О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 208

София, 17.05.2022 година

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 875 от 2022 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№156/14.01.2022г., подадена от М. Н. С. от [населено място], чрез процесуалния ѝ представител адв.И. П., срещу решение № 83, постановено на 24.11.2021г. от Окръжен съд – Монтана, Първи въззивно-граждански състав по в.гр.д.№186/2021г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е прекратено като недопустимо производството по иска с правно основание чл. 59, ал. 3 ЗС по отношение на втория етаж от двуетажна двуфамилна жилищна сграда-близнак с идентификатор ........, разположена в ПИ с идентификатор ..........с площ от 727 кв.м., с номер по предходен план – парцел .........., кв..........по плана на Б., и е отхвърлен предявеният от М. Н. С. срещу Н. М. А. и Г. П. А. иск с правно основание чл. 59, ал. 3, предл. 2 ЗС по отношение на първия етаж, заедно с прилежащите тавански помещения – западния близнак от двуетажната двуфамилна жилищна сграда-близнак с идентификатор ..........., състояща се от два етажа и за 1/2 иедална част от ПИ с идентификатор ............с площ от 727 кв.м., с номер по предходен план – парцел ............, кв.............по плана на Б., както и предявеният от М. Н. С. срещу Н. М. А. и Г. П. А. иск с правно основание чл. 61 ЗС по отношение на първия и втория етаж, заедно с прилежащи тавански помещения – западния близнак от двуетажна двуфамилна жилищна сграда-близнак, с идентификатор ............, състояща се от два етажа и за 1/2 идеална част от ПИ с идентификатор ...............с площ от 727 кв.м., с номер по предходен план – парцел .........., кв...........по плана на Б..
Касаторът поддържа, че са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси:
1.Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет по делото, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, подкрепящи защитните тези на страните и изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството.
Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил съдържащото се в исковата молба от 2016г. признание на ответниците по предявените искове, че те са разбрали за правото си на ползване едва през 2016г., както и извлечението от регистрите на кметство Криво поле, от което е видно, че ответниците не са искали при сделката да им се запази правото на ползване, както е посочено и във въззивната жалба. С оглед на това твърди, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №25 от 30.03.2017г. по гр.д.№2389/2016г. на IV г.о. на ВКС.
2.Длъжен ли е въззивният съд да изложи в мотивите си кои доказателства конкретно кредитира, на кой свидетел показанията приема, така че да възприеме изцяло защитната теза на ответника; длъжен ли е съдът да посочи въз основа на кои доказателства, събрани по делото – гласни или писмени, почива правният извод за крайния съдебен акт.
Поддържа, че въззивният съд не е посочил на показанията на кои свидетели почива изводът му, че ответниците са упражнявали правата си на ползване реално, като твърди, че свидетелски показания за такова поведение няма. Поддържа също така, че въззивният съд не е посочил поради какви причини не обсъжда квитанциите към приходните ордери от [община] – отдел МДТ и приетата и неоспорена графологична експертиза, която установява платеца на данъците, а приема, че ответниците са плащали данъците за имота, въпреки че графологичната експертизае установила, че подписите на всички вносни документи в [община] са на ищцата, а не на ответниците.
И следвало ли е въззивният съд да отговори на довода на ищцата, че ползвателят не е заплащал данъци, не е правил застраховка на имота и на кои доказателства почива изводът, че ползвателят е заплащал данъци.
Твърди, че по така поставените два въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с множество решения на ВКС, посочени в изложението – решение №257 от 30.04.2020г. по гр.д.№694/2019г. на IIIг.о. на ВКС и посочените в него; решение №25 от 30.03.2017г. по гр.д.№2389/2016г. на IV г.о. на ВКС; решение №8 от 19.01.2018г. по т.д.№2435/2016г. на II т.о. на ВКС.
3.При иск по чл. 59, ал. 3 ЗС ответникът-ползвател следва ли да възрази, че е упражнявал правото си чрез трето лице или това се следи служебно от съда и се предполага. При липса на такова наведено възражение в отговора на исковата молба допустимо ли е съдът да разглежда такова възражение и без събрани доказателства в тази насока да приеме, че ползвателят упражнява правото си чрез трето лице – собственика. Върху кого е разпределена доказателствената тежест – върху ищеца-собственик, третото лице или върху ползвателя, при наведено възражение, че ползвателят е упражнявал правата си на ползване чрез трето лице, като го е допуснал да живее в имота. Само безспорният факт, че собственикът живее в имота от годината на построяване на същия – 1994г. до момента, достатъчен ли е съдът да приеме, че собственикът е третото лице, упражняващо правата на ползване за ползвателя. Предполага ли се волята на ползвателя да упражнява правата си чрез собственика. Необходимо ли е допускането на трето лице, чрез което ползва ползвателят, да бъде допуснато с активни действия, т.е. изразена воля от страна на ползвателя, който желае да упражнява правото си чрез трето лице и необходимо ли е доказване на тези активни действия от страна на ползвателя. Ако ползвателят не знае, че има запазено право на ползване, каквото е съдебното признание от ответниците по делото в исковата молба от 2016г., възможно ли е да упражняват същото чрез трето лице.
Поддържа, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №347 от 02.12011г. по гр.д.№30/2011г. на II г.о. на ВКС.
4.Длъжен ли е съдът да прекрати правото на ползване на ответника, ако същият в качеството си на ползвател не изпълнява задължението си да не уврежда чуждото право на собственост с действия, да плаща разноските, свързани с ползването, включително данъците и другите такси и да застрахова вещта.
Поддържа, че по така поставения въпрос въззивното решение противоречи на решение №65 от 28.06.2016г. по гр.д.№5115/2015г. на I г.о. на ВКС.
Поддържа също така, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно, като твърди, че е налице противоречие между мотивите към решението и събрания доказателствен материал, при което част от писмените доказателства изобщо не са обсъдени от въззивния съд.
В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответниците по касационна жалба Н. М. А. и Г. П. А. чрез процесуалния си представител адв.К. И. Б. от АК-М., изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендират присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение съображенията са следните:
М. Н. С. е предявила срещу Н. М. А. и Г. П. А. по реда на чл. 59, ал. 3 ЗС иск за признаване за установено, че вещното право на ползване на ответниците върху първия и втория етаж от сградата, находяща се в [населено място], [улица], не съществува, тъй като е погасено поради неупражняване или при условията на евентуалност правото на ползване върху първия и втория етаж от сградата да бъде прекратено по реда на чл. 61 ЗС поради нарушаване на съществени задължения на ползвателя – извършени съществени промени на вещта без съгласието ѝ като собственик и въпреки категоричното ѝ противопоставяне; неплащане на данъците за имота, нито на разноските, свързани с ползването; неизпълнение на задължението за застраховане на имота в нейна полза и на задължението за заплащане на премиите по застраховката.
В писмен отговор ответниците оспорват така предявените искове, като поддържат, че за втория етаж от сградата предявеният по реда на чл. 59, ал. 3 ЗС иск е недопустим, тъй като през 2016г. са предявили срещу М. Н. С. по реда на чл. 108 ЗС иск за предаване владението върху тази част от сградата, позовавайки се на правото си на ползване, и предявеният от тях иск е бил уважен. Поддържат, че твърденията на ищцата, свързани с неупражняване на правото им на ползване, са идентични с поддържаните от нея в производството по гр.д.№344/2016г. по описа на РС-Берковица.
Твърдят, че са продължили да упражняват правото си на ползване и след влизане в сила на решението, постановено по в.гр.д.№44/2017г. на Окръжен съд – Монтана, както лично, така и чрез М. С., която по тяхна воля като титуляри на правото на ползване са допуснали да живее в имота; че редовно са заплащали дължимите данъци; че стриктно са изпълнявали задълженията си на ползватели и М. С. не е имала претенции към тях, свързани с изпълнение/неизпълнение на задълженията по чл. 61 ЗС, нито се е противопоставяла на извършваните от тях действия, които били свързани с довършване на жилището и подмяна на някои от елементите на къщата, които били негодни и дори опасни, с по-нови.
От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че ответникът Н. А. е баща на ищцата М. С., а ответницата Г. А. е негова последваща съпруга, като с н.а.№.........., н.д............/08.04.1994 година Н. А. и Г. А. са дарили на М. С. процесния недвижим имот – югозападната половина от дворното място с построената в него югозападна част на къща – близнак на два етажа, при което си запазили пожизнено правото на ползване. Прието е, че до 2014/2015 година дарителите не живеели постоянно в имота, но след това се установили на втория жилищен етаж. Поради противопоставяне от страна на жалбоподателката, Н. и Г. А. предявили ревандикационен иск, чрез който да бъде установено правото им на ползването върху дарения имот, както и да им бъде възстановено ползването само върху втория етаж от жилищната сграда, предмет на разглеждане в гр.д.№344/2016година по описа на БРС и с влязло в сила решение на 30.01.2018г. по отношение на М. С. е признато претендираното от тях право на ползване.
Взето е предвид, че с исковата молба по настоящето дело М. С. е претендирала да се установи, че правото на ползване на ответниците е погасено, тъй като не е упражнявано повече от пет години, като е посочен периода от 1994г. до 2015г. и не е претендирала последващ период на неупражнено право на ползване, т.е. посочила е период, за който със сила на пресъдено нещо е установено съществуването на правото на ползване върху дарения имот. Прието е, че само поради тази причина предявеният по реда на чл. 59, ал. 3 ЗС иск е неоснователен за първия етаж и недопустим за втория етаж от сградата.
Изложени са и допълнителни съображения, че упражняването на вещното право на ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището (недвижимия имот), а като всяка форма на фактическо и правно използване на имота като: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др., като правото на ползване включва всички права, които един собственик може да упражнява, освен правото на разпореждане с имота. Посочено е, че както собственикът на един имот може да не живее в него с години, но няма да загуби правото на собственост, така и ползвателят на имот по реда на чл.56, ал.1 ЗС не е длъжен да живее постоянно в имота, но пък може по всяко време да се завърне в него или да го ползва чрез трето лице, както е в настоящият случай. Прието е, че от събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства се установява, че макар Н. и Г. А. да не са живели постоянно в имота, същите са упражнявали правото си на ползване: редовно са посещавали имота, поддържали са го и са го подобрявали през годините до степен, че да стане годен за живеене; имали са ключ от сградата и са държали в жилищната сграда свое обзавеждане; заплащали са и данъци за имота; поддържайки и подобрявайки имота през всички години от построяването му и до момента, ответниците са упражнявали правото си на ползване. Изложени са съображения, че законът не поставя изискване имотът да се ползва постоянно и непрекъснато, а е достатъчно ползвателят да го посещава периодично и да го използва, независимо за колко време, при което това право може да се осъществява и чрез трето лице, в конкретния случай от дъщерята на ищеца М. С.. Взето е предвид, че разпитаните по делото свидетели са категорични, че извършваните години наред подобрения от Н. и Г. А. са били с цел имотът да бъде предоставен за живеене на М. С. безвъзмездно, като дъщеря на първия ищец от предходния му брак. Прието е, че придобивайки само „голата собственост“, същата е имала съзнанието, че не тя, а ищците са негови ползватели и само поради изричното им желание е допусната да живее в имота като А. са упражнявали правото си на ползване освен лично (когато са пребивавали в имота), включително и чрез нея като трето лице. Въз основа на тези констатации съдът е приел, че правото им на ползване не се е погасило по давност, като този факт е установен и с влязлото в сила решение, постановено на 20.04.2017г. по в.гр.д.№44/2017г. на Окръжен съд - Монтана.
И тъй като предявеният по реда на чл. 59, ал. 3 ЗС главен иск е приет за неоснователен, съдът се е произнесъл и по предявения по реда на чл. 61 ЗС иск за прекратяване на правото на ползване.
Взето е предвид, че основните задължения на ползвателя са посочени в разпоредбата на чл. 57 ЗС - ползвателят е длъжен да заплаща разноските, свързани с ползването, включително данъците и другите такси, както и да застрахова вещта в полза на собственика и да плаща премиите за застраховката, ако не е уговорено друго. Изложени са съображения, че за да бъде прекратено правото на ползване от съда, следва да установено ползване на вещта по начин, който застрашава същата с разрушаване или със значително повреждане.
Прието е, че от доказателствата по делото е установено, че от прехвърляне на собствеността в полза на М. С. до момента, дължимите данъци и такси за имота са заплащани (с малки изключения), но не е установено за имота да е заплащана застраховка.
Прието е за установено също така, че в периода след 2014/2015 година, Н. и Г. А. са извършили редица СМР в жилищната сграда и дворното място като са подменили съществуващ парапет на терасата, подменили дограмата и подновили съществуваща ограда вътре в дворното място. Извършили и довършителни дейности като поставяне на замазка и ламинат на втория жилищен етаж, който ползват. Изложени са съображения, че тези дейности следва да се разбират не като разрушаващи, а като насочени към поддържане на вещта - обособяването на баня и тоалетна, каквото е извършено не е довело до конструктивно изменение на сградата и не нарушава нейната цялост; с действията си ответниците са допринесли втория етаж от жилищната сграда да бъде използвана по предназначение, а именно като жилище. Поради това е прието, че не са налице условията на чл. 61 от ЗС за прекратяване на запазеното право на ползване от Н. и Г. А. и евентуалният иск също следва да бъде отхвърлен като неоснователен, както е стори и първоинстанционния съд.
При така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първия, поставен в изложението правен въпрос – в обжалваното решение са изложени съображения, свързани с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на извода на първоинстанционния съд за частична недопустимост на иска по чл. 59, ал. 3 ЗС поради наличието на сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по предходното производство между същите страни. И в съответствие с трайно установената практика на ВКС въззивният съд е приел, че разрешените в това предходно производство спорни въпроси между страните не могат да бъдат пререшавани. Именно с оглед този извод на въззивния съд следва да се приеме, че съдът не е бил длъжен да се произнася допълнително и по съдържащите се във въззивната жалба доводи, че показанията на част от свидетелите, касаещи период от време между 2000г. и 2010г. са били пренебрегнати от първоинстанционния съд – този период от време е обхванат от произнасянето на съда при постановяване на решение №40 от 20.04.2017г. по в.гр.д.№44/2017г. от Окръжен съд – Монтана, с което възражението на М. С., че правото на ползване на Н. и Г. А. за цялата сграда е било погасено поради неупражняване за целия период от 1994г. до 2015г. е прието за неоснователно. По същите съображения следва да се приеме, че въззивният съд не е бил длъжен да се произнася и по доводите, свързани с използваните при предявяване на ревандикационния иск през 2016г. изрази. Особеностите на настоящия случай обосновават извод, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по първия, поставен в изложението въпрос.
По същите съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване и по втория, поставен в изложението въпрос – както вече беше отбелязано, непосочването на показанията на кои свидетели почива изводът на въззивния съд, че ответниците са упражнявали правото си на ползване реално не съставлява такова нарушение на съдопроизводствените правила, което да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като тези съображения на въззивния съд са допълнителни, наред с основните, свързани с обстоятелството, че фактът на упражняване на правото на ползване в периода до 2015г. е съдебно признат в друго исково производство.
По отношение на извода на въззивния съд, че дължимите данъци и такси за имота са заплащани (с малки изключения), действително въззивният съд не е посочил въз основа на кои доказателства достига до този извод, но следва да бъде взето предвид обстоятелството, че по отношение на представените с отговора на исковата молба дубликати от приходни квитанции №......../18.06.2012г., №...........09.12.2913г., №........../01.07.2014г., №............/28.03.2016г. и № ............./16.03.2017г. по делото не е правено оспорване на факта, че сумите са платени от Н. А.. От заключението на изслушаната по делото съдебно-графологическа експертиза, на която касаторът се позовава при поставянето на този въпрос, е установено, че подписът за „платил“ е изпълнен от М. С., но в други приходни квитанции - №№........./17.01.2003г., .........../18.03.2004г., .........../29.12.2005г., ........./28.03.2007г., ........../30.04.2010г., ........../20.12.2011г., .........../23.12.2015г., .........../22.04.2016г. и ............/14.10.1998г. Следователно доводите, които касаторът излага при поставянето на втория си въпрос, не съответстват на данните по делото и поради това не могат да обосноват наличие на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване.
Не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по третия, поставен в изложението въпрос, доколкото доводите, на които е основана поддържаната от касатора теза, не съответстват на данните по делото – още с отговора на исковата молба Н. и Г. А. са заявили, че са упражнявали правото на ползване чрез М. С., която са допуснали в имота още при сключване на договора за дарение. Съдът следователно нито е предполагал подобно действие от тяхна страна, нито е следил служебно дали евентуално не е налице подобно предоставяне на ползването, т.е. упражняване на правото чрез другиго. Още повече, както вече беше отбелязано, фактът на упражняване на правото на ползване от ответниците в периода от 1994г. до 2016г. е установен в друго производство и съображенията в тази насока са изложени от въззивния съд само за пълнота на изложението – по наведеното от М. С. правопогасяващо възражение за същия период Окръжен съд – Монтана се е произнесъл в решение № №40 от 20.04.2017г. по в.гр.д.№44/2017г., приемайки го за неоснователно.
Не е налице основание за допускане на въззивното решение до касаицонно обжалване и по четвъртия, поставен в изложението въпрос, доколкото по делото не е установено извършените от ответниците действия спрямо имота да са увреждащи по смисъла на чл. 61 ЗС – както е прието в обжалваното решение, Н. и Г. А. са извършили редица СМР в жилищната сграда и дворното място като са подменили съществуващ парапет на терасата, подменили дограмата и подновили съществуваща ограда вътре в дворното място. Извършили и довършителни дейности като поставяне на замазка и ламинат на втория жилищен етаж, който ползват. Изложени са съображения, че тези дейности следва да се разбират не като разрушаващи, а като насочени към поддържане на вещта - обособяването на баня и тоалетна, каквото е извършено, не е довело до конструктивно изменение на сградата и не нарушава нейната цялост; с действията си ответниците са допринесли втория етаж от жилищната сграда да бъде използвана по предназначение, а именно като жилище. Характерът на извършените действия е определен по този начин въз основа на заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза, което въззивният съд е взел предвид при постановяване на решението си.
Действително по делото не е установено ответниците да са застраховали вещта за сметка на нейния собственик, въпреки че това изискване изрично е посочено от М. С. при предявяването на иска. Но както ВКС приема в своята практика, с исковата молба по чл. 61 ЗС може да се иска съдът да прекрати всяко право на ползване, независимо от това дали в нея е посочен подходящ срок за изпълнение на задължението за застраховане на вещта, не е посочен никакъв срок или посоченият е недостатъчен. Ограниченото вещно право върху чуждата вещ съдът е длъжен да прекрати, ако ползвателят не изпълни в хода на производството по делото до изтичане на подходящия с оглед на обстоятелствата по делото срок. В този смисъл решение №65 от 28.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5115/2015 г. на I г. о. на ВКС. В решение №70 от 25.06.2014г. по гр.д.№31/2014г. на II г.о. на ВКС обаче е прието, че установеното задължение за сключване на имуществена застраховка в полза на собственика цели имуществена компенсация при евентуалното настъпване на конкретно застрахователно събитие, но само ако сключеният застрахователен договор покрива същия риск. В разпоредбата на чл. 57 ал.4 ЗС не е посочено кой рискове следва да покрива застрахователната полица ( пожар, земетресение, наводнение или друг такъв). Предмет на застрахователния договор безспорно може да бъде правото на суперфициарна собственост на обекти като жилища, ателиета, гаражи, складове и др., както и/или терена, на който са изградени. Когато се застрахова чуждо имущество - по арг. на чл. 201 ал.2 от Кодекс за застраховането (КЗ), за действителността на договора се изисква съгласието на собственика ( макар и това съгласие да може да се даде постфактум при настъпило застрахователното събитие). Разпоредба на чл. 57 ал.4 ЗС, като основание за прекратяване на доброволно учредено право на ползване на недвижим имот, следва да се тълкува в контекста на действащата правна уредба за застраховането – а именно Глава 19 на КЗ, Приложение 1 – т.8 и т.9, т.е. за да може да се изисква изпълнението на вмененото задължение по чл. 57 ал. 4 ЗС от ползвателя на конкретен недвижим имот, собственикът следва да е уточнил параметрите на искането си за застраховка в смисъл на рисковете, който желае да бъдат покрити от същата и периода на действие.
В настоящия случай обаче при отправеното с исковата молба искане параметрите му не са уточнени в посочения по-горе смисъл, поради което следва да се приеме, че въззивният съд не е приложил правилото на чл. 61 ЗС в противоречие с практиката на ВКС, както касаторът поддържа.
Не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Както последователно приема ВКС в своята практика, очевидната неправилност следва да бъде пряко установима само и единствено от прочита на мотивите към обжалваното решение, а твърдяното от касатора противоречие между мотивите на обжалваното решение и събрания доказателствен материал по този начин не може да бъде установено. Още повече, както вече беше отбелязано, мотивите на въззивния съд съответстват на данните по делото.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №83 от 24.11.2021г., постановено от Окръжен съд – Монтана, Първи възизвно-граждански състав по в.гр.д.№186/2021г.
ОСЪЖДА М. Н. С. от [населено място], с ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Н. М. А. с ЕГН [ЕГН] и Г. П. А. с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], сумата от 1200 лв. (хиляда и двеста лева), представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.

Председател:

Членове: