Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 48
гр. София, 09.07. 2020 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично заседание на двадесети май през две хиляди и двадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1072/2019 година


Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 92 от 20.02.2020 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 43 от 01.02.2019 г., постановено по в. т. д. № 700/2018 г. на Апелативен съд - Пловдив, в частта, с която е потвърдено решение от 12.10.2018 г. по т. д. № 96/2018 г. на Окръжен съд - Пазарджик в частта за осъждане на Община Панагюрище да заплати на „ВиК ПРОЕКТ” ЕООД сумата 62 040 лв. с ДДС - възнаграждение по чл.3, т.1 от сключен между страните договор № 72/08.03.2013 г., ведно със законната лихва от 07.03.2018 г. до окончателното плащане и съответната част от присъдените разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
В касационната жалба на Община Панагюрище се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се иска неговата отмяна. Касаторът поддържа, че въззивният съд е направил незаконосъобразен извод за нищожност на договорната клауза на чл.3 в частта, уреждаща начина на плащане на дължимото възнаграждение за извършената от изпълнителя работа, без да съобрази търговския характер на договора и разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ, от която за ищеца - изпълнител произтича забрана да се позовава на нищожност, след като с поведението си е демонстрирал зачитане на действието на изявленията по договора и е изпълнил поетите задължения. Навежда оплакване, че съдът се е произнесъл по действителността на клаузата на чл.3, въпреки несвоевременно въведените от ищеца доводи за нейната нищожност. Излага аргументи, че след като при сключване на договора ищецът се е съгласил с уговорката плащането на възнаграждението да се осъществи в зависимост от настъпването на предвидените в чл.3 - одобряване на изготвения проект, сключване на договор по Програмата за развитие на селските райони и получаване на авансово плащане от Разплащателната агенция, съдът е следвало да приложи разпоредбата на чл.25 ЗЗД и да отхвърли исковата претенция предвид установения по делото факт, че уговореното отлагателно условие не се е сбъднало по обективни и независещи от волята на възложителя причини. Обосновава теза, че дори да се отрече наличието на уговорка с характеристиките по чл.25 ЗЗД, предварително изразеното от ищеца съгласие да му бъде изплатено възнаграждение след осигуряване на финансов ресурс от възложителя, както и последвалата липса на финансиране, обуславят неоснователност на иска по чл.266, ал.1 ЗЗД.
Ответникът по касация „ВиК ПРОЕКТ” ЕООД - [населено място], оспорва касационната жалба като неоснователна по съображения, изложени от процесуалния му представител в отговор по чл.287, ал.1 ГПК и в открито съдебно заседание. Изразява становище, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, и претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото и на заявените касационни основания, съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК приема следното :
За да потвърди решението на Окръжен съд - Пазарджик в частта, с която е уважен предявеният от „ВиК ПРОЕКТ” ЕООД против Община Панагюрище осъдителен иск с правна квалификация чл.79, ал.1 вр. чл.266, ал.1 ЗЗД, Апелативен съд - Пловдив е приел, че в качеството на възложител по договор № 72/08.03.2012 г. общината - ответник дължи и следва да заплати на дружеството - ищец претендираната с иска сума от 62 040 лв., представляваща възнаграждение (с включен ДДС) за извършена в изпълнение на договора и надлежно приета работа.
От фактическа страна не е имало спор, че договорът е сключен след проведена процедура по глава 8а ЗОП (отм.) и че с него Община Панагюрище е възложила, а „ВиК ПРОЕКТ” ЕООД е приело да изготви работен проект за обект „Реконструкция и рехабилитация на вътрешна водопроводна мрежа на [населено място] и [населено място], общ. Панагюрище” срещу хонорар (възнаграждение) 51 700 лв. без ДДС или 62 040 лв. с ДДС. На 15.03.2013 г. е подписан приемо - предавателен протокол, с който изпълнителят е предал, а възложителят е приел без възражения изготвения в срок работен проект.
При анализа на доказателствата въззивният съд е установил, че клаузата на чл.3 от договора, уреждаща начина на плащане на дължимото възнаграждение, се различава по съдържание от клаузата на чл.3 в проекта за договор, приложен към офертата на ищеца и приет от последния с изрична декларация в процедурата за възлагане на обществената поръчка. В чл.3 от проекта за договор е предвидено, че задължението на възложителя за изплащане на възнаграждение ще бъде изпълнено по схемата аванс от 10 %, платим до 7 дни след подписване на договора, междинно плащане от 10 % до 7 дни след предаване на проекто - сметната документация с приемо - предавателен протокол и окончателно разплащане от 80 % след сключване на договор за финансиране на проектното предложение от Програмата за развитие на селските райони /ПРСР/ и получаване на аванс, а в чл.3 от подписания на 08.03.2013 г. договор - че възнаграждението на изпълнителя ще бъде изплатено в срок до 7 работни дни след одобрение на изготвения проект и сключване на договор по ПСРС до размер на одобрените средства по бюджета на проекта и получено авансово плащане от Разплащателна агенция. Разликата между двете клаузи е преценена като съществена за спора предвид разпоредбата на чл.41, ал.2 ЗОП (отм.), задължаваща възложителя да сключи договор със съдържание, напълно идентично със съдържанието на проекта за договор, приложен към документацията за провеждане на обществената поръчка и допълнен с офертата на определения за изпълнител участник. Въззивният съд е направил извод, че поради противоречие с императивното изискване на чл.41, ал.2 ЗОП (отм.) клаузата на чл.3 от договора е нищожна и на основание чл.26, ал.4 ЗЗД следва да бъде заместена от съдържащата се в проекта за договор клауза с идентична номерация, за която страните са постигнали съгласие в процедурата по чл.8 ЗОП (отм.). В зависимост от този извод съдът е приел, че според действителната уговорка възложителят е следвало да заплати на изпълнителя сумата 6 204 лв. в срок до 16.03.2013 г., сумата 6 204 лв. в срок до 22.03.2013 г. и остатъка от 49 632 лв. (80 % от договореното възнаграждение) - след сключване на договор и получаване на аванс от средствата по ПРСР.
Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника, че не дължи претендираното с иска по чл.266, ал.1 ЗЗД възнаграждение, тъй като по независещи от него причини не се е сбъднало уговореното в клаузата на чл.3 отлагателно условие за изплащане на възнаграждението - не е сключен договор по ПРСР и не са предоставени необходимите средства за реализиране на изработения от ищеца проект. По повод на възражението съдът е изложил съображения, че разпоредбата на чл.266, ал.1 ЗЗД е диспозитивна и позволява на страните да уговорят друг момент за плащане на възнаграждението, различен от момента на приемане на работата, но с оглед употребения в чл.303а ТЗ израз „срок за изпълнение на парично задължение” този момент винаги трябва да е определяем. Изхождайки от изискването за определяемост, съдът е преценил, че от гледна точка на чл.303а ТЗ е недопустимо задължението за заплащане на 80 % от възнаграждението за извършената от ищеца и приета без възражения работа да се обвързва с настъпването на бъдещо несигурно събитие, каквото представлява сключването на договор по ПРСР и получаване на аванс. Съдът е отрекъл приложимостта на разпоредбата на чл.25 ЗЗД спрямо сключения от страните договор с мотив, че тя предвижда възможност действието на целия договор да се обвърже с настъпването или ненастъпването на едно бъдещо събитие, докато в случая от настъпването на бъдещо несигурно събитие е обусловено само изпълнението на насрещната престация на възложителя. Същевременно, като е акцентирал върху каузалния характер на договора за изработка с присъщите му насрещни престации, съдът е формирал извод, че уговорката, с която окончателното плащане на възнаграждението за извършената и приета работа е поставено в зависимост от настъпването на бъдещо несигурно събитие, противоречи на добрите нрави и на принципа за равнопоставеност на субектите в правоотношението, тъй като създава възможност насрещната престация на възложителя да не се изпълни никога поради несбъдване на поставеното в договора условие. Предвид установеното противоречие посочената уговорка е квалифицирана като нищожна и е прието, че съгласно чл.26, ал.4 ЗЗД тя следва да бъде заместена от повелителната разпоредба на чл.303а, ал.2 ТЗ, определяща максимално допустимия срок, до който може да се отложи плащането на парично задължение по търговска сделка - 30 дни от приемане на работата. След съобразяване на безспорния между страните факт, че изготвеният от ищеца проект е приет без възражения от ответника с протокола от 15.03.2013 г., съдът е заключил, че задължението за плащане на последните 80 % от уговореното възнаграждение, възлизащи на 49 632 лв. с ДДС, е станало изискуемо към 15.04.2013 г., независимо от липсата на сключен договор по ПРСР и на осигурен финансов ресурс за реализиране на проекта.
В съответствие с дадените разрешения въззивният съд е споделил преценката на първоинстанционния съд за основателност на иска по чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 62 040 лв. и е потвърдил обжалваното пред него решение.
Решението на Апелативен съд - Пловдив е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с практиката в решение № 7/19.04.2017 г. по т. д. № 53312/2015 г. на ВКС, І г. о., решение № 161/19.07.2018 г. по т. д. № 1561/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 15/22.12.2016 г. по т. д. № 2402/2014 г. на ВКС, І т. о., относима към значимите за изхода на делото въпроси : „Приложима ли е разпоредбата на чл.25 ЗЗД по отношение на задължението на възложителя по договор за изработка да заплати възнаграждение за приета работа; Действителна ли е клауза в договор за изработка, поставяща изпълнението на задължението на възложителя за заплащане на възнаграждение на изпълнителя за извършена и приета работа в зависимост от изпълнението на задължение към възложителя от страна на трето за договорното правоотношение лице“.
В решение № 7/19.04.2017 г. по т. д. № 53312/2015 г. на ВКС, І г. о., е прието, че съгласно установения в чл.9 ЗЗД принцип за свобода на договарянето страните могат да поставят сключения от тях договор под условие по смисъла на чл.25 ЗЗД, предвиждайки потенциалните изменения на облигационната връзка досежно целия комплекс от права и задължения или отделни негови елементи; С чл.25, ал.1, изр.2 ЗЗД законодателят е въвел фикция, че условието се е сбъднало, ако страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно попречи то да настъпи, като преценката относно фингираното сбъдване на условието следва да се осъществи при съпоставка между поведението на страната и закономерния ход на събитията при отчитане интересите на страните и предметната рамка на сключения договор. Решението е постановено по повод предявен иск за заплащане на възнаграждение по договор за изработка, финансиран със средства по Оперативна програма „Околна среда 2007 - 2013 г.”, и в него е призната принципно възможността страните по договора да обвържат окончателното плащане на дължимото в полза на изпълнителя възнаграждение със сбъдването на отнапред уговорено условие по смисъла на чл.25 ЗЗД. Практиката в цитираното решение се споделя от настоящия състав на ВКС, но с уточнението, че уговореното отлагателно условие трябва да е съобразено с равнопоставеността на договарящите страни и с възмездния характер на договора за изработка, като несбъдването му не трябва да води до освобождаване на изпълнителя от типичната за договора престация.
Според решение № 15/22.12.2016 г. по т. д. № 2402/2014 г. на ВКС, І т. о., практиката в което е възприета в решение № 161/19.07.2018 г. по т. д. №1561/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., в рамките на признатата от чл.9 ЗЗД свобода на договаряне страните по договор за изработка могат да уговорят клауза, поставяща изпълнението на задължението на възложителя да заплати на изпълнителя възнаграждение за извършената и приета работа (чл.266, ал.1 ЗЗД) в зависимост от изпълнението на задължение към възложителя от страна на трето за договора лице; Клауза с посоченото съдържание съставлява отсрочка за изпълнение задължението на едната от договарящите страни - възложителят, спрямо визираните в закона предпоставки за настъпване на изискуемостта му и доколкото волята на насрещната страна - изпълнителят, не би могла да бъде уговаряне на плащането като хипотетично и възможно неизпълнимо задължение, отсрочването предполага договаряне и на конкретните предпоставки, при които ще настъпи изискуемостта на задължението; Когато страните не са посочили изрично тези предпоставки, договореното помежду им следва да бъде приложено по начин, който най-пълно и логично съответства на волята им и на добрите търговски практики и не представлява злоупотреба с правата на кредитора; За да не се стигне до злоупотреба с правата на кредитора, уговорката, че възложителят ще плати, когато на него му заплатят, следва да се прилага чрез тълкуване на предпоставките, които страните са визирали при договарянето й, а това - с оглед грижата на добрия търговец и добрите търговски практики, следва да се счита времето, обичайно необходимо или уговорено за изпълнението на възложителя спрямо третото лице, без значение дали възложителят е изпълнил точно и в срок спрямо това лице и дали изпълнението му е прието.
В противоречие с посочената практика на ВКС въззивният съд е отрекъл приложимостта на разпоредбата на чл.25 ЗЗД към сключения между страните договор за изработка и е квалифицирал като нищожна съдържащата се в договора клауза, с която страните са обусловили окончателното плащане на 80 % от уговореното възнаграждение от настъпването на факти извън съдържанието на правоотношението помежду им - сключване на договор от възложителя за финансиране по ПРСР и получаване на аванс за реализиране на изготвения от изпълнителя проект. Противоречието е предпоставило допускане на въззивното решението до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но въпреки формалното му наличие крайният извод в решението за основателност на иска по чл.266, ал.1 ЗЗД е правилен.
При сключване на договора от 08.03.2013 г. страните са постигнали съгласие да се отклонят от правилото на чл.266, ал.1 ЗЗД, според което възнаграждението за извършената и приета работа по договор за изработка се заплаща от възложителя на изпълнителя при приемане на работата. Въззивният съд е приел, че действителната воля на договарящите относно начина на плащане на възнаграждението е отразена в клаузата на чл.3 от проекта за договор, предложен от възложителя в процедурата по чл.ЗОП (отм.) и приет с офертата на изпълнителя, предвиждаща възложителят да заплати 10 % от възнаграждението в срок до 7 дни от подписване на договора, 10 % в срок до 7 дни от предаване на проектно - сметната документация с приемо - предавателен протокол и 80 % след сключване на договор за финансиране на проектното предложение от ПРСР и получаване на аванс. В рамките на производството по чл.288 ГПК касаторът не е поставял въпрос, свързан с оплакването в касационната жалба, че изводът за приложимост в отношенията между страните на клаузата на чл.3 от проекто - договора е резултат от произнасяне по несвоевременно въведен от ищеца довод за нищожност на клаузата на чл.3 от подписания договор. Поради липсата на поставен въпрос в посочения смисъл законосъобразното формиране на извода за нищожност на клаузата на чл.3 от договора и за заместването й по силата на чл.26, ал.4 ЗЗД с клаузата на чл.3 от проекта за договор не може да бъде предмет на касационна проверка по реда на чл.290 ГПК. В хода на процеса не е имало спор, че ответникът - възложител не е извършвал плащания по договора, и предвид приетата за релевантна уговорка относно начина на плащане на възнаграждението претенцията на ищеца - изпълнител за заплащане на дължимите към 16.03.2013 г. (7 дни след подписване на договора) и към 22.03.2013 г. (7 дни след подписване на приемо - предавателния протокол за приемане на изработения проект) по 10 % от възнаграждението, т. е. по 6 204 лв., е основателна.
Произнасянето по основателността на иска за останалите 80 % от уговореното възнаграждение, възлизащи на сумата 49 632 лв., предполага тълкуване на предпоставките, с които страните са обвързали изпълнението на задължението на възложителя Община Панагюрище за окончателно разплащане с изпълнителя „ВиК ПРОЕКТ” ЕООД. Тези предпоставки са уговорени в приложимата клауза на чл.3 от проекта за договор, която - противно на становището на въззивния съд, не противоречи на добрите нрави и не е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД.
Ответникът - касатор поддържа теза, че с клаузата на чл.3 е уговорено отлагателно условие по смисъла на чл.25 ЗЗД, което не се е сбъднало по независещи от него причини и по аргумент от чл.25, ал.1, изр.2 ЗЗД той не дължи претендираното от ищеца възнаграждение. Преценена в аспекта на целия договор и на преследвания с него резултат, обсъжданата клауза не може да се квалифицира като уговорка за отлагателно условие по смисъла на чл.25 ЗЗД, тъй като не обвързва пораждането на действието на договора, респ. на правата и задълженията на възложителя и изпълнителя, от настъпването на бъдещо несигурно събитие. Поставянето на задължението на възложителя за плащане на възнаграждение за извършената и приета работа в зависимост от настъпването на бъдещо несигурно събитие е възможно и допустимо само при съблюдаване на принципа за равнопоставеност на страните в договорното правоотношение. В конкретния случай принципът за равнопоставеност би бил спазен, ако и задължението на изпълнителя, срещу което се дължи остатъка от възнаграждението, е обусловено от настъпването на бъдещо несигурно събитие. При сключване на договора от 08.03.2013 г. страните не са уговорили подобно условие по отношение задължението на изпълнителя и с оглед изискването за равнопоставеност уговорката в чл.3 не може да се приравни на уговорка за отлагателно условие, чието несбъдване има за последица освобождаване на възложителя от изпълнение на основното му договорно задължение по чл.266, ал.1 ЗЗД - да заплати възнаграждение за извършената и приета работа. Като се има предвид, че договорът е сключен в рамките на процедура по чл.8 ЗОП (отм.), единствената цел на клаузата на чл.3 е да се отсрочи във времето изпълнението на задължението на възложителя за плащане на последните 80 % от възнаграждението до момента на осъществяване на определени обстоятелства, специфични за правоотношенията между възложител и изпълнител по договор за изработка, финансиран от фондовете на Европейския съюз. Отсрочването е продиктувано от намерението на ответника да реализира изработения от ищеца проект със средства, предоставени му от бюджета на ПРСР 2007 г. - 2013 г. Обстоятелствата са уговорени изрично още при сключване на договора и по причина на неговия възмезден характер е логично да се приеме, че към момента на възникване на договорното правоотношение ищецът - изпълнител не е имал съмнение относно сигурното им настъпване в бъдеще. Аргумент за този извод се съдържа и в мотивите към решението по т. д. № 2402/2014 г. на ВКС, І т. о., в които е обосновано становище, че в хипотеза, аналогична на разглежданата, волята на изпълнителя да бъде отсрочена изискуемостта на задължението на възложителя за плащане на възнаграждение в никакъв случай не може да се тълкува като воля за уговаряне на задължението като възможно неизпълнимо или на плащането като хипотетично. Изразеното от ищеца съгласие да получи окончателното възнаграждение от 80 % след осигуряване на очакваното от ответника финансиране по ПРСР не е равнозначно на съгласие за безвъзмездно престиране на дължимия по договора резултат в случай, че уговорените в клаузата на чл.3 обстоятелства не настъпят. Подобно тълкуване на уговорката относно момента на плащане на възнаграждението противоречи на постигнатото при сключване на договора съгласие възложителят да заплати на изпълнителя възнаграждение за извършената работа в размер на 62 040 лв. с ДДС и е несъвместимо с възмездния характер на договора за изработка, който не предвижда право за възложителя да не плати дължимото възнаграждение в случай на несбъдване на визираните в чл.3 обстоятелства. По изложените съображения и в съответствие с практиката в решението по т. д. № 2402/2014 г. на ВКС, І т. о., настоящият състав на ВКС приема, че обективираната в клаузата на чл.3 обща воля на страните следва да се тълкува като съгласие окончателното плащане на последните 80 % от дължимото на изпълнителя възнаграждение да бъде отсрочено с оглед на обичайния или на максимално допустимия краен срок, в който възложителят е следвало да получи отговор на заявлението за предоставяне на средства за реализиране на проекта и да сключи договор по ПРСР, последван от отпускане на аванс за започване на изпълнението. От така възприетото разрешение следва извод за неоснователност на доводите в касационната жалба, че ищецът няма право на възнаграждение за извършената и приета работа, тъй като предварително се е съгласил да не получи възнаграждението в случай на несбъдване на визираните в чл.3 обстоятелства, респ. че несбъдването на обстоятелствата освобождава касатора от изпълнение на основното му договорно задължение по чл.266, ал.1 ЗЗД.
В обжалваното решение е направен незаконосъобразен извод, че последните 80 % от възнаграждението са станали изискуеми според правилото на чл.303а, ал.2 ТЗ - с изтичане на 30 дни от приемане на работата с протокола от 15.03.2013 г. Разпоредбата на чл.303а ТЗ е приета със ЗИДТЗ, обн. в ДВ бр.20/28.02.2013 г., но в § 13 ПЗР ЗИДТЗ е предвидено, че същата не се прилага за договори, сключени до 15.03.2013 г. Договорът между Община Панагюрище и „ВиК ПРОЕКТ” ЕООД е сключен на 08.03.2013 г. и съгласно § 13 ПЗР ЗИДТЗ, обн. ДВ бр.20/2013 г., разпоредбата на чл.303а ТЗ е неприложима към породеното от него правоотношение. Поради неприложимостта на чл.303а ТЗ преценката в кой момент е настъпила изискуемостта на задължението за окончателно разплащане по договора следва да се извърши съобразно обичайния или максимално допустимия срок, до изтичането на който ищецът се е съгласил да бъде отложено плащането на полагащото му се възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД.
От доказателствата по делото се установява, че на 09.09.2013 г. Община Панагюрище е подала заявление за подпомагане по ПРСР, мярка 321 „Основни услуги за населението и икономиката в селските райони”, като е кандидатствала с две проекти предложения, едното от които изработеният от „ВиК ПРОЕКТ” ЕООД работен проект. Със заповед № 03-РД/3459 от 19.12.2013 г. на изп. директор на ДФ „Земеделие” е отказано да бъде предоставено поисканото финансиране с мотив недостиг на средства по определения за конкретната мярка бюджет. Заповедта е връчена на заявителя на 10.02.2014 г., не е обжалвана в указания в съдържанието й 14-дневен срок и с изтичането му е влязла в сила. С влизане в сила на заповедта е приключено участието на Община Панагюрище в процедурата за финансиране по ПРСР 2007г. - 2013 г. и общината е узнала, че няма да й бъдат предоставени средства за реализиране на проекта, изготвен в изпълнение на договора от 08.03.2013 г. В качеството на публичен възложител ответникът несъмнено е имал яснота относно реда за подпомагане със средства по ПРСР и е бил в състояние към момента на сключване на договора да предвиди евентуалния неблагоприятен изход от участието си в процедурата, свеждащ се до отказ за финансиране на изработения от ищеца проект. Породеното от договора правоотношение е между равнопоставени стопански субекти и е подчинено на принципа за добросъвестност при упражняване на правата и изпълнение на задълженията на договарящите страни. Добросъвестността предполага, че възложителят ще заплати на изпълнителя уговореното възнаграждение за своевременно извършената и приета без възражения работа, а това включва и осигуряване на средства за изплащане в разумен срок на цялото дължимо възнаграждение в случай, че предвидените в чл.3 на договора обстоятелства не настъпят. Изхождайки от това разбиране, съставът на ВКС приема, че изискуемостта на вземането на ищеца за последните 80 % от възнаграждението - 49 632 лв. с ДДС, е настъпила най-късно в момента на влизане в сила на заповедта за отказ, когато е внесена сигурност в отношенията между страните, че обстоятелствата по чл.3 от договора няма да се осъществят, т. е. че няма да бъдат получени очакваните средства от бюджета на ПРСР, поради което общината - възложител следва да плати възнаграждението със средства от друг източник. По аргумент от чл.81 ЗЗД липсата на налични парични средства за реализиране на плащането е ирелевантна за настъпването на изискуемостта и доводът на касатора, че не дължи претендираното с иска възнаграждение по причина на неосигурено финансиране от ПРСР, не предпоставя отхвърляне на иска по чл.266, ал.1 ЗЗД.
По изложените съображения решението на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решението на Окръжен съд - Пазарджик за осъждане на Община Панагюрище да заплати на „ВиК ПРОЕКТ” ЕООД сумата 62 040 лв. - възнаграждение за извършена и приета работа по договор № 72/08.03.2013 г., е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила на основание чл.293, ал.1, пр.1 ГПК.
В зависимост от изхода на касационното производство въззивното решение следва да бъде оставено в сила и в частта за разноските, присъдени на „ВиК ПРОЕКТ” ЕООД съразмерно на уважения иск по чл.266, ал.1 ЗЗД. На основание чл.78, ал.3 ГПК Община Панагюрище следва да бъде осъдена да заплати на „ВиК ПРОЕКТ” ЕООД направените пред ВКС разноски в размер на 2 600 лв. - платено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 18.04.2019 г. Възражението на процесуалния представител на касатора за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, тъй като с оглед фактическата и правна сложност на делото, реално осъществената от процесуалния представител на ответника по касация адвокатска защита и дължимия минимален размер на възнаграждението по чл.7, ал.1, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет - 2 577.32 лв., уговореното и платено възнаграждение от 2 600 лв. не е прекомерно по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1, пр.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 43 от 01.02.2019 г., постановено по в. т. д. № 700/2018 г. на Апелативен съд - Пловдив, в частта, с която е потвърдено решение от 12.10.2018 г. по т. д. № 96/2018 г. на Окръжен съд - Пазарджик в частта за осъждане на Община Панагюрище да заплати на „ВиК ПРОЕКТ” ЕООД сумата 62 040 лв. с ДДС - възнаграждение по чл.3 от договор № 72/08.03.2013 г., ведно със законната лихва от 07.03.2018 г. до окончателното плащане и съответната част от присъдените разноски по чл.78, ал.1 ГПК.

ОСЪЖДА Община Панагюрище с ЕИК[ЕИК] - [населено място], пл. „20-ти април” № 13, да заплати на „ВиК ПРОЕКТ” ЕООД с ЕИК[ЕИК] - [населено място], ул. „Цар Калоян” № 21, сумата 2 600 лв. - разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :