Ключови фрази
Иск за признаване уволнението за незаконно * дисциплинарно уволнение * възстановяване на работа * обезщетение за оставане без работа * обезщетение за неизползван годишен отпуск * отпуск при временна нетрудоспособност * задължения на работодателя преди налагане на дисциплинарно наказание * писмени обяснения * неявяване на работа в течение на два последователни дни


2
Р Е Ш Е Н И Е

№ 330

гр. София, 05.11. 2013 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на десети октомври през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1220 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. Р. М. срещу решение № 152/05.07.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 319/2012 г. на Хасковския окръжен съд (Х.). С него е отменено решение № 157/28.02.2012 г. по гр. дело № 1659/2011 г. на Хасковския районен съд (ХРС) и са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу [община] искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 221, ал. 2 от КТ и чл. 224, ал. 1 от КТ за отмяна на дисциплинарното й уволнение, наложено със заповед № 5/18.03.2011 г. на кмета на ответната община; за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност „счетоводител-касиер” в Общинско предприятие „Лесничейство” на ответната община; и за осъждане на последната да заплати на ищцата-касатор следните суми: сумата 3 173.04 лв. – обезщетение за оставането й без работа през периода 02.05.2011 г. – 03.11.2011 г., сумата 528.84 лв., удържана при уволнението, и сумата 737.97 лв. – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 67 дни за периода 01.01.2008 г. – 02.05.2011 г.; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото.
В касационната жалба и допълнението към нея се излагат оплаквания за и съображения неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Като необоснован се сочи изводът на въззивния съд, че жалбоподателката извършила дисциплинарно нарушение, като не била на работа през периода 01.03.2011 г. – 21.03.2011 г.; в тази връзка жалбоподателката изтъква, че в този период й е бил разрешен отпуск поради временна неработоспособност. Поддържа се и че в нарушение на чл. 195, ал. 2 от КТ съдът приел, че заповедта за дисциплинарното уволнение била надлежно връчена чрез SMS и чрез обаждане по телефона. Като неправилни се сочат и изводите на въззивния съд, че след като работодателят не е указал срок за даване на писмени обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ, те следвало да се дадат незабавно, както и че жалбоподателката е била недобросъвестна при осъществяване на трудовите си права и задължения. Сочи се и че окръжният съд не извършил преценка по чл. 189, ал. 1 от КТ, както и не обсъдил доводи на жалбоподателката по делото във връзка с ползваната от нея закрила при уволнение и с издадените й болнични листове. Въззивният съд неправилно отхвърлил и иска по чл. 224, ал. 1 от КТ, след като отменил решението на районния съд, който го отхвърлил с мотив, че като уважава исковете по чл. 344, ал. 1, т.т. 1-3 от КТ трудовото правоотношение е непрекъснато и отпускът може да се ползва след възстановяването на работа.
Ответната [община] в отговора си излага становище и доводи за неоснователност на жалбата.
С определение № 675/29.05.2013 г. по настоящото дело касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на следните допълнителни основания и по следните пет правни въпроса, представляващи общи основания за допускането, а именно: на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по въпросите: 1) когато работодателят не е определил срок за даване на обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ, в какъв срок следва да бъдат дадени обясненията; и 2) когато заедно с писмените си обяснения служителят представя на работодателя и документи, обосноваващи невъзможност обясненията да се представят в срок или по-рано, следва ли да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 193, ал. 3 от КТ и разполага ли в този случай работодателят с възможност да не вземе под внимание обясненията при издаването на заповедта за дисциплинарно уволнение; и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – по въпросите: 3) когато поради заболяване служителят не се явява на работа, следва ли дисциплинарното производство да приключи със заповед за дисциплинарно уволнение, въпреки, че заболяването е удостоверено с надлежен документ; 4) разполага ли работодателят с възможност да връчи заповедта за налагане на дисциплинарно наказание по начин, различен от посочените в чл. 195, ал. 2 от КТ, и конкретно – чрез обаждане и чрез съобщение (SMS) по мобилен телефон; и 5) след като отмени първоинстанционното решение, с което дисциплинарното уволнение е било признато за незаконосъобразно и отменено, въззивният съд следва ли да се произнесе и по иска за дължимото от работодателя обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Процесната заповед № 5/18.03.2011 г. за дисциплинарно уволнение е издадена за това, че жалбоподателката-ищца не се е явила на работа на 02.03.2011 г., след ползване на разрешен отпуск по чл. 164, ал. 1 от КТ за отглеждане на дете, родено на 01.03.2009 г., до навършване на две-годишна възраст. Неявяването й на работа е констатирано с протоколи от 01.03.2011 г., 02.03.2011 г. и 07.03.2011 г. Със заявление до кмета на ответната община жалбоподателката е поискала да ползва платен годишен отпуск за 2008 г., както и отпуск, наименован в заявлението „отпуската полагаща се за 2-те години майчинство”. Заявлението е изпратено по пощата на 02.03.2011 г. от [населено място] и е входирано при работодателя на 07.03.2011 г. С писмо с изх. № П-136-3/09.03.2011 г. ответникът-работодател е изискал от ищцата, на основание чл. 193, ал. 1 от КТ да даде писмени обяснения защо не се явила на работа на 01.03.2011 г., 02.03.2011 г. и 07.03.2011 г. Със същото писмо работодателят е отказал да разреши на ищцата ползването на отпуск. Също с куриерска пратка, на 18.03.2011 г. в 16.01 ч. жалбоподателката е изпратила своите писмени обяснения, както и болнични листове за периода 01.03.2011 г. - 21.03.2011 г. Трудовият й договор е бил прекратен с процесната заповед № 5/18.03.2011 г. на кмета на общината, на основание чл. 188, т. 3 от КТ, за което ищцата е била уведомена в 9.45 ч. на 18.03.2011 г. на личния й мобилен телефон, а в 10.40 ч. на същата дата, на същия телефон й е изпратен и СМС за това. При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е намерил за незаконосъобразни изводите на първоинстанционния съд за допуснато от ответника-работодател нарушение на разпоредбата на чл. 193, ал. 1 от КТ. Окръжният съд е посочил като неприемлива тезата на ищцата, че след като е в отпуск тя няма задължение да дава писмени обяснения, но въпреки това е дала такива и те не са взети предвид от работодателя. В тази връзка съдът е изтъкнал, че не е бил разрешен отпуск по подаденото заявление от 02.03.2011 г., както и че задължение на работника е да заяви ползване на отпуск предварително преди изтичането му, когато ползва някакъв друг отпуск, или да заяви отпуск когато изпълнява трудовите си функции, и едва след разрешаване да ползва заявения отпуск, а случаят не е такъв. Въззивната инстанция е стигнала и до извода, че ищцата сама се е поставила в невъзможност своевременно да депозира своите обяснения, ако действително е имала намерение да подпомогне работодателя във вземане на своето решение, както и че е действала в разрез с разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от КТ за добросъвестно осъществяване на трудовите права и задължения. В тази връзка е посочено, че действително работодателят не е указал срок, в който да бъдат дадени писмените обяснения, но това означава че те следва да бъдат дадени незабавно, още повече, че след изтичането на полагаемия се отпуск ищцата не се е явила на работа, без да е узнала за волята на работодателя дали и е разрешен или отказан нов отпуск. Въззивният съд е приел и че в продължение на своето недобросъвестно поведение жалбоподателката е дала разнопосочни сигнали за ползване на минал отпуск, неплатен отпуск и същевременно отпуск поради болест, както и че при ползването на последния отново е проявила недобросъвестност като не е представила своевременно болничните листове. В заключение окръжният съд е приел, че ищцата е била длъжна да се яви на работа в деня след изтичането на ползвания отпуск за отглеждане на дете, което тя не е сторила в продължение на няколко дни, а вместо това е заявила ползване на други видове отпуски без да ги конкретизира и посочи времеви диапазон, които не са й разрешени. Ищцата не е проявила интерес и инициатива да узнае какво е решението на работодателя дали й е разрешен или не отпуск, а с последващото си заявление, по повод поисканите обяснения, е уведомила работодателя за желание за ползване на неплатен отпуск, като е представила болнични листове за отсъствието си от работа. Посочено е и че въпреки, че работодателят няма задължение да уведомява работника дали му е разрешен отпуск, а работникът е този който следва да прояви инициатива и да се осведоми дали му е разрешен отпуск, работодателят е изпратил писмо, с което е уведомил жалбоподателката за отказа си, като същевременно е поискал писмени обяснения за неявяването й на работа. С оглед изложеното, въззивният съд е достигнал и до крайния си извод, че е доказана напълно законността на дисциплинарното уволнение на ищцата, поради което предявените от нея обективно съединени искове следва да се отхвърлят.

