Р Е Ш Е Н И Е №161 С о ф и я, 04 януари 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 14 с е п т е м в р и 2016 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ БЛАГА ИВАНОВА при секретар Мира Недева и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски наказателно дело № 635/2016 година. С касационна жалба и допълнение към нея от защитниците на подсъдимия Т. А. С. от В. адв.М. Р. и адв.Б. Р. от АК-В. се атакува решение № 42 от 11.03.2016 г., постановено по ВНОХД № 411/2015 г. от Варненския апелативен съд с доводи за наличие на всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК и с искане за отмяната му и оправдаване на подсъдимия от касационната инстанция. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура оспорва основателността на касационната жалба и моли да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да бъде оставено в сила. С писмено възражение и в пренията пред касационната инстанция повереникът на частните обвинители К. Х., Ф. Х. и К. М. адв.Св.С. от АК-В. моли обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, да бъде оставено в сила. Подсъдимият С., чрез защитниците си и лично моли за уважаване на жалбата им и за връщане на делото за новото му разглеждане от апелативния съд. Върховният касационен съд провери правилността на обжалваното решение в пределите на чл.347 от НПК, като съобрази следното : С присъда № 82 от 29.09.2015 г. по НОХД № 411/2015 г. Варненският окръжен съд е признал подсъдимия Т. А. С. от В. за виновен в това, че на 17.10.2014 г. във В., при управляване на МПС – лек автомобил „М” с рег.№ е нарушил правилата за движение и по непредпазливост е причинил смъртта на пешеходеца И. Х. М. от В., като деянието е извършено на пешеходна пътека и на основание чл.343, ал.3, пр.последно, б.”б”, пр.1-во вр.ал.1, б.”в” от НК при условията на чл.54 от НК му е наложил наказание от 3 години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 5 години, лишавайки го на основание чл.343г от НК от правото му по чл.37, ал.1, т.7 от НК – право да управлява МПС за срок от 3 години от влизане на присъдата в сила, като го е признал за невинен и го е оправдал деянието да е извършено в причинна връзка и в нарушение на правилото на чл.21, ал.1 от ЗДвП. В тежест на подсъдимия са присъдени направените по делото разноски в размер общо на 885,73 лева. Постановено е вещественото доказателство – диск със запис, след влизане на присъдата в сила, да бъде унищожено. Присъдата е била обжалвана от повереника на частните обвинители адв.С. с оплакване за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, включително и заради приложението на чл.66, ал.1 от НК с искане за завишаване на размера му и постановяване ефективното му изтърпяване. Тя е била обжалвана и от защитника на подсъдимия адв.М.Р. с допълнение на въззивната жалба и от защитника адв.Б.Р. с оплаквания за необоснованост, процесуална и материалноправна незаконосъобразност с искания за допълване на доказателствената съвкупност, което според тях би предопределило оправдаването на подзащитния им по предявеното му обвинение, в каквато насока са претендирали за постановяване на нова въззивна присъда. С въззивното си решение № 42 от 11.03.2016 г. по ВНОХД № 411/2015 г. Варненският апелативен съд е изменил първоинстанционната присъда, приемайки деянието на подсъдимия да не е осъществено и заради нарушение на чл.20, ал.2, изр.2-ро от ЗДвП, за което го е оправдал, но като е потвърдил осъждането му, присъждайки в негова тежест допълнително направените във въззивното съдебно следствие още 336 лв разноски от бюджета на апелативната инстанция. В бланковата касационна жалба и допълнението към нея защитниците на подсъдимия отново навеждат доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила относно доказателствения анализ и от апелативния съд, довело до незаконосъобразни, включително противоречиви, фактически и правни изводи за виновно поведение на подзащитния им в пряка причинна връзка с причинения тежък вредоносен резултат за пострадалия пешеходец и до осъждането му при неправилно приложение на материалния закон с налагане на явно несправедливо наказание, като са отправени алтернативни искания за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за новото му разглеждане в предишната фаза на процеса и като последна алтернатива – намаляване на размера на наложените му наказания. Повереникът на частните обвинители адв.