Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е   № 249   гр. София, 27 май 2009г. В   ИМЕТО   НА   НАРОДА               Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети май, две хиляди и девета година, в състав:                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОРИСЛАВ  АНГЕЛОВ                         ЧЛЕНОВЕ : ЦВЕТИНКА  ПАШКУНОВА                                                                                     ПАВЛИНА  ПАНОВА при  секретар  ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора  РУСКО  КАРАГОГОВ изслуша докладваното от съдията   ЦВЕТИНКА  ПАШКУНОВА н. д. №242/ 2009 година Производството е образувано по искане на осъдения А. А. Р., за ревизия на въззивно решение от 29.10.2008 година, постановено по ВНОХД №415/2007г. на Софийски градски съд по реда на възобновяването, регламентиран в чл.425 ал.1, т.3, вр.чл.422 ал.1, т.5, вр.чл.348 ал.1, т.1-3 НПК. В депозираното искане се визират оплаквания за несъблюдаване на процесуалния и материален закон. Заявената позиция се аргументира с неспазване на предписанията на разпоредбата на чл.340НПК и с неправилна интерпретация на нормативната уредба на Глава двадесет и седма на НПК. Поставя се акцент на неразбиране на характера и особеностите на диференцираната процедура по чл.371, т.2НПК, при която са допустими различни правни изводи от очертаните в обвинителния акт, в рамките на признатите от подсъдимото лице факти. Излагат се съображения и за нарушение на материалния закон, обосноваващи приложение на института на чл.18, ал.3НК-доброволен отказ от опит по отношение на приетата за установена фактология. Алтернативно се релевира и явна несправедливост на наложеното наказание, при индивидуализацията на което са пренебрегнати процесуалното поведение на осъдения Р. и добрите характеристични данни за същия. В съдебно заседание на 19.05.2009година пред касационната инстанция, А. Р. участвува лично и с процесуален представител. В хода на съдебните прения същите декларират, че поддържат искането за възобновяване по предложените доводи и молят за изменение на въззивния съдебен акт. Представителят на обвинителната власт дава заключение за неоснователност на искането на осъденото лице, като се мотивира с установените и доказателствено обезпечени по делото факти. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, съобразявайки становищата на страните и материалите по делото, за да се произнесе взе предвид следното: С присъда от 14.11.2006 година, постановена по НОХД №12320/2006г., Софийски районен съд, НК, IV-ти състав е признал А. А. Р. за виновен в това, че на 19.07.2003 година, в гр. С. направил опит да се съвкупи с лице от женски пол Н. П. С. , принуждавайки я за това със сила и причинявайки й средна телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето, временно опасно за живота /черепно-мозъчна травма–счупване на дясната теменна кост и контузия на мозъка/, както и разкъсно-контузна рана в областта на носа и охлузвания на челото, като деецът се отказал да довърши изпълнителното деяние по собствена подбуда, поради което и на основание чл.18, ал.3, б”А”НК, не му наложил наказателна санкция за извършено престъпление по чл.152, ал.3, т.2, вр.ал.1, т.2НК. Със същия съдебен акт при съблюдаване на правните предписания на чл.19НК първостепенният съд ангажирал наказателната отговорност на подсъдимия по чл.129, ал.2, вр.ал.1НК, като при условията на чл.55, ал.1, т.2, б”Б”НК му определил наказание-ПРОБАЦИЯ, с пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес,задължителни периодични срещи с пробационен служител и безвъзмезден труд в полза на обществото, за срок от ТРИ ГОДИНИ . Присъдата е била предмет на въззивна проверка по ВНОХД №415/2007г. на Софийски градски съд, финализирала с решение на 29.10.2008 година, с което е изменен първоинстанционния съдебен акт като е отменен в частта, с която е приет доброволен отказ по чл.18, ал.3НК, подсъдимият Р освободен от наказание за престъпление по чл.152, ал.3, т.2НК и санкциониран по чл.129НК. С атакуваното решение А. Р. е осъден на ДВЕ ГОДИНИ лишаване от свобода за извършено престъпно посегателство по чл.152, ал.3, т.2, вр.ал.1, т.2, вр.чл.18, ал.1 НК, останало недовършено по независещи от дееца причини . Искането на осъдения Р. е допустимо за разглеждане в съдебно производство при пределите,очертани от процесуалноправните норми на чл.419-чл.426, гл. ХХХІІІ НПК, уреждащи извънреден способ за съдебен контрол- възобновяване на наказателните дела. Същото обаче преценено в контекста на предложената аргументация за възобновяване на ВНОХД№415/2007г. на СГС и ревизия на постановеното по него въззивно решение, е неоснователно. При осъществената извънредна съдебна проверка ВКС не констатира допуснати съществени процесуални нарушения, обосноваващи правоприлагане на чл.425, ал.1, т.3, вр.