Р Е Ш Е Н И Е № 55 гр. София, 14 юни 2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и шести януари две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора Ат. Гебрев изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 621 по описа за 2010 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия П. В. П. против въззивно решение № 121/09.07.2010 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 143/2010 г., с което е потвърдена присъда № 7/25.032010 г. на Шуменския окръжен съд по НОХД № 557/2009 г. С тази присъда Шуменският окръжен съд е признал подсъдимия П. В. П. за виновен в това, че на 25.09.2008 г., в гр. Шумен , на [улица], управлявайки л. а. „Мерцедес С 200”с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по чл. 25 ал. 1, пр. 1, чл. 25 ал. 2, изр. 1 и чл. 104 ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Д. Г. С. и средна телесна повреда на П. Ж. Х., поради което и на основание чл. 343 ал. 4, вр. ал. 3, б. „б” и чл. 55 от НК му е наложил наказание 2 години лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл. 66 от НК е отложил за 4 години, както и кумулативно съобразно чл. 343г от НК го е лишил от право да управлява МПС за срок от 2 години. В тежест на подсъдимия е възложил заплащане на разноските по делото. В жалбата, поддържана и в с. з. пред ВКС, се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 2 и 3 от НПК. Претендира се оправдаване на подсъдимия или намаляване на наказанията лишаване от свобода и от правоуправление на 1 година, както и намаляване на изпитателния срок по чл. 66 от НК на 3 години. Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна, поради което предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Частните обвинители и граждански ищци, както и техния повереник, редовно призовани, не се явяват в с. з. пред ВКС. В писмена молба изразяват становище за неоснователност на подадената от подсъдимия жалба. Отделно от това искат присъждане на направени пред Варненския апелативен съд разноски, които са били поискани, но съдът не се е произнесъл. В последната си дума подсъдимият моли за намаляване на наложените му наказания. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. Доводите за неправилно приложение на материалния закон поради осъждане на подсъдимия по предявеното му обвинение не се споделят от ВКС. Всички обстоятелства, относими към пътната обстановка, действията на водачите на л. а. „Мерцедес” и на реанимобила, в който е превозвана пострадалата след претърпяното ПТП по пътя Шумен – Карнобат, както и причинната връзка между допуснатите от подсъдимия нарушения на ЗДвП в района на второто ПТП и настъпилата смърт на Денка С. и съответно телесна повреда на П. Х., са правилно изяснени. Всъщност по този повод възражения са били излагани пред Варненския апелативен съд, който в съществената им част е предложил необходимите отговори в съгласие с изискването по чл. 339 ал. 2 от НПК. ВКС ги споделя и не намира за нужно да ги преповтаря. Единствено с оглед акцентите в жалбата следва да се посочи, че липсва каквото и да е противоречие между доказателствените източници и приетите факти по въпроса относно състоянието на пострадалата, която макар и тежко увредена при първото ПТП, при транспорта й с реанимобила и към момента произшествието с участие на подсъдимия, е била жива, като за поддържане на жизнените й функции са били извършвани нужните реанимационни мероприятия. В съгласие с доказателствата и интерпретацията им в автотехническите експертизи е констатацията за движение на реанимобила със скорост около 60 км./ч. Подобно на въззивния съд и настоящата инстанция намира, че с каквато и скорост да се е движил реанимобилът, това няма особено значение за наказателната отговорност на подсъдимия с оглед нормата на чл. 92 ал. 1, т. 2 от ЗДвП. Същото е положението и относно тезата за необезопасяване на пострадала с колани в самия реанимобил. В крайна сметка, именно със своето неправомерно поведение (обхващащо нарушенията по чл. 25 ал. 1, 2 и чл. 104 ал. 1 от ЗДвП), изразило се в насрещно навлизане в посоката на движение на реанимобила при излизане от реда на паркираните МПС в посока противоположна на неговото движение, което го е задължавало да предприеме мерки за безопасност не само към момента на започването й, но и в целия процес до завършването й, последващо форсиране при възприемане на линейката, вместо да осигури път за преминаването й, с цел навлизане в неговата лента за движение, към която обаче реанимобилът вече се е бил насочил, за да избегне риска от удар в своята лента за движение, подсъдимият е създал непреодолима опасност за движението, довела до настъпване на удара между двете превозни средства. Именно при този удар пострадалата е била допълнително увредена, след което е настъпила и смъртта й, като е била причинена и средната телесна повреда на лекарката от реанимационния екип П. Х.. В този аспект неоснователни са възраженията за липса на причинна връзка между неговите действия и настъпилите съставомерни резултати. Данните за тежкото състояние, в което пострадалата Д. С. се е намирала преди второто ПТП, са могли само да имат значение при преценката за степента на съпричиняване и намаляване на наказанието, което и е направено. ВКС намира за неоснователни възраженията за неправилна оценка на значението и тежестта на установени по делото смекчаващи обстоятелства, сред които не са нито скоростта на движение на реанимобила или липсата на колани за обезопасяване на носилката, в която е била положена пострадалата по време на транспорта, както и конкретния принос на подсъдимия за настъпване на съставомерните последици. Както е видно от изложените от двете инстанции съображения именно това фактическо положение е било отчетено като изключително смекчаващо обстоятелство, позволило приложението на чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК. Наред с него не са били пренебрегнати и множество други като чистото му съдебно минало, критичност и съдействие за разкриване на истината по делото, а също и личността на подсъдимия като водач, при който не се наблюдават системни и тежки нарушения на правилата за движение, за които да е бил наказван по административен ред преди деянието. Всичко това е предопределило и извода за фиксиране на санкцията лишаване от свобода 1 година под предвидения минимум от 3 години, което наказание ВКС намира за съразмерно на извършеното и достатъчно за постигане на целите по чл. 36 от НК. Обратното означава да се пренебрегнат данните за индивидуалната тежест на конкретната проява, обусловена от спецификата на извършените нарушения на правилата за движение, които са в причинна връзка с резултата. Тези нарушения не са никак леки и тяхното значение правилно е намерило отражение при определяне размера на изпитателния срок по чл. 66 от НК на 4 години, както и на този на лишаването от права по чл. 343г от НК – 2 години, който и не може да бъде по-кратък от лишаването от свобода. Неоснователно е искането на повереника на частните обвинители за присъждане на разноски, направени и поискани пред Варненския апелативен съд, за което същият не се е произнесъл. Видно е от приложеното по делото определение № 262/22.10.2010 г., че въззивният съд е удовлетворил искането, като е осъдил подсъдимия да заплати направените пред тази инстанция разноски в размер на 600 лв. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 121/09.07.2010 г. на Варненския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 143/2010 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.