Както е посочено и в определението по чл. 288 от ГПК по делото, като е приел, че след като в писменото искане с изх. № П-136-3/09.03.2011 г. за даване на обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ работодателят не е указал срок, в който жалбоподателката да даде обяснения, последните е следвало да бъдат дадени незабавно, и като е приел, че жалбоподателката сама се е поставила в невъзможност своевременно да депозира обясненията си, макар да е установил, че тя е представила по делото болнични листове за периода 01.03.2011 г. - 21.03.2011 г., но не ги е обсъдил във връзка с приложението на чл. 193 от ГПК, въззивният съд е разрешил първите два правни въпроса, изведени по делото, в противоречие със задължителната практика на ВКС, и конкретно – в противоречие с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 257/22.05.2012 г. по гр. дело № 985/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В него е прието, че в изпълнение на задължението си по чл. 193, ал. 1 от КТ, работодателят следва да поиска от работника или служителя да даде устни или писмени обяснения, като му предостави разумен срок за това преди налагане на дисциплинарното наказание. Прието е също, че виновно поведение на работника или служителя, препятстващо събирането на обяснения (писмени или устни) от него (193, ал. 3 от КТ), е налице, когато до знанието му е достигнало отправеното искане (писмено или устно) на работодателя за даване на обяснения в разумен срок, но въпреки това работникът или служителят, без извинителна причина, в рамките на предоставения му срок не се яви, за да бъде изслушан от работодателя, или не му предостави писмените си обяснения, както и когато по какъвто и да било начин, без извинителна причина, той не приеме или се постави в невъзможност да получи писменото искане на работодателя за даване на обяснения. Подобни разрешения са възприети и в постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 493/21.01.2013 г. по гр. дело № 1771/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 379/24.06.2010 г. по гр. дело № 410/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
В допълнение следва да се посочи, че и в случая, когато самият работодател не е определил срок за даване на обяснения, работникът или служителят следва да ги даде в разумен срок – според конкретните обстоятелства във всеки отделен случай. Работодателят в този случай също трябва да изчака този разумен срок да изтече, преди да връчи заповедта за налагането на дисциплинарното наказание. Заболяване на работника или служителя, удостоверено с болничен лист, с който му е разрешено ползването на отпуск поради временна неработоспособност, както и други подобни обстоятелства поначало представляват извинителна причина, обуславяща по-голяма продължителност на разумния срок, необходим за даването на обяснения. Когато обаче, преди връчването на заповедта за дисциплинарно наказание работникът или служителят е дал устни или писмени обяснения, които са достигнали до работодателя, е без значение дали заедно с обясненията са представени и такива документи (например – болничен лист), обосноваващи невъзможност те да се представят по-рано в определения от работодателя срок или в разумен срок, когато такъв не е бил определен; без значение в тези случаи е и дали работодателят е взел предвид, достигналите до него писмени обяснения, и дали ги е обсъдил в заповедта за дисциплинарното уволнение. В тези случаи, след като обясненията са дадени и са достигнали до работодателя преди налагането на дисциплинарното наказание, е осъществена хипотезата на чл. 193, ал. 1 от КТ и въпрос за приложението на чл. 193, ал. 2 и ал. 3 от КТ изобщо не стои.
По останалите три правни въпроса – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира следното:
В случаите, когато работникът или служителят не се явява на работа поради заболяване, което е удостоверено с надлежен документ, издаден от компетентния здравен орган, който е разрешил ползването на отпуск поради временна неработоспособност (болничен лист, решение на ЛКК, ТЕЛК, НЕЛК), и този документ е представен на работодателя преди връчването на заповедта за дисциплинарно наказание, не са осъществени съставите на дисциплинарните нарушения по чл. 187, т. 1, пр. 3 от КТ – „неявяване на работа” и по чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ – „неявяване на работа в течение на два последователни работни дни”. В тези случаи работникът или служителят не е бил длъжен да се явява на работа, тъй като е ползвал законоустановен отпуск поради временна неработоспособност, разрешен му от здравните органи – чл. 162 от КТ. В тези случаи дисциплинарното наказание, наложено на основание чл. 187, т. 1, пр. 3 или чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ, е незаконосъобразно и подлежи на отмяна.
Работодателят не разполага с правна възможност да връчи заповедта за налагане на дисциплинарното наказание чрез обаждане или чрез изпращане на текстово съобщение (SMS) по мобилен телефон. Това е така, защото при такова „връчване” няма да са спазени, нито изискването за писмена форма на заповедта – по чл. 195, ал. 1 от КТ (и по чл. 335, ал. 1 от КТ – при дисциплинарно уволнение), нито изискванията за удостоверяване на връчването й – лично срещу подпис или с препоръчано писмо с обратна разписка – по чл. 195, ал. 2 от КТ (респ. – с друга подобна пощенска или куриерска пратка, при която пощенският служител или куриерът удостоверяват датата и начинът на връчването, или датата и причините за невъзможността да се предаде пратката на адреса на работника или служителя, който той е посочил пред работодателя, когато също е налице връчване; в тази връзка – също решение № 257/22.05.2012 г. по гр. дело № 985/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС).
Произнасянето от въззивния съд по иска по чл. 224, ал. 1 от КТ не е обусловено от резултата от произнасянето му иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, когато тези два иска са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване в рамките на едно съдебно производство. Такава обусловеност е налице единствено в хипотезата на чл. 271, ал. 2 от КТ – когато ищецът е предявил иска по чл. 224, ал. 1 от КТ като евентуално съединен с иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и първоинстанционният съд е уважил последния и не се е произнесъл по евентуално съединения иск, като ако въззивният съд отмени първоинстанционното решение в частта му по главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и го отхвърли, той дължи произнасяне и по евентуалния иск по чл. 224, ал. 1 от КТ, чиято висящност се възстановява поради сбъдването на процесуалното условие, при което той е предявен от ищеца. При кумулативно съединяване на двата иска произнасянето на въззивния съд по иска по чл. 224, ал. 1 от КТ зависи от това дали със съответната въззивна жалба първоинстанционното решение е обжалвано в частта му по този иск, респ. -изцяло (чл. 258, ал. 2 от ГПК) и дали жалбоподателят има интерес от това обжалване. Когато първоинстанционният съд уважи иска по чл. 224, ал. 1 от КТ, ответникът-работодател във всички случаи има интерес от обжалването на тази част от решението. Когато първоинстанционният съд отхвърли иска, интерес от обжалването има ищецът, а ответникът поначало няма такъв интерес, тъй като първоинстанционното решение в тази му част го удовлетворява като резултат. В тези случаи – при отхвърляне на иска по чл. 224, ал. 1 от КТ, ответникът-работодател има интерес от обжалването и на тази част от първоинстанционното решение, когато то е нищожно, или е недопустимо в тази му част (чл. 269 от ГПК), или в други сравнително редки хипотези - например, когато искът е бил отхвърлен поради погасяване на спорното задължение чрез прихващане, чрез плащане, по давност и пр., а работодателят поддържа по делото, че за него изобщо не е възниквало задължение за обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ. Когато обаче, при уважени искове по чл. 344, ал. 1 от КТ и при отхвърлен, кумулативно съединен с тях иск по чл. 224, ал. 1 от КТ, ответникът-работодател обжалва изцяло първоинстанционното решение, без да навежда с въззивната си жалба такива оплаквания и доводи относно иска по чл. 224, ал. 1 от КТ, а ищецът не е подал въззивна жалба и първоинстанционното решение не е нищожно или не е недопустимо в частта му по този иск, то въззивното решение, постановено по такава въззивна жалба на ответника-работодател, който няма интерес от обжалването относно отхвърления срещу него иск по чл. 224, ал. 1 от КТ, е недопустимо и подлежи на обезсилване от касационната инстанция в частта му, постановена по този иск. Това е така, защото правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за упражняването, не само на правото на иск, а и на правото на жалба.
Наред с горното – в отговор на последния поставен по делото правен въпрос, следва да се отбележи и че искът по чл. 224, ал. 1 от КТ не е и материалноправно обусловен от исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ. Основна материалноправна предпоставка (основен елемент от фактическия състав) за уважаването на иска за обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ е прекратяването на трудовото правоотношение между страните. Работникът или служителят има право на парично обезщетение, именно поради това, че заради прекратяването на трудовото правоотношение той не може да използва платения си годишен отпуск, който не е използвал до момента на прекратяването. Когато по иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ уволнението (в широк смисъл) бъде отменено като незаконосъобразно, трудовото правоотношение не се възстановява между страните. То се възстановява по силата на съдебното решение, само ако по делото е предявен и е уважен с решението и иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ (аргумент от чл. 325, ал. 1, т. 2 от КТ). И в този случай обаче, изцяло от волята на възстановения на работа работник или служител зависи дали той ще заеме работата (чл. 345, ал. 1 от КТ) и дали ще упражни реално и останалите си права по възстановеното трудово правоотношение, включително и правото си да ползва, останалия неизползван платен годишен отпуск. Поради това, - при наличие на такъв неизползван отпуск, който не е погасен по давност, при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят винаги има право на обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за времето до датата на уволнението, независимо от това дали в същото съдебно производство, в което той е предявил иска си за това обезщетение, са уважени или са отхвърлени и негови искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, т.е. независимо от това дали уволнението е отменено като незаконосъобразно или е било законосъобразно, и дали ищецът е възстановен на работа или не.
При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното въззивно решение е валидно. Предвид възприетото разрешение на последния правен въпрос, поставен по делото, то обаче е процесуално недопустимо в частта му, постановена по иска с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ. Това е така по следните съображения:
Първоинстанционният съд е уважил предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 221, ал. 2 от КТ, и е отхвърлил само иска по чл. 224, ал. 1 от КТ, с мотиви, че с оглед отмяната на уволнението на ищцата, трудовото правоотношение между страните не е било прекратено, а продължава да съществува, и обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ се дължало единствено при наличие на законно уволнение. Ищцата не е подала въззивна жалба; такава е подадена само от ответната община – срещу цялото първоинстанционно решение, без в нея да са наведени каквито и да било оплаквания и доводи за неправилност в частта му по иска по чл. 224, ал. 1 от КТ, нито за нищожност или за недопустимост. Въззивният съд също не е намерил за нищожно или недопустимо първоинстанционното решение, а го е отменил изцяло като неправилно, включително в отхвърлителната му част по иска по чл. 224, ал. 1 от КТ, и този иск отново е отхвърлен с въззивното решение, по вече посочените съображения на окръжния съд, че дисциплинарното уволнение на ищцата било законосъобразно и обективно съединените искове (всички) на същата следвало да се отхвърлят. По изложените по-горе съображения, в случая ответната община не е имала правен интерес да обжалва отхвърлителната част на първоинстанционното решение, постановена по предявения срещу нея иск по чл. 224, ал. 1 от КТ. Поради това, в тази й част, въззивната жалба на ответника по делото е процесуално недопустима, съответно – процесуално недопустимо е и въззивното решение в същата част, постановена по иска по чл. 224, ал. 1 от КТ.
По горните съображения и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1, във вр. с чл. 293, ал. 4, пр. 2 от ГПК, обжалваното въззивно решение следва да се обезсили в тази негова недопустима част и въззивното и касационното производство по делото, в същата част – по иска по чл. 224, ал. 1 от КТ, следва да се прекрати.
От горното следва, че в отхвърлителната му част – по иска с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ, първоинстанционното решение влиза в сила от датата на настоящото (необжалваемо) касационно решение.
В останалата му част, обжалваното въззивно решение е процесуално допустимо, но при проверката по чл. 290, ал. 2 от ГПК настоящият съдебен състав го намира за неправилно. Съображенията за това са следните:
Предвид възприетото по-горе разрешение на четвъртия правен въпрос, поставен по делото, неправилен е изводът на въззивния съд, че процесната заповед за дисциплинарното уволнение на ищцата била връчена на последната на 18.03.2011 г., чрез уведомяване по личния й мобилен телефон и чрез изпращане на текстово съобщение (SMS) на същия телефон. Установява се, че заповедта е надлежно връчена по-късно – лично срещу подпис на ищцата – на 02.05.2011 г., което е надлежно удостоверено върху самата заповед. Тази дата 02.05.2011 г. е и датата на уволнението й, съгласно чл. 195, ал. 3 и чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ.
Основателно е и оплакването в касационната жалба, че въззивният съд изобщо не е обсъдил доводите на ищцата, наведени с исковата й молба, за ползвана от нея предварителна закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 1 и т. 4 от КТ. Към установената дата на уволнението – 02.05.2011 г., към която се отнася предварителната закрилата при уволнение съгласно чл. 333, ал. 7 от КТ, ищцата обаче не е ползвала отпуск, поради което тя не се е ползвала и от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ. Към същата дата дъщерята на ищцата, [дата на раждане] , не е била навършила тригодишна възраст, поради което ищцата се е ползвала с предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 1 от КТ. Тази закрила обаче е била успешно преодоляна от ответника-работодател, който е поискал и му е било дадено от инспекцията по труда предварително (преди датата на уволнение) разрешение за дисциплинарното уволнение на ищцата – с писмо изх. № 0072-0874/17.03.2011 г. на Дирекция „ИТ” – [населено място]. С оглед на това, позоваването от ищцата на предварителната закрила при уволнение е неоснователно.
В противоречие с цитираната по-горе, задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК по първите два правни въпроса, поставени по делото, въззивният съд неправилно е приел, че след като ответникът-работодател в писменото си искане с изх. № П-136-3/09.03.2011 г. не е определил срок, в който ищцата да даде обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ за неявяването си на работа на 02.03.2011 г. и на 07.03.2011 г., тези обяснения е следвало да бъдат дадени незабавно. Както вече беше посочено, обясненията е следвало да бъдат дадени в рамките на разумен срок. Предвид неправилно приетата от него дата на дисциплинарното уволнение на ищцата, окръжният съд неправилно е приел и че с недобросъвестното си поведение тя сама се била поставила в невъзможност да даде своевременно обяснения. Предвид възприетото по-горе разрешение на втория поставен по делото правен въпрос, следва изводът, че след като от доказателствата е установено, че на 18.03.2011 г. ищцата е изпратила чрез куриерска служба своите писмени обяснения, които са достигнали до работодателя на следващия ден и са заведени при него с вх. № П-136-3/19.03.2011 г. – преди датата на дисциплинарното уволнение 02.05.2011 г., то писмените обяснения на ищцата за неявяването й на работа на 02.03.2011 г. и на 07.03.2011 г. са надлежно поискани и надлежно дадени съгласно чл. 193, ал. 1 от КТ. Както вече беше посочено по-горе, обстоятелството, че тези писмени обяснения не са обсъдени в процесната заповед № 5/18.03.2011 г. за дисциплинарното уволнение на ищцата, където е посочено, че тя не е дала обяснения, е без значение, след като обясненията са дадени и са достигнали до работодателя преди връчването на заповедта на 02.05.2011 г., до който момент работодателят е могъл да я ревизира. От друга страна, съгласно съдържанието на тази заповед, ищцата е наказана за неявяване на работа не само на 02.03.2011 г. и на 07.03.2011 г., за което са й поискани и тя е дала обяснения, а и за неявяване на работа в периода 08.03.2011 г. – 17.03.2011 г. За този период на неявяване на работа, от ищцата не са искани обяснения, поради което, съгласно чл. 193, ал. 2 от КТ, за този период дисциплинарното наказание е незаконосъобразно наложено.
По тези съображения и предвид възприетото по-горе разрешение на третия поставен по делото правен въпрос, следва, че е изцяло неправилен и решаващият по делото извод на въззивния съд за законосъобразност на дисциплинарното уволнение на ищцата. Последната е представила с исковата си молба болничен лист № 0333809/18.03.2011 г. и болничен лист № 0714681/18.03.2011 г., с които, поради нейно и на малолетната й дъщеря заболявания, й е разрешен отпуск поради временна неработоспособност през периода 01.03.2011 г. – 21.03.2011 г., т.е. и за посочените по-горе дати 02.03.2011 г. и 07.03.2011 г. Ответната община е представила по делото решение № 1293-093/21.06.2011 г. на ТЕЛК за отмяна на тези два болнични листа, но нито върху това решение е налице отбелязване, нито от останалите събрани по делото доказателства се установява, това решение на ТЕЛК да е влязло в сила (като следва да се отбележи, че представеното едва с касационната жалба на ищцата решение на НЕЛК за отмяна на решението на ТЕЛК, е недопустимо да бъде обсъждано). При липса на влязло в сила решение на ТЕЛК за отмяна на двата болнични листа, следва да се приеме, че поради разрешения й с тях от здравните органи отпуск поради временна неработоспособност, ищцата не е била длъжна да се явява на работа на 02.03.2011 г. и 07.03.2011 г. (а и след това – до 21.03.2011 г.), т.е. тя не е извършила, вмененото й с процесната заповед 5/18.03.2011 г. нарушение на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ, поради което дисциплинарното й уволнение, като незаконосъобразно наложено, следва да бъде отменено – по предявения по делото иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ.
Неправилното отхвърляне на този иск от въззивния съд е довело до неправилно отхвърляне и на обусловените от него искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 221, ал. 2 от КТ, тъй като по делото са установени и останалите материалноправни предпоставки за тяхната основателност, а именно:
Между страните няма спор по делото (това изрично е заявено от тях в съдебното заседание на 17.11.2011 г.), че ищцата е заемала длъжността „счетоводител” в Общинско предприятие „Лесничейство” на ответната община, съгласно действащото към датата на уволнението й щатно разписание (което също е представено по делото). Установено е и че трудовият договор между страните е такъв за неопределено време (чл. 67, ал. 1, т. 1 от КТ). С оглед това, ищцата следва да бъде възстановена на заеманата от нея при незаконосъобразното й уволнение, длъжност „счетоводител” в Общинско предприятие „Лесничейство” на ответната община – по предявения по делото иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ
Незаконосъобразното дисциплинарно уволнение на ищцата, както беше посочено по-горе, е извършено на 02.05.2011 г. От тази дата и до края на процесния шестмесечен период – 02.11.2011 г., ищцата, вследствие уволнението, е останал без работа, видно от представените по делото, трудова книжка и регистрационна карта в бюрото по труда, както и от констатацията на съда по оригинала на трудовата книжка, извършена в съдебното заседание на 08.12.2011 г. Съгласно неоспореното заключение на съдебно-счетоводната експертиза по делото, размерът на брутното трудово възнаграждение на ищцата, по смисъла на чл. 228, ал. 1 от КТ, възлиза на 528.84 лв., която е и удържаната от страна на работодателя сума при дисциплинарното уволнение – на основание чл. 221, ал. 2 от КТ. От това следва, че дължимият от ответника на ищцата размер на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ за процесния шестмесечен период 02.05.2011 г. – 02.11.2011 г. възлиза на претендираната от ищцата процесна сума 3 173.04 лв., която сума – по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, ответната община следва да бъде осъдена да заплати на ищцата, ведно с претендираната законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаването на исковата молба в съда – 16.05.2011 г. до окончателното изплащане на сумата.
С постановяваната с настоящото решение, отмяна на незаконосъобразното дисциплинарно уволнение на ищцата, отпада основанието за работодателя за удържаното (съгласно обсъденото по-горе експертно заключение по делото) от нея обезщетение по чл. 221, ал. 2 от КТ – в размер на 528.84 лв., която сума – по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 221, ал. 2 от КТ, ответната община следва да бъде осъдена да заплати на ищцата, ведно с претендираната законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаването на исковата молба в съда – 16.05.2011 г. до окончателното изплащане на сумата.
Предвид гореизложеното, на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в необезсилваната му част, постановена по исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 221, ал. 2 от КТ, и тези искове следва да бъдат уважени от касационната инстанция – както е посочено по-горе.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответната община дължи и следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателката-ищца, и претендираните и направени от последната разноски за заплатени адвокатско възнаграждение (пред трите инстанции – общо 1 000 лв.) и държавна такса (за препис от документ – пред въззивната инстанция – 0.50 лв.), съразмерно с уважената част – четири от петте предявени иска по делото (двата от които – неоценяеми, а останалите три – парични, единият от които е отхвърлен от районния съд), а именно – сумата 900.72 лв.
Също предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответната община, претендираните и направени от последната разноски за заплатени адвокатско възнаграждение (пред първата и въззивната инстанция – общо 590 лв.) и държавна такса (за препис от документи – пред първата инстанция и по въззивната жалба – общо 138.76 лв.), съразмерно с отхвърлената част – един от петте предявени иска по делото (двата от които – неоценяеми, а останалите три – парични), а именно – сумата 72.68 лв.
На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответната община следва да бъде осъдена да заплати и дължимите държавни такси и разноските, направени от бюджета на съда за възнаграждение на вещото лице, съразмерно с уважената част – четири от петте предявени иска по делото (двата от които – неоценяеми, а останалите три – парични, единият от които – отхвърлен), а именно: по сметка на ХРС – сумата 349.77 лв. (от които 308.08 лв. – държавна такса и 41.69 лв. – разноски за възнаграждение на вещото лице), по сметка на Х. – сумата 15.58 лв. (невнесена дължима част от държавната такса) и по сметка на ВКС – сумата 181.05 лв. (държавни такси).
Мотивиран от всичко гореизложено, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 152/05.07.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 319/2012 г. на Хасковския окръжен съд, в частта по иска с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ и ПРЕКРАТЯВА въззивното и касационното производство по делото в частта по този иск;
ОТМЕНЯ решение № 152/05.07.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 319/2012 г. на Хасковския окръжен съд, в останалата част и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, като незаконосъобразно, дисциплинарното уволнение на З. Р. М., извършено със заповед № 5/18.03.2011 г. на кмета на [община], връчена на 02.05.2011 г.;
ВЪЗСТАНОВЯВА, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, З. Р. М. на заеманата преди незаконосъобразното й уволнение длъжност „счетоводител” в Общинско предприятие „Лесничейство” на [община];
ОСЪЖДА [община] да заплати на З. Р. М. следните суми: на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ – сумата 3 173.04 лв. (три хиляди сто седемдесет и три лева и четири стотинки), представляваща обезщетение за оставането й без работа поради незаконосъобразното уволнение през периода 02.05.2011 г. – 02.11.2011 г.; на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, във вр. с чл. 221, ал. 2 от КТ – сумата 528.84 лв. (петстотин двадесет и осем лева и осемдесет и четири стотинки), удържана й като обезщетение при дисциплинарното уволнение; ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 16.05.2011 г. до окончателното им изплащане; и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК – сумата 900.72 лв. (деветстотин лева и седемдесет и две стотинки) – разноски по делото;
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, З. Р. М. да заплати на [община] сумата 72.68 лв. (седемдесет и два лева и шестдесет и осем стотинки) – разноски по делото;
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, [община] да заплати дължимите държавни такси и разноски, направени от бюджета на съда, а именно: по сметка на Хасковския районен съд – сумата 349.77 лв. (триста четиридесет и девет лева и седемдесет и седем стотинки), по сметка на Хасковския окръжен съд – сумата 15.58 лв. (петнадесет лева и петдесет и осем стотинки) и по сметка на Върховния касационен съд – сумата 181.05 лв. (сто осемдесет и един лева и пет стотинки).
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.