чл.348, ал.1, т.2НПК. Визираното дерогиране на разпоредбата чл.340НПК, изразяващо в просрочено изготвяне на съдебния акт /една година и три месеца след проведеното на 02.07.2007г. съдебно заседание/ индицира на основание за дисциплинарна отговорност, но е извън обхвата на възложената компетентност на ВКС и не предпоставя неговата интервенция. Несъстоятелни са и лансираните оплаквания за несъблюдаване на особените правила на регламентираната в чл.370-374НПК диференцирана процедура, опорочило постановеното въззивно решение и обосновало процесуалната му незаконосъобразност. Правилно въззивният съдебен състав е интерпретирал установения нормативен регламент в Глава двадесет и седма от процесуалния кодекс и коментирал изискуемите се условия за провеждането на съкратено съдебно следствие в предвидената по чл.371, т.2 НПК алтернативна форма, и произтичащите от реализирането му правни последици. Очертаното особено производство е насочено към обслужване на обществения интерес, чрез ускоряване на съдебния процес, поради което и същото е съпроводено с компромисни поведенчески прояви на процесуалните участници, в съответствие с нормативните предписания, и предопределените от последните, процесуалноправни и материалноправни ползи и тежести. Представителят на прокуратурата е улеснен в полагането на усилия и осъществяването на действия по доказването на своята обвинителна теза, като постига бързо своевременно осъждане и санкциониране на престъпни посегателства, примирявайки се със снизхождението при индивидуализация на наказателната отговорност. Подсъдимото лице получава по-леко наказание, приемайки по собствено желание процесуални ограничения, свързани с възможността да спори по предложените от прокурора факти и да участвува непосредствено и лично в събирането и проверката на доказателствени средства, подкрепящи и оборващи обвинението пред съда. Мотивирано Софийски градски съд е приел, че с нормите на чл. 371, т. 2 и чл. 372, ал.4 НПК законодателят предписва развитие на наказателния процес в съдебната му фаза като съкратено следствие, когато при предварително изслушване подсъдимият признае фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, изразявайки съгласие да не се събират доказателства за тях, и първостепенният съд прецени, че са налице достатъчно доказателства, приобщени в хода на досъдебното производство, подкрепящи направеното самопризнание. Такива са съдържимите се данни по делото, словно материализирани в съдебния протокол от 14.11.2006г. на първостепенния съд. Логическо следствие от очертаната позиция е заключението на съдебния състав, че след като подсъдимото лице по своя воля е създало предпоставки за разглеждане на делото по този процесуален ред, отказвайки се от участие в един състезателен наказателен процес, и диференцираната процедура е допусната и проведена в съответствие с предписанията на чл.372, ал.4, вр.чл.371, т.2НПК, е недопустимо да релевира фактология, различна от описаната в обвинителния акт и претендира обезпечаването й чрез доказателствени искания, съответно компетентният орган /първоинстанционен или въззивен съд/ да установява несъвместими с признатите фактически положения и инкорпорира подкрепящи ги доказателства. Действително непрецизни са изводите на въззивната инстанция по отношение на обоснования от първостепенния съд доброволен отказ от опит, незаконосъобразно обсъден като проявление на изменение на очертаната в обвинителния акт и призната фактическа обстановка, а не в аспекта на липса на идентичност в дадената от прокурора и съда юридическа оценка на същата. Безспорно е, че допустимата защита на подсъдимия е ограничена от описаните и признати факти на обвинението, в обсега на които първоинстанционният съд е длъжен да се произнесе със своя съдебен акт. В тези рамки са инкорпорирани процесуални възможности за установяване на правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложимия материален закон, с предпоставките и съдържанието на наказателната отговорност. Същите се обективират в излагане на съображения за необходимост от прилагане на относимите основни институти на наказателното право, регламентирани в общата част на НК; очертаване на аргументи за обективните и субективни признаци на престъпния състав и обоснованата от тях правна квалификация, визирани в особените норми на наказателния кодекс; релевиране на възражения за наказателна неотговорност и погасителна давност; предлагане на доводи за индивидуализация на санкционните последици./ТР1/2008година на ОСНК/. Подобна е конкретиката в настоящия казус. Правоприлагането на института на чл.18, ал.3НК е отражение на изведената от първостепенния съд правна преценка на фактологията в обвинителния акт, която независимо от несъответността й на признатите факти и юридическа неиздържаност, не сочи на изменения във фактическите очертания на обвинението. Изложените от Софийски градски съд съображения във визираната насока не са предпоставили обаче упражняване на правомощия по чл.334-чл.338НПК, ограничили процесуалните права на страните и не са довели до неправилно приложение на материалния закон, поради което и същите не следва да бъдат интерпретирани като наличен сериозен недостатък в процесуалната дейност на въззивната инстанция, рефлектиращ по отношение на качествените характеристики на атакуваното решение. Настоящият касационен състав намира за неубедителна и предложената в искането на осъдения Р. аргументация за нарушение на материалноправната уредба, мотивираща касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК. В пределите на описаните в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от осъденото лице фактически положения, правилно въззивният съд е приел че неправомерното поведение на А. Р. се субсумира от нормата на чл.152 ал.3, т.2, вр.ал.1, т.2, вр.чл.18 ал.1НК и изразил несъгласие с правоприлагане института на самоволен отказ от опит /чл.18 ал.3НК/. С инкриминираните от прокурора действия осъденото лице е направило опит да се съвкупи с Н. С. , принуждавайки я за това със сила, вследствие на която й причинил средна телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето, временно опасно за живота /черепно-мозъчна травма –счупване на дясната теменна кост и контузия на мозъка/, разкъсно-контузна рана на носа и охлузвания на челото, като деянието останало недовършено по независещи от волята му причини. В ранната утрин на 19.07.2003 година, на ул.”Бесарабия” в жк ”Суха река”, гр. С. настигнал пострадалата, хванал я през ръцете и съборил същата на земята по очи. Притискайки се към нея и опипвайки я в областта на срамните части, той осъществил телодвижения, насочени към сваляне на дънките на Н. С. и извършване на полов акт, като поради оказаната активна съпротива от момичето и с цел нейното сломяване последвали силни удари на главата на жертвата в асфалта. Съдържанието на субективното психическо отношение на дееца към обществената опасност на деянието и обективно настъпилите вредоносни последици, при съблюдаване на законовите изисквания Софийски градски съд е изследвал и оценил с характеристиките на пряк умисъл, като форма на вина. Правилни са изводите на въззивната инстанция и досежно обстоятелството, че престъплението е приключило в стадия на опита и останало недовършено, поради виковете на пострадалата С. , създали реална опасност от разкриване на престъпното посегателство и неговия автор. Същите са обосновани от установените и коментирани в контекста на проявената от Р. престъпна упоритост и интензитета на упражнената принуда, фактически данни- за пристигналия автомобил на свидетеля И, доставящ хляб в магазина за хранителни стоки, намиращ се на ул.”Бесарабия” и за чакащите пътници на спирка за градски транспорт, разположена в непосредствена близост до мястото на инцидента. Обсъдените факти и произтичащите от тях умозаключения обуславят законосъобразност и на очертаната от Софийски градски съд позиция за неприложимост на регламентирания в чл.18, ал.3НК-доброволен отказ от опит. Доктрината и константната съдебна практика по приложение на визирания институт са последователни в схващането си, че при опит деецът не се наказва, когато по собствена подбуда в хипотезите на чл.18, ал.3, б”А”НК не е довършил изпълнението на престъплението, съответно е предотвратил настъпването на общественоопасните последици, в случаите, предвидени в чл.18, ал.3, б”Б”НК. Законовите предпоставки за ненаказуемост се съдържат в поведенческите изяви на дееца. Те следва да обективират категоричен отказ, поради който не се стига до довършване на престъпното деяние, при съблюдаване на различията във фазите на престъплението-недовършен и довършен опит, и да сочат на релевирано от собственото съзнание на извършителя разбиране за обществена и морална наложителност да се съобрази макар и в по-късен момент с предявените социални изисквания. Липсва самоволност, когато отказът е наложен на дееца и същият е възпрепятствуван от трудности, които по обективни или субективни причини не мож да преодолее. Подобни обстоятелства за прекратяване на престъпната дейност са съществуващи материални препятствия, оказана съпротива от жертвата, намеса на трети лица, които отклоняват, прогонват или задържат извършителя, погрешна представа че целеният вредоносен резултат е осъществен или страх от разкриване и санкциониране, на последното от които индицира конкретният казус. Това аргументира отсъствие на собствена подбуда по смисъла на чл.18 ал.3, б”А”НК, налична при взето ново решение за отказ от довършване на започнатото престъпление, след преценка на мотивите „за” и „против” инкриминираното деяние и при обективна възможност за осъществяването му. /Р218/1982г., Р477/88г., Р232/79г. и Р360/75г. на ВС на РБ/. Неоснователни са и релевираните оплаквания на осъдения А. Р. за явна несправедливост на наложеното при условията на чл.373, ал.2НПК, вр. чл.55, ал.1, т.1НК наказание за извършеното престъпление по чл. 152, ал.3, т.2, вр.ал.1, т.2, вр.чл.18, ал.1НК - лишаване от свобода за срок от ДВЕ ГОДИНИ, при първоначален общ режим на изтърпяване. При диференциране на санкционните последици въззивната инстанция е преценила задълбочено тежестта на инкриминираното деяние, съблюдавайки неговата насоченост по отношение половата неприкосновеност и полов морал, и съобразно индивидуализиращите го престъпносъставомерни признаци - време, място, механизъм на извършване, проявената жестокост при принудителните действия, причинените вреди на пострадалата и стадия на престъплението. Мотивиращи определеното наказание са и фактите, свързани с личната опасност на дееца, предвид характера и спецификата на бруталното престъпно посегателство, в което като акт на поведение, се изявяват неговите обществени и индивидуални качества и особености, и с оглед изискванията на специалната превенция, обуславящи адекватна на репресивната и поправително-възпитателна функция, санкция. В контекста на последното въззивната инстанция е отдала необходимото значение на демонстрираната престъпна упоритост и грубост от осъдения Р. при осъществяване на инкриминираното деяние, убедителни доказателства за които се съдържат в очертанията на общественоопасната неправомерна дейност. На плоскостта на визираните обстоятелства, обществената характеристика на А. Р. , която не следва да бъде коментирана изолирано от приобщените по делото данни за съдебното минало на А. Р. /осъждан многократно през периода 1982-1992година, включително за престъпление по чл.152НК и реабилитиран при условията на чл.87НК/, и акцентираното процесуално поведение, обективирано в рамките на реализираната процедура по Глава двадесет и седма от процесуалния закон /съкратено съдебно следствие в производство пред първата инстанция в предвидената алтернативна форма на чл.371, т.2НПК/, не обосновават претендираната от осъденото лице, снизходителност. При индивидуализацията на наказателната отговорност в предпоставените от императивните предписания на чл.373, ал.2, вр.чл.371,т.2 НПК предели, действително се преценяват процесуалните прояви на подсъдимия в хода на наказателния процес, в обхвата на които са и направените признания. Последното обаче следва да се оценява с оглед характеристиките и съдържанието на самопризнанието като форма на процесуално съдействие при установяване на обективната истина. Ако е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител в хода на досъдебното производство, а не е логическо следствие от ефективната дейност на компетентните органи, същото трябва да се третира като смекчаващо обстоятелство включително в рамките на предвидените санкции по чл.55НК /сега чл.58а НК/. Без да се пренебрегват степента на обществена опасност на деянието и останалите факти, свързани с личността на подсъдимия /предходни осъждания, характеристични данни/, то може да мотивира определяне на наказание с по-нисък размер. Признанието на фактите, изложени в обвинителния акт, обективирано във формално волеизявление пред съда, предпоставящо приложението на чл.371, т.2НПК, не следва обаче да се интерпретира допълнително като смекчаващо обстоятелство при лимитиране на наказателната отговорност, съобразно правилата на чл.373, ал.2НПК. Бонусът от този вид самопризнание е предопределен от самия закон /чл.373, ал.2НПК/, поради което същото не трябва да се абсолютизира и отъждествява с основание за безнаказаност. По изложените съображения, настоящият състав намира, че искането на осъдения А. А. Р. за ревизия на въззивно решение от 29.10.2008г. на Софийски градски съд, при очертаните от процесуалните норми на чл.425, ал.1, т.3, вр.чл.422, ал.1, т.5, вр. чл.348, ал.1, т.1-3НПК условия, следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на посочените основания, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И :   ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения А. А. Р. за изменение на решение от 29.10.2008 година, постановено по ВНОХД №415/2007г. на Софийски градски съд, НО, II-ри въззивен състав, по реда на възобновяването. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.