10
Р Е Ш Е Н И Е
№93
[населено място] ,27.11.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение , в открито заседание на двадесет и осми септември , през две хиляди и двадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
при участието на секретаря Ангел Йорданов, като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2013 / 2019 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Далл Богг Живот и Здраве„ против решение № 33/22.04.2019 г. по т.д.№ 51/2019 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 54/10.01.2019 г. по т.д.№ 4/2018 г. на Окръжен съд – Сливен. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с чл.52 ЗЗД и критерия за справедливост, предвид силно завишаване размера на присъденото в полза на ищцата обезщетение за неимуществени вреди , търпими от смъртта на пълнолетната й дъщеря С. А., настъпила в причинна връзка с ПТП от 28.11.2016 г., по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите лек автомобил, предвид събраните по делото доказателства за съдържанието и интензитета на търпимите от ищцата болки и страдания. Оспорва се като неправилно приложен и чл.51 ал.2 ЗЗД, досежно отхвърленото възражение за съпричиняване вредоносния резултат от пострадалата. Касаторът счита, че мотивите на въззивното решение са фрагментарни, непълни, не отразяват решаваща правораздавателна дейност, а изводите не почиват на събраните доказателства и конкретно - свидетелските показания на бащата и бабата по бащина линия на починалата , от които се установява, че между ищцата и дъщеря й не е съществувала дълбока и емоционална връзка. Касаторът намира неправилно оценени по съдържание съществуващите отношения между майка и дъщеря, които не само не се отличават с дълбока привързаност и всеотдайна грижа от страна на майката, но са лишени от обичайното съдържание на връзката дете – родител. Страната сочи, че трайната и дълбока емоционална връзка предполага взаимна грижа и помощ, морална подкрепа и доверие, а тяхното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на възмездяване и з о б щ о. Съдът не е мотивирал крайните си изводи при безспорната противоречивост на събраните свидетелски показания, като не е аргументирал кои показания не кредитира и причините за това. Така крайният му извод остава нелогичен и необоснован. Според страната размерът на обезщетението следва да съобразява и жизнения статус на търпящия вредите, като в конкретния случай присъденото обезщетение се равнява на 100 брутни средни работни заплати за страната, в размер от 800 лева и с този размер, според касатора, предвид трудовата неангажираност на ищцата, се превръща в източник на неоснователно обогатяване. Досежно отхвърленото възражение за съпричиняване, според касатора съдът не е съобразил, че заключението на автотехническата експертиза дава само предположение относно липсата на причинност между травмата на главата на пострадалата, несъвместима с живота и непоставения предпазен колан . Страната счита, че за да би се изключило съпричиняване е необходимо главно и пълно доказване на факта, че и без поставен предпазен колан леталният изход би настъпил. Неправилно, според касатора, законната лихва върху обезщетението е присъдена от 23.08.2017 г. / датата на уведомяване застрахователя за настъпилото застрахователно събитие /, в противоречие с чл.497 ал.1 т.2 КЗ.
Ответната страна - Г. С. – не е депозирала отговор на касационната жалба.
С определение № 278/23.04.2020 г. касационното обжалване е допуснато по правния въпрос : При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на съда и неизяснени от съда противоречия в приобщените по делото свидетелски показания, длъжен ли е въззивният съд да обсъди, въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, всички събрани, относими и релевирани доказателства и доводите на жалбоподателя и самостоятелно да установи фактическата обстановка,към която да приложи относимите материалноправни норми ? Въпросът е счетен за обоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради произнасянето на съда в противоречие с т.д.№ 3638/2014 г. на І т.о., по гр.д.№ 5488/2013 г. на ІV г.о., т.д.№ 799/2011 г. на ІІ т.о., т.д. № 2366/ 2013 г. на ІІ т.о., гр.д. № 7364/2013 г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 761/2010 г. на ІV г.о. и т.д.№ 2687/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС, обобщими до приетото с ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросът е провокиран от съображението на касатора, наведено и като касационен довод, че въззивното решение няма мотиви относно установените съдържание и интензитет на търпими болки и страдания ,вкл. съобразно установеното съдържание на съществувалата приживе между починалата и нейната майка връзка. Предвид безспорно противоречивите показания на свидетелите, което противоречие е изрично посочено и от съда, е следвало, според касатора, да се наведат и съображения коя група свидетели се кредитират като обективни и достоверни, както и защо останалите не се кредитират – очевидно в случая тези на ответника. Липсва, според страната, произнасяне по всички доводи за неправилност във въззивната жалба, досежно приложението на критерия за справедливост, въведен с нормата на чл.52 ЗЗД. Неяснотата и противоречието в показанията на разпитаните свидетели, според касатора, е предпоставяло служебно допускане на преразпита им, съгласно задължителните указания в т.3 на ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
По правния въпрос :
Съгласно ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, целта на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната, аналогично на дейността на първата инстанция, е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, съобразно събрания доказателствен материал и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд следва да разреши спора съобразно правомощията си по чл.269 ГПК и съобразно собственото си становище относно крайния извод да потвърди или измени правния резултат от първа инстанция. При довод за необоснованост на фактическите констатации въззивният съд е длъжен да обсъди , въз основа въведените в жалбата оплаквания, всички събрани и релевирани доказателства и доводи на страните, съгласно чл.235 ал.2 и ал.3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение, по съществото на касационната жалба и съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 ГПК, взе предвид следното :
Предмет на настоящия спор, независимо от формалното посочване от касатора на прекомерност на присъденото обезщетение за неимуществени вреди и необжалване на първоинстанционното решение за присъдено обезщетение, в размер на 10 000 лева, с оглед обстоятелствената част на касационната жалба и обосноваността на касационните доводи, е дължимостта и з о б щ о на такова обезщетение в конкретния случай, както и относно наличието на съпричиняване от пострадалата, преценимо само в случай на дължимо обезщетение, както и относно началния момент на дължима лихва за забава върху присъденото и допълнително присъдимо обезщетение. Изрични доводи с този предмет са въведени и с въззивната жалба на ответника срещу постановеното първоинстанционно решение.
Относно връзката между ищцата и пострадалата са разпитани две групи свидетели, заявили противоречиви обстоятелства. Ответникът е направил искане за очна ставка между свидетелите, оставено без уважение от първоинстанционния съд. Въпреки че е въвел довод за процесуално нарушение на същия с въззивната жалба, ответникът не е подновил това си доказателствено искане. Въззивната жалба е идентична с настоящата касационна такава.
За да потвърди първоинстанционното решение за присъждане на справедливо обезщетение в размер на 80 000 лева , въззивният съд е отрекъл наличието на съпричиняване, на основание изводите на съдебномедицинската експертиза и тяхната категоричност, че и при поставен предпазен колан смъртта на С. би настъпила. Съдът, на основание чл.272 ГПК е препратил към установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, която, досежно установените приживе отношения между починалата и нейната майка, се свежда до следните обстоятелства: починалата до четиригодишната си възраст е живяла с родителите си, след раздялата на които 5-6 години е живяла с майка си при нейните родители, а след това – от 11 годишна – при родителите на баща си, към чийто баща / дядо си по бащина линия / била най-силно привързана. Майката създала свое ново семейство, от което има и рождено дете и с починалата поддържала връзка, изразяваща се в срещи и изпращане на подаръци. В мотивите на първоинстанционния акт, към който въззивния съд препраща, е прието, че свидетелските показания не установяват между майка и дъщеря да е имало силна емоционална връзка, като последните 8 години са живели разделени, а от 11 до 19 - годишна възраст пострадалата е отглеждана от своите дядовци и баби. Не е установено полагането на ежедневната обичайна грижа. Съдът е посочил, че установените взаимоотношения не са били обичайните и нормални отношения между родител и дете, характеризиращи се с ежедневни грижи, съвместно съжителство, възпитание и издръжка. Независимо от тези констатации, съдът е приел, че доказателствата н е и з к л ю ч в а т / вместо да доказват / наличието на обич и привързаност и с оглед така съобразената презумптивна близост е определил обезщетение в размер на 80 000 лева. Мотиви относно съдържанието на търпимите от ищцата болки и страдания от преживяната загуба нито първоинстанционното, нито въззивното решение съдържат, нито съображения защо не се кредитират показанията на свидетелите на ответника, заявяващи редица неблагоприятни, за извода относно близостта между майка и дъщеря, факти. По доводите за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд, относно съдържанието на търпимите неимуществени вреди, въззивното решение не съдържа собствена обосновка.
Следователно, обоснован е касационният довод за неправилност на въззивния акт, поради произнасяне в противоречие с чл.269 пр. трето ГПК – не по всички доводи на въззивника относно съществени процесуални нарушения на първоинстанционния съд, довело и до нарушение на чл.235 ал.2 ГПК / непроизнасяне въз основа на самостоятелно установена действителна фактическа обстановка, в съответствие с обективна преценка на всички доказателства по делото / и чл.236 ал.2 ГПК – надлежно мотивиране на решението, в съответствие със същите, доколкото съдът не е изложил и съображения за некредитиране показанията на свидетелите на ответника.
Действително събраните по делото свидетелски показания съдържат противоречия, но и при съвкупното кредитиране на двете групи свидетели се установяват безспорни обстоятелства: От 4 год. възраст , когато родителите на детето се разделят, същото е отглеждано от баби и дядовци - противоречията в показанията са относно това кои от тях и за кои периоди са го отглеждали, а не дали за конкретен период детето е отглеждано и възпитавано, с дължимите обичайно от родител към дете грижи, от майката - настояща ищца. Обективно и в периода до заживяването на пострадалата на съпружески начала / около 2013 г. / ищцата е живяла във фактическо съжителство на съпружески начала в друго населено място и дори във Франция, като в никой от случаите не е взела детето със себе си, нито са изтъкнати основателни причини последното да е било невъзможно или затруднително , съответно обективно невъзможно е в тези периоди да е полагана дори обичайната, камо ли по-задълбочена от обичайната, ежедневна грижа, не само за физическото оцеляване на пострадалата, но и за нейното възпитание и формиране като личност. Безспорно същата е учила само до 7 клас. В този период дори свидетелите на ищцата заявяват демонстрирана от същата грижа за пострадалата, ограничена до подаръци, разходки по заведения и сватби / с оглед задомяването й /, дрехи, телефонни разговори и пари. В техните показания не се заявяват факти и обстоятелства нито относно конкретния обхват на тази по начало недостатъчна грижа / напр.в какви периоди са изпращани пари, на значителна или символична стойност, били ли са свързани с обслужване на конкретно възникнали нужди на детето – напр. лечение ,обучение и пр. /, нито други обстоятелства, които да навеждат на извод за създадена действително топла и дълбока емоционална връзка между ищцата и дъщеря й, такава на обич и привързаност, макар и от разстояние. Квалификацията на свидетеля Х., като потенциално най-обективен от свидетелите, че Г. била „добра майка” и между нея и пострадалата съществували „ добри и топли отношения„, не може да бъде съобразявана , без доказателства за непосредствени впечатления относно конкретни факти за проявлението на тази грижа и взаимна близост. Самият свидетел твърди, че непосредствени са само впечатленията му от излизането им заедно и еднократно закупена дреха на пострадалата, както и относно ежедневното посещение на гроба й, в рамките на 5-месечния период след смъртта й, в който ищцата, предходно живеейки във Франция, е останала в България, преди да се върне в тази страна. За период след изтичането на тези пет месеца, свидетелски показания за начина на съпреживяване от ищцата смъртта на дъщеря й, не са събрани изобщо. Аналогично е несъобразима квалификацията на отношенията им като „нормални „ от св.С.. Също безспорно от показанията на всички свидетели, силна привързаност пострадалата е проявявяла към дядо си по бащина линия, загинал в същата катастрофа. Последното предполага действително осъществяван между двамата пълноценен и продължителен контакт, което от своя страна дава превес на истинността на показанията на свидетелите на ответника, че основно родителите на бащата са се грижили за отглеждането на детето. В показанията на тези свидетели има повече конкретност, а не обобщения и квалификации, има позоваване на обстоятелства, които издават тяхната емоционална съпричастност и така създават усещане за достоверност и обективност. Така св.Й. споделя как като малка пострадалата е реагирала при срещи с други деца, придружени от майките им, споменава за ходене по родителски срещи, вместо родителите, разговори с учител по повод незаинтересоваността им, споделя възмущение, че ищцата дори картички не е изпращала.От друга страна свидетелката проявява обективност, като не отрича липсата на постоянен и съдържателен контакт между пострадалата и собствения й син – нейн баща и потвърждава действително осъществявани срещи между ищцата и пострадалата, но едва след заживяването на последната на съпружески начала. Св. М. сам отрича проявявана към детето собствена грижа, дори в периода, в който все още са живеели заедно с ищцата при родителите му, въпреки че потенциално е в кръга на лицата, които могат да претендират вреди от смъртта й. Не отрича, че детето е търсело контакт с майка си, но не е получило взаимност. Споделя личното си негативно отношение по повод заживяването на пострадалата на съпружески начала, докато критичност на ищцата, по отношение това нейно съществено лично решение, не се споделя от свидетелите на същата. Както вече се посочи, обаче, дори да не се зачете различието в свидетелските показания, в съвпадащата си част свидетелите не доказват трайна, ненарушавана за значителни периоди от време, при това с основателна за това причина, пълноценна по съдържание, като кореспондираща с всички възможни нужди на пострадалата, грижа и съществуваща между нея и майка й връзка, основана на доверие и обич, така че пострадалата във всеки един момент да е могла да разчита на материалната, морална и емоционална подкрепа на своята родителка.Нито са събрани изобщо доказателства за сериозни, като продължителност и интензитет болки и страдания. Предвид последното, съществуващото действително противоречие между свидетелските показания не е от естество да компрометира формирането на обосновани правни изводи , относно подлежащите на доказване факти, като не обуславя и необходимост от допълнителни доказателства от ответника. Нещо повече, доколкото тежестта за доказване на търпимите неимуществени вреди, обосновани от доказването и на действително съществувалата връзка между ищца и пострадала, е изцяло на ищцата, нейна е и отговорността за непроявена в процеса активност по събирането на доказателства, установяващи предходното пълно и главно. Право и интерес на ответната страна е, ако не да опровергае напълно, то поне да разколебае доказателствената сила на доказателствата на ищеца, което в случая е сторено с показанията на свидетелите на ответника.
Съгласно ППВС № 4/25.05.1961 г. подлежат на обезщетяване неимуществени вреди, причинени от смъртта на най-близки лица – родители, деца , съпруг, но не по принцип, а доколкото се установи , че действително са претърпели вреди. От ТР № 1/ 21.06.2018 г. по тълк.дело № 1/ 2016 г. на ОСНГТК на ВКС , обобщило кръга на подлежащите на обезщетяване лица и приело, че „обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди” , не следва , че това условие важи само за лицата извън кръга, очертан с ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г.. Между най-близки родственици и съпрузи такава близост просто се предполага, но не съществува законова презумпция за възмездяване, изключваща задължението за доказване съдържанието на съответната връзка, която да удовлетворява най-малко обичайното съдържание на връзка родител–дете или връзка между съпрузи. Обичайното съдържание на връзката родител – дете предпоставя пълноценна, постоянна и всестранна грижа, трайно и задълбочено общуване, което да е създало отношения на взаимна обич, доверие и съпричастност с нуждите и проблемите на другия. Доказателства за връзка с това съдържание в конкретния случай не са събрани, при носена от ищцата доказателствена тежест за пълно и главно доказване. Само въз основа на представените от нея доказателства е обосновим единствено извод за връзка между ищцата и пострадалата със съдържание, съответстващо на приятелска такава, при това поддържана спорадично. Такава близост не легитимира материалноправно ищцата да претендира обезщетение, независимо от фактическата й родствена връзка с пострадалата. Доколкото в конкретния случай първоинстанционното решение за присъдени 10 000 лева е влязло в сила, ще следва да се отмени въззивното за разликата над 10 000 лева и до присъдените 80 000 лева.
С оглед отречената материалноправна легитимация за присъждане на обезщетение, не подлежи на коментар довода на касатора, свързан с отреченото от съда съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата, съгласно чл. 51 ал.2 ЗЗД.
С исковата молба е претендирана законна лихва за забава върху търсеното обезщетение, считано от датата на застрахователното събитие – 28.11.2016 г.. Ищцата е твърдяла, че след предявяване на претенцията й , ведно с необходими към същата доказателства, застрахователят е отказал изплащане на обезщетение до представяне на влязла в сила наказателна присъда срещу делинквента. Първоинстанционният съд е присъдил законна лихва върху обезщетението, считано от датата на предявяване на застрахователната претенция от ищцата – 23.08.2017 г.,на основание чл.429 ал.2 т.2 вр. с ал.3 КЗ, която норма е приложима в правоотношенията по застраховане гражданската отговорност, но не и гражданската отговорност на автомобилистите, за които е предвидена специална, спрямо тази на чл.429 КЗ , норма на чл.497 КЗ / дял ІІ на КЗ /. С въззивната жалба ответникът е противопоставил довод за начален момент, определим съгласно чл.497 ал.1 т.2 КЗ и според него обоснован считано от изтичането на тримесечния срок по чл.496 ал.1 КЗ. Съгласно чл.497 ал.1 КЗ застрахователят дължи лихва за забава върху застрахователното обезщетение , считано от по-ранната от двете дати : т.1 – изтичането на 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл.106 ал.3 КЗ или т.2 – изтичането на срока по чл.496 ал.1 КЗ / тримесечен от предявяване на претенцията пред застрахователя /, освен в случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл.106 ал.3 КЗ, изискващ изрично уведомление от застрахователя. Не оспорва и изрично в касационната жалба потвърждава кое е изисканото от ищцата доказателство – влязла в сила наказателна присъда срещу делинквента.
Въззивното решение е постановено в противоречие с чл.497 ал.1 т.1 КЗ и законната лихва върху присъденото обезщетение следва да се присъди с изтичането на 15 работни дни от предявяване на претенцията, доколкото няма спор, че със същата са представени всички доказателства, освен влязла в сила наказателна присъда срещу делинквента. КЗ не изчерпва вида на необходимите доказателства, освен като такива по основанието и размера на претенцията / чл.106 ал.3 КЗ /. Действително, влязла в сила присъда срещу делинквента има отношение към основанието на претенцията срещу застрахователя, но разпоредбата на чл.497 вр. с чл.106 ал.3 КЗ следва да се разбира като обективно съществуващи доказателства към момента на предявяване на застрахователната претенция и задължителни за произнасянето на застрахователя по същата. Към 23.08.2017 г. няма образувано наказателно производство в съдебна база срещу делинквента Ангел Йорданов . Такова е образувано на 21.12.2018 г. . Страната не би могла да бъде отговорна за непредставяне на доказателства, които нито съществуват към момента на отправеното искане, нито е бъдещо и сигурно събитие възникването на такова доказателство, още повече при изискуемия пълен идентитет между елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане и тези на деянието – предмет на наказателното производство, нито изобщо същата е задължително условие за присъждане на обезщетение. Ако застрахователят има основателни съмнения относно наличието на деликт, вкл. като осъществен от конкретно посоченото лице – делинквент, същият има правото да откаже застрахователно обезщетение. При разглеждането на спора за дължимост на застрахователното обезщетение и при вече висящо наказателно производство за същото деяние, но не и при образувано само досъдебно такова, съгласно формираната съдебна практика на ВКС производството пред гражданския съд подлежи на спиране, до постановяване на влязла в сила присъда, на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК. Наличието на наказателна присъда срещу делинквента , обаче, не е задължително условие за изплащане на застрахователно обезщетение, респ. за разглеждането на пряк иск за присъждане на такова, при отказ на застрахователя.
Следователно,обезщетение за забава върху застрахователното обезщетение, в размер на законната лихва се дължи от изтичането на 15 работни дни от предявяването на претенцията – от 14.09.2017 г., доколкото не се установява същата да е останала непопълнена с доказателства, вкл. с оглед изрично основателно указание на застрахователя. Въззивното решение следва да се отмени в потвърдителната му част, за присъдена от първоинстанционния съд законна лихва върху застрахователното обезщетение от 10 000 лева / за което първоинстанционното решение е влязло в сила / за периода 23 август - 13 септември 2017 г. включително.
Предвид изхода на делото касаторът следва да бъде възмезден за понесените в настоящото производство разноски - 1600 лева заплатена държавна такса и 1 500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение или за сума в общ размер от 3 100 лева.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение, на основание чл.293 ал.2 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение № 33/22.04.2019 г. по т.д.№ 51/2019 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 54/10.01.2019 г. по т.д.№ 4/2018 г. на Окръжен съд – Сливен, в частта му с която е уважен предявеният от Г. А. С. иск, с правно основание чл.432 КЗ, за осъждане на„Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве„ ЕАД, да заплати на същата обезщетение за неимуществени вреди, търпими от смъртта на С. А., настъпила в причинна връзка с ПТП от 28.11.2016 г. , по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите лек автомобил, за разликата над сумата от 10 000 лева / за които първоинстанционното решение, като необжалвано е влязло в сила / и до присъдените 80 000 лева, к а к т о и в частта му , с която е присъдена законна лихва върху застрахователното обезщетение за периода 23.08.2017 – 13.09.2017 г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. А. С. иск ,с правно основание чл.432 КЗ, в частта му за осъждане на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве„ ЕАД, да заплати на същата обезщетение за неимуществени вреди, търпими от смъртта на С. А., настъпила в причинна връзка с ПТП от 28.11.2016 г. , по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите лек автомобил, за разликата над сумата от 10 000 лева / за които първоинстанционното решение, като необжалвано е влязло в сила / и до присъдените 80 000 лева.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. А. С. иск за заплащане на законна лихва върху присъденото обезщетение от 10 000 лева, за периода 23.08.2017 г. – 13.09.2017 г..
ПОТВЪРЖДАВА възивното решение в частта, в която е присъдена законна лихва за забава върху застрахователното обезщетение, считано от 14.09.2017 г.,на основание чл.497 ал.1 т.1 КЗ.
ОСЪЖДА Г. А. С., на основание чл. 78 ал.3 ГПК, да заплати на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве„ЕАД направените в касационното производство разноски, в размер на 3 100 лева.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: