норма, наказание лишаване от свобода-такова от пет години. Няма място за никакво по-нататъшно снизхождение, което при това да би трябвало да бъде осмислено на плоскостта на чл.55 или чл.58 НК. Според становището, изразено в съдебно заседание пред ВКС, предметът на престъпно посегателство бил с ниска стойност и са касае за опит. Този съд обаче не може да игнорира неблагополучията по причиненото на пострадалата увреждане, както и цялостното поведение на дееца по време и след извършване на деянието. Казаното от своя страна влияе неблагоприятно за касатора при преценката за недовършеността на престъплението. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение №185 А/04.12.17 г., постановено от АС-Бургас, НО, по В.Н.Д.224/17 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/