С. в писменото си възражение и в пренията пред ВКС оспорва доводите на защитниците и моли въззивното решение, като правилно и законосъобразно, да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира касационната жалба за подадена в законоустановения срок, от страна, имаща право на жалба и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на редовна касационна проверка на основание чл.346, т.1 от НПК, поради което е допустима, а разгледана по същество, за ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения : На първо место следва да се посочи, че както пред настоящата инстанция, така и пред предните инстанции наред с възражения във връзка с изясняване на правно релевантните факти, се поставят въпроси по правилното приложение на правото, пряко свързани с тези, предмет на тълкувателната дейност на ОСНК на ВКС по т.д. № 2/2016 г., при твърдения от вносителите на исканията по чл.125 от ЗСВ за наличие на противоречива практика на съдилищата при тяхното разрешаване. И въпреки липсата на основание за спиране на настоящето производство до постановяване на тълкувателно решение по това дело (както е напр. по чл.292 от ГПК), настоящият касационен състав забави постановяването на решението си по наказателното дело с оглед съобразяване с разясненията в тълкувателното решение и има ли основание за промяна на дадените такива в предишната многогодишна тълкувателна дейност на върховната инстанция, ползвани от контролираните съдилища при разрешаване на спорните въпроси по делото, поставени от защитниците. На плоскостта на всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК защитниците развиват доводи за : - незаконосъобразни изводи на съда относно реализирането на ПТП на „пешеходна пътека”, тълкувайки по свой начин разпоредбите на т.54 на § 6 от ДРЗДвП и т.17 на § 1 от ДРППЗДвП, изискващо, според съда съгласно чл.119, ал.1 от ЗДвП, определено поведение от подс.С. като водач на МПС при избора му на скоростта на движение при преминаване през посоченото кръстовище, което той престъпно не спазил, с което съдът допуснал неправилно приложение на материалния закон. В тази насока правят исторически анализ на разпоредби от специалното законодателство, запълващи бланкетната норма на чл.343 вр.чл.342, ал.1 от НК със съответните правила за конкретната пътна обстановка по делото, стигайки до извод, че избраното от съда за нарушено правило за движение по чл.119, ал.1 от ЗДвП да регулира само правото на предимство на пешеходеца за преминаване през кръстовището, действащо от точно определен момент и спрямо който водачът следвало да му го осигури чрез намаляване на скоростта на управляваното от него МПС или спиране. Именно в тази светлина се отрича подс.С. да е имал „нормативно” задължение да се движи с намалена (съобразена) скорост преди кръстовището, включително при наближаване на пешеходните пътеки преди и след него. Според тях до ПТП се е стигнало поради неправомерното поведение на пострадалия пешеходец, който нарушил разпоредбите на чл.32, чл.113, чл.114 и чл.120, ал.2 от ЗДвП, като навлязъл внезапно в лентата за движение на подсъдимия дълбоко в опасната за спиране зона и затова деянието на последния попадало в хипотезата на случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК. Във връзка с приложението на закона алтернативно защитниците претендират за преквалификация на деянието му в престъпление по чл.343а, ал.1, б.”б” от НК; - съществените процесуални нарушения жалбоподателите виждат в неправилния доказателствен анализ на въззивната инстанция по установяване (определяне) на мястото на удара в пешеходеца – на пешеходна пътека или извън нея, при игнориране обясненията на подсъдимия, без да са съобразени данните от огледа на местопроизшествието, оспорвайки обосноваността и пълнотата на експертното изследване във възприетите от съда заключения на КМАТЕ и допълнителното на инж.З. от въззивното съдебно следствие. Съзряно е и съществено противоречие в мотивите на въззивното решение относно момента на възникване на опасността за водача С., което не позволявало да се разбере действителната воля на съда и като основание за отмяна на решението се иска връщане на делото на апелативния съд за новото му разглеждане от друг негов състав; - явната несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание се аргументира телеграфно само с позоваването на разпоредбата на чл.55 от НК, приложима заради съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия пешеходец. Изначално следва да се посочи, че всички тези доводи са били развити и пред апелативния съд и същият е изложил обширни, аналитични и убедителни съображения за тяхното отхвърляне, което настоящият касационен състав споделя. Мястото на съприкосновение с пешеходеца се оспорва както от фактическа, така и от правна страна - „на пешеходна пътека”, квалифициращо като по-тежко наказуемо деянието на подс.С. обстоятелство, на основата на собствен прочит на разпоредбата на т.54 от § 6 на ДРЗДвП. При липсата на преки очевидци на случилото се, съдилищата са подходили особено внимателно към обясненията на подсъдимия при проверката на тяхната достоверност, като са ги анализирали с оглед констатациите при огледа на местопроизшествието, изводите на СМЕ, КМАТЕ и допълнителната АТЕ, показанията на св.