О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 613

София, 28.07.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и втората година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4679 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор С. Ц. – прокурор в Апелативна прокуратура Велико Търново, против решение № 99 от 3 август 2021 г., постановено по в.гр.д. № 78/2021 г. по описа на Апелативен съд Велико Търново, в частта му, с която се потвърждава решение № Р-492 от 26 октомври 2020 г., постановено по гр.д. № 986/2019 г. по описа на Окръжен съд Велико Търново, за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на М. К. Ч., с адрес в [населено място], сумата от 15000 лева на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа се, че в противоречие със задължителните постановки на ТР № 3/2004 г., ОСГК, въззивният съд не е обосновал извода си за наличие на причинна връзка между претърпените вреди и повдигнатото обвинение. При определянето на размера на обезщетението не били анализирани всички обстоятелства, имащи отношение към конкретния случай, не била направена правилна оценка на характера, интензивността и динамиката на упражнената спрямо ищеца наказателна принуда, в резултат на което бил накърнен принципът на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. В тази връзка се сочи, че продължителността на наказателното производство била в рамките на разумния срок; била наложена най-леката мярка за неотклонение, която на практика не се е отразила негативно върху начина на живот и правата на обвиняемия; липсвало отражение и върху физическото и психическото състояние на ищеца извън обичайните негативни изживявания; не били настъпили трайни социални, професионални или здравословни промени. Поради липсата на необичайни негативни преживявания се счита, че определеният размер на обезщетението е неоправдано висок, не съответства на съдебната практика по сходни случаи и не били съобразени обществено-икономическите условия в страната. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът М. К. Ч., с адрес в [населено място], представляван от адв. Д. П., в отговор на касационната жалба поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и сочи доводи за неоснователност на жалбата по същество.
Срещу същото въззивно решение, но в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и искът е отхвърлен за сумата над 15000 лева до присъденото от първата инстанция обезщетение от 90000 лева, е подадена касационна жалба от М. К. Ч., с адрес в [населено място], представляван от адв. Д. П..
В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно поради нарушения на материалния закон (чл. 52 ЗЗД), на процесуалния закон (чл. 236, ал. 2 ГПК) и необоснованост. Волята на въззивния съд била неясна и противоречива, тъй като не ставало ясно дали е отчетена възрастта на ищеца, доколкото е посочено, че при повдигане на обвинението ищецът е бил на 57 години, но впоследствие не е съобразена възрастта му към приключване на производството. Поради това се счита, че съдът е формирал неправилни мотиви относно началния момент на търпене на неимуществени вреди – вместо от 2007 г. бил определен размер на обезщетение от начален момент 2010 г. и така е определен размер, несъответен на принципа по чл. 52 ЗЗД. Поддържа се, че не са отчетени и други относими към размера на обезщетението обстоятелства: възрастта на ищеца към момента на образуване на наказателното производство, тази към момента на привличането му към наказателна отговорност и приключване на наказателното производство, личността му, професионалната му реализация и отражението върху същата на база на повдигнатото обвинение и предвиденото наказание, включително лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК, отражението върху личния, обществения и професионалния му живот, разгласата в професионалната среда и уронването на професионалния му имидж. Не били обсъдени гласните доказателства, установяващи влошеното психическо състояние на ищеца в процесния период, намаляването на обема му на работа и свързаните с него притеснения. Нарушена била практиката на ВКС, според която при незаконно обвинение за престъпление, свързано с областта на професионална реализация на обвиняемия/подсъдимия, следва да се извърши преценка за отражението на наказателното производство върху възможностите му за професионални изяви и развитие. Не било изследвано и наличието на пряка причинно-следствена връзка между вредите и наказателното производство. От мотивите на въззивната инстанция не ставало ясно въз основа на какви критерии е определен конкретният размер на обезщетението и не ставало ясно кои от мотивите на първоинстанционния съд споделя и кои - не. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът по тази жалба Прокуратурата на Република България не представя отговор.
Във въззивното решение се приема за установено, че ищецът е бил вещо лице към Районен съд Плевен; с постановление от 17.05.2010 г. е привлечен в качеството на обвиняем по досъдебно производство № Д-93/2009 г. по описа на Окръжна прокуратура П. за престъпление по чл. 219, ал. 1 НК, като му е наложена мярка за неотклонение „подписка“. На 20.09.2010 г., по обвинителен акт срещу Ч. е образувано н.о.х.д. № 1078/2010 г. по описа на Окръжен съд Плевен, производството по което е прекратено поради отвод на всички съдии. ВКС е определил делото да бъде разгледано от Окръжен съд Враца, където е образувано като н.о.х.д. № 132/2011 г., по което са проведени 14 открити съдебни заседания в рамките на една година и седем месеца. С присъда № 28 от 16 ноември 2012 г. окръжният съд е признал ищеца за виновен в това, че на 10.08.2007 г. в [населено място], като вещо лице, назначено по изп.д. № 10011/2007 г. по описа на държавен съдебен изпълнител при Районен съд Плевен, пред съд - държавен съдебен изпълнител, съзнателно е дал невярно писмено заключение. Първоинстанционната присъда е потвърдена с решение № 358 от 24 октомври 2013 г. по в.н.о.х.д. № 204/2013 г. по описа на Апелативен съд София, отменено с решение № 112 от 16 юни 2014 г. по н.д. № 44/2014 г. по описа на ВКС, с което Ч. е оправдан по повдигнатото обвинение. Въз основа на доказателствата по делото е прието, че ищецът е търпял неимуществени вреди, свързани с незаконното обвинение – станал затворен и притеснителен; непрекъснато бил угрижен и изпитвал безпокойство; изглеждал разсеян и отчаян; променило се отношението на околните спрямо него, включително и на колегите му; всички го отбягвали и ограничавали контактите си с него; чувствал се обиден; не можел да спи; накърнено било доброто име на ищеца, уронени били честта и достойнството му. Най-големият срив за него бил през 2012 г., когато спрял да излиза от вкъщи, без да се установява обаче това затваряне да е било за продължителен период. Свидетелката М. (адвокат) посочва, че когато е искала ищецът да бъде назначен за вещо лице по нейни дела, някои съдии не са го допускали. Въпреки окончателното оправдаване на ищеца, хората продължавали да имат негативно отношение към него. При определяне на справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е съобразил, че към момента на започване на наказателното производство ищецът е бил на 57 години, живеел е в [населено място] със съпругата си и към същия момент не е бил осъждан; повдигнатото обвинение е било за престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от една до пет години и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК; през целия период ищецът е бил с най-леката мярка за неотклонение „подписка“; по време на воденото наказателно производство той е продължил да упражнява дейност като вещо лице. Прието е, че продължителността на наказателното производство от около четири години не излиза извън предела на разумния срок, предвид отвода на всички съдии от Окръжен съд Плевен, както и обстоятелството, че производството се е водило против двама подсъдими за различни обвинения. За неоснователни са приети твърденията, че производството е продължило около седем години, тъй като е имало образувано досъдебно производство, водено срещу неизвестен извършител, след това спирано, впоследствие възобновявано, а ищецът е привлечен като обвиняем на 17.05.2010 г., преди това срещу него не са извършвани процесуално-следствени действия, а оправдателната присъда е постановена на 16.06.2014 г. За да обоснове извода си за прекомерност на присъденото от първата инстанция обезщетение, апелативният съд е посочил, че несъмнено обвинението и воденото наказателно производство са засегнати честта и достойнството на ищеца, накърнен бил авторитетът му на вещо лице, но през време на воденото наказателно производство ищецът не е преустановил дейността си като вещо лице. Липсвали обаче данни за конкретни случаи, в които съдът е отказал да го назначи като вещо лице, поради воденото срещу него наказателно производство. Свидетелката М. не установява да е преустановено назначаването му като вещо лице в периода на воденото наказателно производство, а и след оправдаването му. Напротив, самата тя посочва, че в същия период се е консултирала с ищеца по свои дела. Не е установено да е разгласявано чрез медиите или по друг начин обстоятелството, че ищецът е обвинен в престъпление, нито да са претърпени тежки репутационни вреди, предвид това, че той е продължил да бъде назначаван като вещо лице и да се явява пред съда, а след приключване на наказателното производство е продължил дейността, тоест не е бил отхвърлен като специалист. Липсвали данни за негативно отражение на производството върху физическото и психическото му здраве, освен обичайните негативни преживявания. Предвид липсата на доказателства за изключителност на претърпените от ищеца неимуществени вреди, при съобразяване на всички обстоятелства, относими към определяне размера на обезщетението, както и на обществено икономическата обстановка в страна, въззивният съд приема, че справедливият размер на обезщетението е 15000 лева.
Касационният съд приема, че поставените от страните въпроси не обуславят допускането на касационното обжалване.
И в двете касационни жалби се поставят въпроси по приложението на чл. 52 ЗЗД: относно задължението на съда да извърши преценка на всички съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД; подлежат ли на задължителна преценка всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД като възраст, възможности за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитет, име на професионалист и как се отнасят те към намаления от въззивния съд размер на обезщетението; общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага ли сходно разрешаване на аналогични случаи и следва ли да е единна съдебната практика в сходни хипотези, както и дали големи различия между присъдените размери на обезщетенията по дела със сходни факти нарушава този критерий. Не се констатира отклонение от постановките на соченото постановление, както и от практиката на касационния съд по приложението на чл. 52 ЗЗД, основана на тези постановки и споделяна от настоящия съдебен състав. При определяне на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите си съдът следва да посочи конкретните обстоятелства и значението им за размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Същият подход е възприет в сочените от касатора Ч. решения на ВКС (решение № 40 по гр.д. № 2683/2019 г., III г.о.; решение № 86 по гр.д. № 2586/2018 г., IV г.о.; решение № 18 по гр. д. № 2721/2013 г., IV г.о.). В процесния случай въззивният съд е взел предвид всички относими към определянето на справедливия размер на обезщетението обстоятелства, съобразявайки постановките на цитираното ППВС и тълкуването на ВКС. Отчетени са тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, взетата по отношение на ищеца мярка за неотклонение, отражението на повдигнатото обвинение върху личния и професионалния му живот, засягането на доброто му име в обществото, икономическите условия в страната и жизненият стандарт на населението за процесния период. Извършвайки съвкупна преценка на всички релевантни за случая обстоятелства, въззивният съд е стигнал до извод, че присъденото от първата инстанция обезщетение е в завишен размер, като са изложени подробни съображения относно обстоятелствата, обуславящи по-нисък размер на обезщетението. Цитираните по-горе решения на ВКС не дават съпоставима с настоящия случай фактическа обстановка, от която да би могло да се достигне до извода, че неправилно е приложен критерият за справедливо овъзмездяване на претърпените вреди. Съответните обстоятелства в различните дела са обосновали извод за различни вреди, търпени от конкретния индивид, подложен на незаконно наказателно преследване, и не се констатира сходство в основните факти, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по въпроса на касатора Ч. следва ли въззивният съд да отговори след самостоятелна преценка на доказателствата и фактите на всички искови претенции, както и на възраженията и доводите на страните със самостоятелни мотиви, особено когато не възприема изводите на първата инстанция относно размера на справедливото обезщетение и го счита за прекомерно. Не се установява отклонение от трайно установената съдебна практика по приложението на чл. 12, чл. 235, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 ГПК, включително сочената от касатора, съгласно която съдът следва да мотивира акта си, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и изложи мотиви относно своите фактически и правни изводи. Съобразявайки тази практика, въззивният съд се е произнесъл по доводите на страните, при съвкупна преценка на относимите към спорното право доказателства; констатирал е наличието на причинно-следствена връзка между установените вреди и незаконното обвинение; обсъдил е всички обстоятелства, имащи отношение към размера на дължимото обезщетение, като е обосновал извода си за прекомерност на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение.
При този изход на спора е основателно искането на процесуалния представител на ответника по първата касационна жалба за присъждане на адвокатско възнаграждение за изготвяне, подписване и подаване на отговор на касационната жалба. От представения договор за правна защита и съдействие е видно, че договореното възнаграждение е при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, което, предвид защитавания интерес, на основание чл. 7, ал. 2, т. 4, вр. чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения се определя от касационния съд на сумата 735 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 99 от 3 август 2021 г., постановено по в. гр. д. № 78/2021 г. по описа на Апелативен съд Велико Търново.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на адв. Д. С. П. сумата от 735 (седемстотин тридесет и пет) лева адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по гр.д. № 4679/2021 г. по описа на IV г.о., ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: