1 Р Е Ш Е Н И Е № 196 София, 08 юни 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА РУЖЕНА КЕРАНОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н.дело № 92/2015 година Производството по делото е образувано на основание чл.424, ал.1 от НПК по искане на главния прокурор на Република България за възобновяване на ВНОХНД № 324/2014 г. по описа на Окръжен съд – Бургас и отмяна на постановеното решение № 131/01.07.2014 г. Искането за възобновяване се позовава на всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. Твърди се, че в нарушение на разпоредбите на чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК, въззивният съд е пренебрегнал изводите на съдебнопсихиатричната експертиза и не е обсъдил факти, имащи значение за правилното решаване на делото. Тези процесуални нарушения довели и до неправилно приложение на закона, тъй като деянието не е следвало да се квалифицира по чл.132, ал.1, т.2 от НК. Сочи се също, че материално-правните предпоставки за приложението на чл.55 от НК не са налице, поради което и определеното по този ред наказание е явно несправедливо. Претендира се отмяна на постановеното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. В съдебното заседание пред касационната инстанция прокурорът поддържа искането по съображенията, изложени в същото. Осъденият Д. И. Г. не се явява, редовно призован. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и направи проверка за наличие на основанията за възобновяване на наказателното дело, установи следното: І. С присъда № 2/10.01.2014 г., постановена по НОХД № 1747/2013 г. от Районен съд – Бургас, подсъдимият Д. И. Г. е бил признат за виновен за извършено престъпление по чл.129, ал.1 от НК, за което на основание чл.55, ал.1, т.2 от НК му е наложено наказание „пробация”, включващо пробационните мерки по чл.42а, ал.2, т.1, т.2 и т.5 от НК, с продължителност от по две години. По протест на прокурора и жалба на подсъдимия Г. е образувано въззивно производство. С въззивния протест прокурорът е възразявал срещу приложението на чл.55 от НК и е направил искане за определяне на наказанието при условията на чл.54 от НК – лишаване от свобода. С жалбата си подсъдимият Г. е оспорвал авторството на деянието, придружено с искане за оправдаването му, алтернативно – намаляване на наказанието или потвърждаване на присъдата. С атакуваното сега въззивно решение присъдата е изменена – деянието е преквалифицирано по чл.132, ал.1, т.2 във вр. с чл.129, ал.1 от НК, а наложеното наказание „пробация” е намалено по размер от две години на шест месеца, при същите пробационни мерки. ІІ. Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Разгледано по същество е основателно. Въззивният съд е приел, че първата инстанция правилно е установила фактите по делото, но е заключил, че деянието на подсъдимия следва да се преквалифицира по чл.132, ал.1, т.2 от НК. В това няма нищо недопустимо, стига фактите, така както те са установени и утвъдени от въззивния съд, да позволяват деянието да бъде преквалифицирано в по-леко наказуемо. Преди да стане въпрос за правната квалификация, „състоянието на силно раздразнение” по смисъла на посочената разпоредба е въпрос на факти, респективно на доказването им. За да се стигне до извод за квалификация на деянието по чл.132, ал.1 от НК (също и по чл.118 от НК и др.), трябва да са налице както правните критерии, визирани в закона, така и медицинските. Безспорно в коментираните случаи, както е отбелязал и съдът, действията на дееца са непосредствен резултат от предизвикалия ги повод – провокиращото поведение на пострадалия. За приложимостта на чл.132, ал.1 от НК е необходимо още в резултат на това провокиращо поведение деецът да е изпаднал в състояние на силно раздразнение – т.нар. физиологичен афект, което състояние е именно решаващият фактор в съзнанието на дееца, за да извърши престъпното посегателство. Предмет на доказване във всеки конкретен случай е силно раздразненото състояние, характеристиките на което са изяснени в достатъчна степен от съдебната практика и повторението им е ненужно. Състоянието на физиологичен афект е до голяма степен медицински въпрос, защото е свързано със стеснение на съзнанието и физиологична симптоматика. Преценката за такова стеснение на съзнанието се извършва на основание изводи, направени в психолого-психиатричен аспект, а не само на основание съобщеното от свидетелите и/или дееца, които безспорно също се съобразяват (виж в този смисъл решение № 121/2011 г. на ВКС по н.д.№ 12/2011 г., ІІ н.о.). В конкретния случай въззивният съд не е изяснил в пълнота релевантните факитчески обстоятелства, които биха обусловили, съответно изключили, правната квалификация по чл.132, ал.1, т.2 от НК. Съдът е разсъждавал върху поведението на пострадалия Г. и дали то е достатъчно провокативно по смисъла на посочената разпоредба. По отношение на другата предпоставка по чл.132, ал.1 от НК съдът се е задоволил да посочи, че „подсъдимият е бил видимо ядосан, след като видял състоянието на сина си”, изводимо от показанията на Г. и М.. Това обаче не е достатъчно, за да се приеме наличие на афект от психологична гледна точка. Сам по себе си този факт, поради липса на друга мотивировка в съдебния акт, не разкрива състояние на бурна нервна реакция, при която съзнанието на дееца да е било значително стеснено, овладяно от чувства, а възможността му да взема правилни решения и да ръководи постъпките си да е значително намалена. На следващо място, твърдението в искането за възобновяване, че въззивният съд е игнорирал съдебнопсихиатрична експертиза (намираща се на л.94, том 1 от ДП, съответно приета в с.з. от 02.10.2013 г. от районния съд), в нарушение на чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК има своето основание. Безспорно, съгласно чл.154 от НПК заключението на вещото лице не е задължително за съда. В случай, че той не се съгласи с него е длъжен да изложи съображенията си за това. От мотивите на въззивното решение не личи съдът да е обсъждал тази експертиза. Впрочем, експертът е заключил, че няма основание (наличие на анамнезни данни и медицински критерии) да коментира „състояние на афект по време на извършеното деяние”. Същевременно е обяснил и причините за това – тъй като Г. отрича да е имал контакт с мъжа, нанесъл побой над сина му. Последно посоченото не се коментира в искането за възобновяване. По-важното разбира се е, че въззивният съд, игнорирайки изобщо експертното мнение, не е извършил преценка за неговата пълнота, яснота и обоснованост и така се е лишил от възможността да изясни психофизиологическото състояние на подсъдимия Г. към момента на деянието, при приетите за установени фактически данни, различни от позицията на последния. Съответно, при необходимост, да използва възможностите, които процесуалният закон му дава (чл.153 от НПК) за изясняване на обстоятелства, включени в предмета на доказване по делото, за които се изискват специални знания, с каквито съдът не разполага. Накрая, няма съмнение, че въпросът дали подсъдимият се е намирал в състояние на силно раздразнение или не, е фактически и неговото решаване е резултат от обстойна и комплексна оценка на всички допустими по НПК доказателствени средства, събрани и проверени по делото. Безмотивното игнориране на част от доказателствените материали, както и наличието на обстоятелства по делото, които не са изяснени в пълнота, а чрез изясняването им би могло да се стигне до друг фактически и правен извод, компрометират принципите на чл.13 и чл.14 от НПК. По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание. В искането за възобновяване се възразява срещу приложението на чл.55 от НК и от двете предходни инстанции. Упрекът е свързан с това, че съдебните състави не са отчели редица обстоятелства при индивидуализацията на наказанието – механизма на извършване на деянието (нанесен побой на пострадалия на публично място и в присъствието на деца), причинени множество увреждания, извън тези, обуславящи наличие на средна телесна повреда и проявената агресия от подсъдимия. Тези обстоятелства, според искането, не само, че изключват приложението на чл.55 от НК, но обуславят извод за висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. Направено е и генералното заключение, че приложението на чл.55 от НК е имало за цел да изключи приложението на чл.68 от НК. Аргументите в съдебните актове по приложението на чл.55 от НК, съответно изложението в искането за възобновяване по този въпрос, налагат да се припомни следното: В принципен план приложението на чл.55 от НК зависи от две предпоставки – наличие на изключителни и/или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, както и на факта, че и най-лекото, предвидено в закона наказание, се оказва несъразмерно тежко спрямо вменената престъпна дейност и личността на дееца. Приложението на чл.55 от НК е възможно за всяко престъпно посегателство, включително и за такива, които са извършени в изпитателен срок по предходна присъда, стига да се установят изискуемите се от закона предпоставки. Първостепенният съд е приел, че е налице изключително смекчаващо отговорността обстоятелство – установеното по делото поведение на пострадалия Г., който е нанесъл побой над детето на подсъдимия Г., предизвикало и действията на последния за саморазправа със свидетеля. Районният съд не е аргументирал становище относно това, че и най-лекото, предвидено в закона наказание, ще се окаже несъразмерно тежко, обсъждайки самата престъпна дейност и данните за личността на подсъдимия. Въззивният съд, сезиран с протест на прокурора срещу приложението на чл.55 от НК, се е задоволил да посочи, че утвърждава установеното от първата инстанция наличие на изключително смекчаващо отговорността обстоятелство. Лаконичните съображения в тази насока не дават възможност да се прецени дали съдът е обмислял това обстоятелство и в контекста на чл.56 от НК при приетата от него правна квалификация по чл.132, ал.1, т.2 от НК. Обобщено, констатираните пороци при постановяване на въззивното решение са съществени по смисъла на чл.348, ал.1, т.2 от НПК и са отстраними чрез провеждане на ново съдебно производство пред втората инстанция. При това ново разглеждане съдът следва да извърши обстоен анализ на доказателствената съвкупност (при необходимост да събере нови доказателства) и въз основа на същия да изгради своите фактически констатации, съобразно които да даде адекватен отговор на въпросите, посочени в чл.301, ал.1 от НПК. Да изготви съдебния акт в съответствие с изискванията на чл.339 от НПК, като в зависимост от решението си ясно да формулира съображенията, свързани с индивидуализация на наказанието. С оглед на изложеното и на основание чл.354, ал.3, т.2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 131/01.07.2014 г., постановено по ВНОХД № 324/2014 г. от Окръжен съд – Бургас. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.