Я.М., св.Г., св.Г., св.Г., св.Д. и приложеното по делото копие от чертеж на организацията на движението на процесния участък от пътя. Въззивният съд е допълнил доказателствената основа с поставяне на допълнителна задача на АТЕ, с което е обогатил всестранния си анализ и е постигнал категоричния извод мястото на удара в пешеходеца М. да е в средата на очертаната пешеходна пътека на разстояние около 1,30 метра от десния бордюр по посока на движението на управлявания от подс.С. автомобил. По този начин е отречено твърдението му пешеходецът да е предприел пресичане на пътното платно на 10-на метра след кръстовището. Оборено е и твърдението пострадалият да е бягал в момента на удара. В това отношение експертът д-р Доков е категоричен, че в този момент и двата крака на пешеходеца М. са били опорни, като ударът в него е настъпил в гръб. При липсата обаче на други доказателства съдът с основание е отрекъл да прави по предположения изводи в тежест на подсъдимия, възприемайки само несъмнено установеното в заключенията на експертите. Изяснени са въпросите за скоростта на управляване на лекия автомобил от подс.С., видимостта му към тази част на кръстовището и възможността своевременно да бъде видян пешеходецът и да се съобрази посоката и начина му на придвижване. Така конкретната пътна обстановка е била изяснена с възможната пълнота, със следващите се от нея правни изводи. И като се припомни правомощието именно на контролираните инстанции да установяват правно релевантните факти по делото, когато те са го сторили в съответствие с процесуалните правила, настоящата инстанция няма право да ги упреква в неизпълнение на визираните в касационната жалба техни задължения. Доказателствените източници са били анализирани според действителното им съдържание, няма пренебрегнати или преиначени, включително и при проверката им чрез допълнителната задача на АТЕ, върху чиито изводи защитата се фокусира. Те са били обсъдени задълбочено (стр.9-13 от мотивите) от съда и убедително е защитен възприетият от него механизъм на ПТП както съобразно изследването на изпадналите след удара части от автомобила, така и описаната крива от отложените на пътя спирачни следи до окончателното му спиране и изпадането на тялото на пострадалия на затревената разделителна ивица между двете платна за движение след носенето му върху капака на двигателя на колата. По този начин съдът е изпълнил в пълнота задълженията си по чл.13, чл.14, чл.107, ал.3 и чл.339, ал.2 от НПК, като е дал дължимия се отговор на възраженията на страните по делото. ВКС намира, че не е налично касираното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на апелативния съд. Правните изводи на съда се атакуват заради възприетото от съда обстоятелство пешеходецът М. да е бил увреден при пресичане на пътното платно „на пешеходна пътека”, като защитниците се позовават на собственото си тълкуване на разпоредбата на т.54 от § 6 на ДР на ЗДвП, съответно тази на т.17 от § 1 на ДР на ППЗДвП. То обаче не е съответно на цитираните разпоредби и на разума на законодателя. По идентичен начин в тях е указано, че "Пешеходна пътека" е част от платното за движение, очертана или не с пътна маркировка и сигнализирана с пътни знаци, предназначена за преминаване на пешеходци. На кръстовищата пешеходни пътеки са продълженията на тротоарите и банкетите върху платното за движение”. Поначало пешеходците нямат място на платното за движение на ППС, като в чл.чл.108-112 от раздел ХХІ на ЗДвП са регламентирани правила за безопасно придвижване по пътното платно на различни категории или групи пешеходци, инвалиди и други. За пресичане на платното за движение законодателят е въвел изрично задължение за пешеходците да го правят само на пешеходна пътека, при спазване на изискванията на чл.113 от ЗДвП и на забраните по чл.114 от ЗДвП. По този начин ясно е изразена волята му да предостави на пешеходците правото на безопасно преминаване през платното за движение на съответно очертана или не и сигнализирана със съответния пътен знак за пешеходна пътека част от пътното платно, като такава характеристика е дадена на кръстовищата на онази част от пътното за движение на ППС, която се явява продължение на тротоарите и банкетите, независимо дали е очертана с пътна маркировка и без да е сигнализирана с пътен знак за пешеходна пътека. Т.е. като равностойни, в цитираните допълнителни разпоредби са дефинирани два вида пешеходни пътеки : а) такива, които са определени от компетентните органи части от платното за движение, очертани или не с пътна маркировка и сигнализирани с пътни знаци като предназначени за преминаване на пешеходци и б) прилежащи към кръстовищата части от платното за движение, явяващи се продължение на тротоарите или банкетите върху платното за движение. В настоящия случай на процесното кръстовище те са били очертани по изискуемия се начин и са били видими. Предлаганото от защитниците тълкуване за пешеходна пътека да се възприемат само тези, които са сигнализирани със съответния пътен знак би довело до абсурда на кръстовищата пешеходците да не могат правомерно да пресичат, ако тези продължения на тротоарите или банкетите не са очертани и най-вече не са сигнализирани задължително с такъв пътен знак. Това становище е в противоречие и с действащата в редица населени места в страната пътна инфраструктура на очертани или не на кръстовищата пешеходни пътеки като продължение на тротоарите, които се регулират със специална за пешеходците светлинна и звукова сигнализация, без да са сигнализирани с пътен знак за пешеходна пътека. От друга страна, разбирането на защитниците, че разпоредбата на чл.119, ал.1 от ЗДвП определя само предимството на пешеходеца да премине по пешеходната пътека при стъпване или преминаване върху нея, не може да бъде споделено. Това право на пешеходеца е скрепено със задължението на водачите на ППС да му го осигурят, като своевременно намалят скоростта си на движение при приближаване към пешеходна пътека или дори да спрат. Последното е правило относно режима на скоростта на управляване на съответното ППС към неговия водач. В тази връзка коментарът им на разпоредбите на ЗДвП – на чл.20, ал.2 относно избор на съответна на пътната обстановка скорост и на чл.119, ал.1 като правило за поведение на водачите към пешеходците само от гледна точка на предимството е незаконосъобразен и не съответства на утвърдената съдебна практика. Законодателят е структурирал специалния закон (ЗДвП) по начин, по който е регламентирал в отделни раздели общи правила относно скоростта, дистанцията, предимството на преминаване на ППС през различни пътни участъци и пътни ситуации, извършване на типични маневри, като е заострил вниманието на водачите с извеждане и на специфични правила при конкретни пътни обстановки и спрямо най-уязвимите участници в движението. Безспорно е, че такива са най-вече пешеходците и спрямо тях законът изисква специално „поведение” на водачите на ППС в раздел ХХІІ на ЗДвП. Именно защото законът задължава пешеходците да пресичат на определените за целта места (на пешеходни пътеки), да не навлизат внезапно на пътното платно или при ограничена видимост, то и ангажиментът на водачите да им осигурят правото за безопасното им преминаване е скрепен със задължението на последните да подходят към пешеходната пътека с намалена скорост и повишено внимание съобразно зоната си на видимост. В това отношение и в ТР № 2/2016 г. ОСНК на ВКС преутвърди изложеното в ТР № 28/84 г. на ОСНК на ВС разбиране относно правилата за скоростта на управляване на ППС от техните водачи съобразно общите изисквания на чл.20, ал.2 от ЗДвП и при частните случаи на пътна обстановка, включително при преминаване през кръстовище или през сигнализирана или не пешеходна пътека, покрай деца, спирка, животни. Именно защото кръстовищата са местата с най-висока опасност от създаване на конфликтни ситуации, включително и защото пешеходците имат правото да пресичат пътното платно по продължение на тротоарите и банкетите, то и затова подходът (приближаването) на водачите на ППС към тях следва да е с „намалена скорост”. Опасността в зоната на кръстовище да се появи пешеходец е предвидима и затова водачът не може да се позовава на внезапното й възникване, щом като е имал фактическата възможност да забележи своевременно пешеходеца и неговото поведение и да отреагира адекватно с намаляване на скоростта или дори спиране, без да създава с това опасност за движението на останалите участници. В тази насока е константната съдебна практика, правилно съобразена и цитирана от въззивния съд. В случая, подс.С. е управлявал автомобила със скорост от 64 км в час, която е над разрешената за населеното място и се явява и несъобразена с конкретното правило на чл.119, ал.1 от ЗДвП, правилно прието като лежащо в пряка причинна връзка с причиненото ПТП и тежкия вредоносен за пешеходеца М. резултат. Както съобразно т.4 на цитираното ТР № 28/84 г. на ОСНК на ВС, така и съгласно т.5 от ТР № 106/83 г. на ОСНК на ВС, подс.С. не може да се позовава на хипотезата на чл.15 от НК деянието му да се приеме за случайно и съответно невиновно, след като категорично е нарушил режима на скоростта, не се е съобразил с посоката и начина на придвижване на пешеходеца М. и си е отнел възможността да отреагира ефективно на навлизането на същия на пешеходната пътека, поради което не може да се позовава на попадането му в опасната за спиране зона. Въззивният съд е разгледал обширно (стр.16-20 от мотивите) приложимите разпоредби на ЗДвП и ППЗДвП, относими към поведението на водача С. на пътя и е отхвърлил наведените от защитата му възражения по приложението на специалното законодателство. Законосъобразно съдът е отрекъл едновременното приложение на общата разпоредба относно режима на скоростта по чл.20, ал.2 от ЗДвП към конкретната пътна обстановка, обвързвайки виновното поведение на подсъдимия само с разпоредбата на чл.119, ал.1 от ЗДвП, като е отстранил съзряната от защитниците му непълнота и противоречие в мотивите на първоинстанционната присъда относно началния момент на възникване на опасността за движението му при приближаване към кръстовището и преминаване през двете попътни за него пешеходни пътеки, на втората от които на изхода от кръстовището е настъпило инкриминираното ПТП с причиняване смъртта на пешеходеца М.. Съобразно механизма и тежестта на допуснатото от него нарушение на правилото за движение правилно е изведена формата на вината му – небрежност, като е могъл и е бил длъжен да предвиди и предотврати настъпилите вследствие нарушеното правило общественоопасни последици. Апелативният съд законосъобразно е анализирал и обстоятелствата, относими към алтернативното искане на жалбоподателите за преквалификация на деянието на подзащитния им в по-леко наказуемо престъпление по чл.343а, ал.1, б.”б” от НК и го е отхвърлил като доказателствено необезпечено и оборено от категоричното заключение на СМЕ за причинените тежки увреждания на пешеходеца и настъпване на смъртта му в рамките на 3 до 5 минути, констатирано от екипа на БНМП при пристигане на местопроизшествието. В задължителното за съдилищата ППлВС № 1/1983 г., т.5, б.”б” е изяснено, че трябва „помощта да е била необходима, т.е. да е оказана на жив човек, независимо от характера и степента на увреждането му, да е насочена субективно и обективно към запазване здравето или спасяване живота на пострадалия”. В случая, при така установените обстоятелства няма как да се приеме поведението на подс.С. след ПТП за съответно на тези разяснения, правилно споделени от съдилищата. ВКС намира, че съдът законосъобразно е извел обективните и субективни елементи на състава на престъплението по чл.343, ал.3, пр.последно, б.”б” вр.ал.1, б.”в” от НК, с което е приложил закона, който е следвало да бъде приложен и не е налице основанието по чл.348, ал.1, т.1 от НПК за намеса на касационната инстанция с корекция на правната квалификация на извършеното от водача С.. При отговора на претенциите на обвинителите за увеличаване тежестта на дължимата се на подсъдимия санкция, съответно неговата и на защитниците му за нейното облекчаване, въззивният съд неоснователно е отхвърлил искането на последните за индивидуализация на наказанията при условията на чл.55 от НК. В това отношение с твърде общи съображения е изразил съгласието си с отчетената от окръжния съд обществена опасност на деянието и дееца, миналото на подс.С. като водач на МПС, изключил е отпадането на общото нарушение на правилата за движение по чл.20, ал.2, изр.2-ро от ЗДвП като основание за смекчаване на отмерената санкция, съсредоточил се е преди всичко върху утвърждаване приложението на чл.66, ал.1 от НК. С това се е лишил от възможността да съобрази дали не е налице многобройност на смекчаващите отговорността му обстоятелства и дали така наложеното му минимално предвидено за престъплението наказание не се явява несъразмерно тежко на извършеното. Безкритично се е отнесъл към съображенията на окръжния съд по възраженията на защитата за наличие на виновно поведение на пешеходеца в разрез с правилата по чл.113, ал.1, т.1 и чл.114, т.1 от ЗДвП. И накрая, за да се съгласи с размера на наложената на подсъдимия кумулативна санкция въззивният съд е констатирал „несъобразяването на подсъдимия и с други норми на ППЗДвП”, за които не е имало предявено обвинение, както и с отдаденото значение на предходните нарушения на правилата за движение, послужили като основание за обосноваване на срока на лишаването му от правоуправление. Настоящият състав на ВКС не споделя част от тези съображения. „Високата” обществена опасност на деянието, с която апелативният съд се е съгласил, е обоснована в проконтролираната от него присъда с „причинения вредоносен резултат”, но той е елемент от обективната страна на състава на престъплението. От друга страна, отпадането на нарушение/я на правилата за движение в пряка причинна връзка с причинения съставомерен резултат като форма на изпълнително деяние на престъплението по транспорта следва да бъде преценявано с оглед комплекса от условия за причиняване на съответното ПТП и формата на вината на водача. Отчитането на други като нарушени правила за движението извън ангажираните от прокурора по делото е недопустимо дори и само при индивидуализацията на наказанието. Дължима е и оценка на тежестта на допуснати от виновния водач в миналото нарушения на правила за движението по тяхното времеизвършване, приложени спрямо него административни санкции, относимост към инкриминираното му по делото нарушение/я, свързано с характерно или не за него поведение на пътя. Без да се повтарят отчетените от съдилищата обстоятелства, несъответна тежест е отдадено на миналото на подс.С. като водач на МПС с невярно изброяване колко пъти е санкциониран с НП и фишове (за нарушения, санкционирани с минимални глоби), като само в два от случаите е за несъобразена (с едното НП) или превишена до 10 км скорост (с фиш), което не омаловажава инкриминираното му по делото нарушение, свързано с режима на скоростта, прието да е допуснато при форма на вината му небрежност. Неоснователно е подценено поведението на пешеходеца М., който преди да предприеме пресичането на пешеходната пътека е следвало да съобрази изискванията на чл.113, ал.1, т.1 от ЗДвП и направи съответната преценка за осигуряване на собствената си безопасност. В цитираното ТР № 2/2016 г., т.1 и т.6, б.”б” ОСНК на ВКС изрично прие, че когато пешеходец предприема пресичане на пешеходна пътека на кръстовище при неизпълнение на изискванията на чл.113 и чл.114 от ЗДвП, е налице съпричиняване от негова страна на вредоносния резултат, наред с управляващия ППС в нарушение на режима на скоростта негов водач. В настоящия случай въззивният съд е приел, че дори и пострадалият М. да се е движил с нормален ход до точката на удара, при реализираната от подс.С. преди и в кръстовището скорост от 64 км в час ПТП пак би настъпило, заради което е отказал да приеме негово (на пешеходеца) неправомерно поведение, допринесло за увреждането му. Освен задължението на водачите на ППС да осигурят на пешеходците безпрепятствено преминаване по пешеходната пътека, законодателят е въвел изискване към последните за съобразяване с отстоянието и скоростта на приближаващото към пътеката ППС за осигуряване на собствената си безопасност. Това мотивира ОСНК да приеме в тълкувателното си решение, че неспазването от пешеходците на задълженията/забраните в цитираните разпоредби биха обосновали съпричиняване от тяхна страна на съставомерния вредоносен резултат. В настоящия случай поведението на пострадалия М. не е допринесло съществено за настъпване на ПТП и увреждането му, но то следва да се отчете като смекчаващо отговорността на подс.С. обстоятелство. На фона на наличните смекчаващи обстоятелства, които следва да се приемат за многобройни, наложеното на подс.С. минимално предвидено в ал.3 на чл.343 от НК наказание от 3 години лишаване от свобода се явява несъразмерно тежко, поради което предопределят определяне на наказанието лишаване от свобода под този законов минимум на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК. Наказание от 2 години лишаване от свобода ВКС намира за справедливо и достатъчно, заедно с наказанието по чл.343г от НК в размер на 2 години, за постигане на целите на чл.36 от НК. Тези цели биха се постигнали и без ефективното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, както са приели и двете инстанционни съдилища, като ВКС намира, че този срок следва да бъде също намален от 5 години на 4 години, съобразно и горната корекция на размера на това наказание. В този смисъл и съобразно правомощието на касационната инстанция по чл.354, ал.2, т.1 от НПК ВКС прие, че обжалваното решение следва да бъде изменено и размерът на кумулативно наложените на подсъдимия наказания бъде намален от 3 години на 2 години, съответно се намали и размерът на изпитателния срок от 5 години на 4 години, а в останалата част обжалваното следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното и на основание чл.354, ал.1, т.1 и ал.2, т.1 от НПК Върховният касационен съд – първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 42 от 11.03.2016 г., постановено по ВНОХД № 411/2015 г. от Варненския апелативен съд, като НАМАЛЯВА размера на наложените на подсъдимия Т. А. С., със снета по делото самоличност, наказания лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС от 3-три години на 2-ДВЕ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА И 2-ДВЕ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВО ДА УПРАВЛЯВА МПС, като НАМАЛЯВА и размера на изпитателния срок на отлагане изпълнението на наказанието лишаване от свобода по чл.66, ал.1 от НК от 5 години на 4-ЧЕТИРИ ГОДИНИ от влизане на присъдата в сила. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :