Решение на Върховен касационен съд ІІІ г.о 8 Р Е Ш Е Н И Е № 12 С., 6.02. 2013 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети януари, през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА С. ДИМИТРОВА при секретаря Райна Стоименова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията С. Д. гр.д. № 449 по описа за 2012 год., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. С. К. от [населено място], приподписана от адв. Х. Д. и адв. И. М., против въззивно решение № 222 от 13.02.2012 г., постановено по в.гр.д. № 1732/2011 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 8 състав, с което е отменено решение от 07.03.2011 г. на Софийски градски съд, ГО, І-1 състав, постановено по гр.д. № 5123/2008 г., в частта му, с която е осъден Г. С. К. да заплати на К. Т. К. от [населено място] сумата над 500 лв. до 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от изявление, направено от ответника на 24.11.2008 г. в предаването „Дискусионно студио”, излъчено по телевизия „Скат”, на основание чл. 45 ЗЗД, със законните последици и този иск е отхвърлен за сумата над 500 лв. до 10 000 лв., като в останалата му обжалвана част първоинстанционното решение е потвърдено. В. решение в отхвърлителната му част като необжалвано на основание чл. 296, т. 2 ГПК е влязло в сила. Поддържат се оплаквания за неправилно прилагане на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В съдебно заседание адв. М. и адв. Д. поддържат жалбата и молят въззивното решение като неправилно да бъде отменено и постановено друго от касационния съд, с което се отхвърли предявеният иск с правно основание чл. 45 ЗЗД като неоснователен. Подробни съображения са изложени в писмени защити. Ответникът по касационната жалба К. Т. К. от [населено място], не изразява становище по нея. С определение № 1241 от 06.11.2012 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по процесуалноправния и материалноправен въпроси от значение за изхода на делото, а именно - когато едно лице може да търси отговорност и обезщетение поради обида или клевета, дали то е свободно да избира да търси такава отговорност по частна тъжба на пострадалия, или чрез предявяване на иск по чл. 45 ЗЗД, т.е. има ли отговорността по генералния деликт субсидиарен характер и следва да намери приложение тогава, когато за същото деяние липсва друг път за защита, който правен въпрос е свързан с допустимостта на предявения иск по чл. 45 ЗЗД, както и длъжен ли е съдът в решение по спор за причинени от журналист вреди да посочи в какво се изразява противоправното поведение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и като провери правилността на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното: За да уважи предявения иск за непозволено увреждане с правно основание чл. 45 ЗЗД въззивният съд е приел, че в случая ответникът К. публично в телевизионно предаване е отправил клеветнически твърдения по отношение на ищеца К., относно факта, че последният е акционер във в. „Уикенд”, който факт не е доказал, което поведение се явява противоправно, тъй като накърнява както собствената оценка на даденото лице, така и оценката на другите за него. В тази връзка е приел, че когато личността на някой журналист се свързва с жълтата преса по начин, че този журналист да има собственост върху капитала на даден „жълт” вестник, се поставя под съмнение неговата добросъвестност – честност, коректност и почтеност, защото като собственик на капитала носи морална отговорност за случаите на невярна или изопачена информация в този вестник. Приел е също така, че е налице причинна връзка между деянието и нарушеността на нормата, която защитава благото, както и между накърненото благо и настъпилите вреди, изразяващи се в причинени болки и страдания за пострадалия ищец, които съдът съобразно обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД е преценил, че могат да бъдат репарирани със сумата от 500 лв. – обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди. По поставения процесуалноправен въпрос, свързан с допустимостта на предявения иск по чл. 45 ЗЗД - има ли отговорността по генералния деликт субсидиарен характер и следва ли да намери приложение тогава, когато за същото деяние липсва друг път за защита, в случая наказателноправен с предявяване тъжба на пострадалия и образуване на дело от наказателно частен характер, отговорът е отрицателен. Това е така, тъй като публично значимите ценности са защитени в правовия ред чрез определянето на накърняващото ги деяние като престъпление. Престъплението е това общественоопасно деяние, което формално осъщестява признаците на предвиден в закона конкретен престъпен състав и което е наказуемо според правилата на Наказателния кодекс. Д. пък представлява поведение, носещо вреда в субективната сфера, правния интерес, правнозначима ценност, независимо дали това поведение е обхванато от фактическия състав на наказателноправна норма. При деликта съставомерно е противоправното увреждане на друго лице от дееца, на което е причинена реална вреда, която подлежи на пълно обезщетяване. Действително клеветата е престъпление по Наказателния кодекс – чл. 147, ал. 1 и чл. 148, ал. 2 НК, което е от частен характер и се преследва по тъжба на пострадалия – частен тъжител, който осъществява обвинителната функция самостоятелно като главна страна в процеса и има изключителни права да се разпорежда с предмета на делото. Той има качеството на пострадал от деянието и негова е волята дали да защити правата си по наказателен ред и да доказва, че деецът е извършил престъплението „клевета” от обективна и субективна страна/при пряк или евентуален умисъл/, или по граждански път – чрез иска за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД, чийто предпоставки, както се посочи по-горе, са различни от тези в наказателното производство. Това е така, тъй като за да бъде основателен този иск следва да се установи, че е налице осъществено противоправно деяние/действие или бездействие/, вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Причинната връзка се доказва във всеки конкретен случай като тежестта на доказване е върху този, който я твърди. Вината се предполага до доказване на противното, а останалите предпоставки - противоправно деяние и вреда подлежат на установяване от ищеца. В този смисъл нормата на чл. 45 ЗЗД няма субсидиарен характер, така както е при неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД, което право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити/чл. 59, ал. 2 ЗЗД/. В подкрепа на този извод е и задължителна съдебна практика, установена по реда на чл. 290 и сл. ГПК – решение № 242 от 06.04.2010 на ВКС по гр.д. № 4431/2008 г., ІV г.о., в което по въпроса дали при посочване като основание на иск за непозволено увреждане на клеветнически твърдения от ответната страна, е необходимо клеветата да е установена с влязла в сила присъда, за да се ангажира отговорността за обезвреда, е даден отговор, че при деликта съставомерно е виновно противоправно деяние на дееца по отношение на пострадалото лице, на което е причинена вреда, като не е необходимо противоправното поведение да е установено с влязла в сила присъда, за да се ангажира деликтната отговорност за обезвреда. В заключение, в случая предявеният иск по чл. 45 ЗЗД е допустим, тъй като не е задължително пострадалият от клеветнически твърдения да реализира правата си по наказателен ред за извършено престъпление по см. на НК. Негово право е да избере пътя си на защита – наказателно или гражданскоправен. По материалноправния въпрос от значение за изхода на делото - длъжен ли е съдът в решение по спор за причинени от журналист вреди да посочи в какво се изразява противоправното поведение на деликвента при отправени клеветнически твърдения и в тази връзка за разликата между факт и мнение, е налице задължителна съдебна практика, установена по реда на чл. 290 ГПК, съдържаща се в решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр.д. № 1486/2011 г. на ВКС, ІV г.о. Съгласно нея, при спор за причинени вреди от изнесена от журналист информация, съдът е длъжен да изиска от ищеца да посочи от кои конкретно изрази и действия на журналиста е засегнат. Съответно в мотивите към акта си, с който разрешава спора по същество, съдът е длъжен да посочи кои от тях представляват твърдения за факти и кои – оценка на фактите. На проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, като те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако позорят адресата и са неверни. Оценките/мненията/ не подлежат на проверка за вярност, тъй като те не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират отговорността на журналиста само ако представляват обида. В мотивите си съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от журналиста, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква оценка, съответно дали фактите са позорни и неверни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 К.. Той трябва да посочи конкретно кои действия ангажират отговорността на деликвента и кои са правомерно извършени. Когато журналист изнася засягащи честта на друго лице факти, той трябва да провери тяхната достоверност. Това не важи за мненията, тъй като те не могат да бъдат достоверни или не, правно значение оценките имат само ако са обидни. Неблагоприятните за другиго факти, когато са опозоряващи, трябва да бъдат проверени от журналиста, преди да ги разпространи. Правни норми за начина, по който тази проверка да се извърши, няма. Утвърдено е схващането, че за изнесени факти, журналистът трябва да е получил потвърждение поне от два независими източника. Правното значение на добросъвестната проверка се проявява тогава, когато въпреки извършването й, фактите се окажат неверни. В този случай, ако проверката действително е добросъвестна, се изключва вината и журналистът не отговаря за вредите, причинени от противоправното му поведение. Разпоредбата на чл. 10, т. 1 К. прокламира свободата на изразяването на мнения, включително разпространяването на информация и идеи без намеса на държавните власти. Нормата не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Рамките, до които се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите. Журналистите не могат да използват правото за свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди и да клеветят. Те следва да ограничат критиките до границите, визирани в чл. 39, ал. 2 К., а доколкото ги прекрачат, отговарят за причинените вреди. По съществото на спора Върховният касационен съд в настоящия си състав намира касационната жалба за основателна, а въззивното решение неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Съдът е сезиран с иск за непозволено увреждане с правно основание чл. 45 ЗЗД. От фактическа страна е установено по делото, че на 24.11.2008 г. в предаването „Дискусионно студио” на телевизия „Скат”, ответникът Г. К. е гост в студиото по повод уволнението му от „Нова телевизия”. Водещият В. Е. е изразил мнение, че уволнението е заради писмо на В. З. до ръководството на „Нова телевизия”, в което се твърди, че ефирът на телевизията се използва за изнудване, тъй като В. З. е отказал да бъде въвлечен от Г. К. в съмнителни сделки срещу солидна комисионна. Водещият е прочел и част от статия на ищеца К. К. във в. „Труд”, озаглавена „Рекет”, заради писмото на В. З., в която се прави квалификация, че Г. К. „сякаш е от пластилин и няма характер”. В предаването по телефона се е включил ищецът К. К., който е потвърдил квалификациите, отправени спрямо Г. К. в статията, нарекъл го е „страхливец” и е заявил, че ще „направи анализ на този пластилин”, след което е разказал съдържанието на писмото и е изразил мнение, че ако изложеното в него не е вярно, то Г. К. следва да предяви иск за клевета срещу В. З.. Ответникът е заявил в предаването, че не е вярно твърдението, че е изнудвал и рекетирал В. З., а в отговор на думите на К. К. е изразил становище, че твърденията за рекет и комисионна са публикувани във в. „Уикенд”, от който вестник се твърди, че К. К. притежава акции. Тогава К. К. отговорил, че ще заведе дело за клевета срещу Г. К., заради твърдението, че е акционер във в. „Уикенд”, а по-късно в предаването Г. К. заявил, че ако не е верен този факт, то се извинява на К. К.. Както се посочи по-горе, за да бъде осъществен фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД следва да се установи при условията на кумулативност, че е налице осъществено противоправно деяние/действие или бездействие/, вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, като вината се предполага до доказване на противното. В случая въззивният съд е приел, че ответникът Г. К. публично в телевизионно предаване е отправил клеветнически твърдения по отношение на ищеца К. К., относно факта, че последният е акционер във в. „Уикенд”, който факт не е доказал, което поведение се явява противоправно, тъй като накърнява както собствената оценка на даденото лице, така и оценката на другите за него. Този извод е в нарушение на материалния закон и е необоснован, тъй като наличието на клеветнически твърдения се обосновава с разгласяването за другиго на конкретни обстоятелства, определени факти, които са позорни – неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и предизвикващи еднозначна негативна оценка на обществото. Освен това те трябва и да са неистински, т.е. да не съществуват в обективната действителност. Неистинността на приписваните обстоятелства обаче има правно значение само ако те са обективно позорни. В случая изнесеният в ефир от ответника Г. К. факт, че К. К. е акционер във в. „Уикенд” не е позорен, тъй като да си акционер в търговско дружество, в случая издаващо вестник, за който се твърди, че се ползва със съмнителна репутация относно достоверността на поднесената информация, не е позорно обстоятелство, тъй като това не е нито неморално, нито недостойно, а и не предизвиква еднозначна отрицателна оценка на обществото. В този смисъл позорността е обективно качество на твърдението и не зависи от субективното отношение на определено лице към казаното за него, още повече, че в случая не е спорно обстоятелството, че самият ищец, засегнал се от твърдението на ответника К. в телевизионния ефир, че е акционер във в. „Уикенд”, публикува свои материали в този вестник. Следователно, щом изнесеното обстоятелство обективно не е позорно, е без значение дали ищецът се е почувствал засегнат. Чувствата са неговото субективно преживяване, отражение на личния му мироглед и ценностна система и съществуват изцяло в неговото съзнание, но в случая по реда на деликта те не могат да бъдат възмездявани, тъй като от изложеното по-горе е видно, че поведението на ответника-деликвент не може да се окачестви като противоправно по см. на чл. 45 ЗЗД. Освен това, след като изнесеното твърдение няма обективно позорен и злепоставящ характер, е без значение и обстоятелството, че не е установено от ответника Г. К., че ищецът К. К. е акционер във в. „Уикенд”, т.е. дали този изнесен факт е истина или не. По изложените съображения следва да се приеме, че е налице поддържаното от касатора основание за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, с която е уважен искът с правно основание чл. 45 ЗЗД за обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане срещу него, поради което и съобразно разпоредбата на чл. 293, ал. 2 ГПК, тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, въззивното решение следва да се отмени в тази част и вместо него се постанови решение, с което искът по чл. 45 ЗЗД като неоснователен и недоказан бъде отхвърлен. При този изход на делото и с оглед направеното искане от касатора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да му се присъдят направените разноски по делото за всички инстанции в размер на 4 559 лв. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 222 от 13.02.2012 г., постановено по в.гр.д. № 1732/2011 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 8 състав, в частта му, с която Г. С. К. от [населено място] е осъден да заплати на К. Т. К. от [населено място], сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на изявление, направено от ответника на 24.11.2008 г. в предаването „Дискусионно студио”, излъчено по телевизия „Скат”, на основание чл. 45 ЗЗД, със законните последици – законната лихва, считано от 25.11.2008 г., както и деловодни разноски в размер на 152 лв. ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 45 ЗЗД от К. Т. К. от [населено място] срещу Г. С. К. от [населено място], за заплащане на сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от уронване на доброто име, честта и достойнството на ищеца в резултат на изявление, направено от ответника на 24.11.2008 г. в предаването „Дискусионно студио”, излъчено по телевизия „Скат”. ОСЪЖДА К. Т. К. от [населено място] да заплати на Г. С. К. от [населено място] направените разноски по делото за всички инстанции в размер на 4 559/четири хиляди петстотин петдесет и девет/лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :