5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 117 гр. София, 20.02.2014 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 158 по описа за 2014г. Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца [община] чрез процесуален представител адв. Н. Ц. срещу определение № 322 от 30.09.2013г. по ч. т. дело № 266/2013г. на Апелативен съд Б., търговско отделение, в частта, с която е потвърдено определение № 199 от 12.07.2013г. по т. дело № 46/2013г. на Сливенски окръжен съд, търговско отделение в частта, с която [община] е осъдена да заплати на [фирма], [населено място] сумата 2 000 лв. – разноски по делото. Частният жалбоподател прави оплакване за недопустимост на въззивното определение в обжалваната му част поради това, че исковата молба е била приета за разглеждане без извършването на проверка за нейната редовност съгласно чл. 129 ГПК. Релевира доводи, че Сливенски окръжен съд вместо да прекрати производството като недопустимо, е следвало да върне исковата молба с разпореждане на основание чл. 130 ГПК. Поради това, че направените от ответника разноски са свързани с невалидни и недопустими правни актове на съда, същите не подлежат на възстановяване от ищцовата страна. Частният жалбоподател излага съображения, че въззивният съд се е произнесъл по недопустим съдебен акт поради това, че предявеният иск е бил родово подсъден на Сливенски районен съд, предвид неговата неоценяемост. Поддържа евентуални доводи за неправилност на въззивното определение в обжалваната част поради нарушение на чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като въззивният съд не е взел предвид, че нормата на § 2 от Допълнителните разпоредби на Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения има предвид размера на адвокатското възнаграждение за цялото производство. Частният жалбоподател инвокира доводи за допускане на касационно обжалване на съдебния акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: дали съдът следи служебно за процесуална правоспособноскт и дееспособност, за законна представителна власт и такава по пълномощие в производството по проверката на редовността на иска; следва ли тази проверка да се извърши заедно с проверката за редовност на исковата молба, а не отделно; при присъждане на разноските и направено възражение за прекомерност, може ли съдът да намали присъдения хонорар съобразно сложността на делото и определения размер съгласно чл. 36 ЗА във връзка с Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения във връзка с чл. 78, ал. 5 ГПК. Частният жалбоподател се позовава на противоречие с Тълкувателно решение № 3/2009г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и инвокираните доводи, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в определения по чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да намали присъдените от първоинстанционния съд разноски от 12 000 лв. на 2 000 лв. и потвърди определението на Сливенски окръжен съд за сумата 2 000 лв., въззивният съд е констатирал, че за да организира защитата си, предвид получаването на препис от исковата молба, ответникът е ангажирал адвокат и подал мотивиран отговор на исковата молба. Предвид обстоятелството, че предявените искове са неоценяеми и минималният размер на адвокатското възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1/09.07.2004г. е 150 лв., съдебният състав е направил извод, че с оглед направеното оспорване размерът на подлежащото на възстановяване адвокатско възнаграждение не може да бъде по-малък от трикратния размер на възнагражденията съгласно § 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1– т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросът за допустимостта на въззивното определение в обжалваната му част е релевантен за спора, но по отношение на него не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на съдебния акт. Въпросите дали съдът следи служебно за процесуална правоспособност и дееспособност, за законна представителна власт и такава по пълномощие в производството по проверката на редовността на иска, и следва ли тази проверка да се извърши заедно с проверката за редовност на исковата молба, а не отделно, не са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС. Съгласно постоянната практика на ВКС процесуалната правоспособност и дееспособност на страните са абсолютни процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно по всяко време на процеса, и въпросът за тяхното наличие може да бъде поставян и след проверката на редовността на исковата молба. Поради това, че процесуалната правоспособност и дееспособност са условия за допустимост на процеса и валидност на извършените от страната или спрямо нея процесуални действия, по всяко време на процеса съдът има право да изисква доказателства за правосубектност на ответното дружество /в случая втория ответник/. Обстоятелството, че първоинстанционният съд е дал указания на ищеца за представяне на удостоверение за актуално състояние на втория ответник, регистриран в Германия, след като е изпратил препис от исковата молба с доказателствата на първия ищец, а впоследствие е върнал исковата молба и прекратил производството по предявените искове поради недопустимост на исковите претенции и неизпълнение на дадените от съда указания, не обуславя извод за недопустимост на въззивното определение. Въззивният съд се е произнесъл по допустим съдебен акт. Доводът на частния жалбоподател за недопустимост на обжалваното въззивно определение поради това, че предявеният иск е бил родово подсъден на Сливенски районен съд, предвид неговата неоценяемост, е неоснователен, тъй като, дори и искът да е бил подсъден на районния съд, определението за връщане на исковата молба и прекратяване на делото, постановено от окръжния съд, не може да бъде обезсилено на това основание по аргумент от чл. 270, ал. 4 ГПК. Въпросът относно присъждане на разноските при възражение за прекомерност може да бъде уточнен по следния начин: При намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът обвързан ли е от предвиденото в § 2 от ДР Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет ограничение, според което присъденото възнаграждение не може да е по-ниско от трикратния минимален размер на възнагражденията, посочени в Наредбата или е свободен да намали възнаграждението до предвидения в Наредбата минимален размер. По така уточнения правен въпрос е налице постоянна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/ 09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Като е приел, че минималният размер на адвокатското възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1/09.07.2004г. е 150 лв. и с оглед направеното оспорване размерът на подлежащото на възстановяване адвокатско възнаграждение не може да бъде по-малък от трикратния размер на възнагражденията съгласно § 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. , въззивният съд е решил релевантния за спора въпрос в противоречие със задължителната съдебна практика, поради което са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на възизвното определение в обжалваната му част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Определението на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното определение в частта за присъдените разноски над 150 лв. до 2 000 лв. е постановено в противоречие с чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което следва да бъде отменено и искането на ответника [фирма] за присъждане на разноски в посочената част да бъде оставено без уважение. В останалата обжалвана част въззивното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Разноски на частния жалбоподател за настоящото производство не се присъждат, тъй като не е направено искане. Водим от горното, ВКС на РБ, ТК, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯ определение № 322 от 30.09.2013г. по ч. т. дело № 266/2013г. на Апелативен съд Б., търговско отделение в частта, с която е потвърдено определение № 199 от 12.07.2013г. по т. дело № 46/2013г. на Сливенски окръжен съд, търговско отделение в частта, с която [община] е осъдена да заплати на [фирма], [населено място] сумата над 150 лв. до 2 000 лв. – разноски по делото и вместо това постановява: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на [фирма], [населено място] за присъждане на разноски над 150 лв. до 2 000 лв. ОСТАВЯ В СИЛА определение № 322 от 30.09.2013г. по ч. т. дело № 266/2013г. на Апелативен съд Б., търговско отделение в останалата обжалвана част. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.