Р Е Ш Е Н И Е № 62 София, 04.07.2018 година В И МЕ Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на дванадесет и трети април две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА При участието на секретаря: А. Йорданов изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 1490/2017 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. [фирма], [населено място] е подал касационна жалба срещу решение №231 от 18.10.2016г. по гр.д.537/16г. на Варненски апелативен съд. Касаторът, чрез пълномощникът си – адв. Д. А. е поддържал нищожност и недопустимост на съдебният акт, разгледани подробно в определението на ВКС от 28.11.2017г. по чл.288 ГПК, с което е обосновано, че обжалваното въззивно решение е валиден и допустим съдебен акт. Поддържани са още и оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. По –конкретно e изложено разбирането за неправилност на решението, поради приетото от съда за основателност на предявените искове, изведено от твърдението, че договорът за покупко- продажба на търговското предприятие е сключен след надлежно решение на едноличния собственик на дружеството и решение на „Общото събрание на [фирма]. Този договор, според страната не противоречи на конкретна наказателноправна разпоредба, не противоречи на морала и закона, и с него не се цели заобикаляне на закона. Така е изведена неоснователност на исковете. Ответникът по касация – [фирма], [населено място], чрез адв. И. Т. е на становище, че жалбата е неоснователна. Ответникът по касация [фирма], чрез пълномощника си – адв. И. Т. е заявил, че е неморално и недопустимо да бъдат запазени последиците от една сделка, обявена за престъпление. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С определение № 588 от 29.11.2017г. на ВКС, І т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С решението, предмет на обжалване, състав на Варненски апелативен съд е потвърдил изцяло решение №1/06.01.2016г. по т.д. № 80/10г. на Разградски окръжен съд, с което е била прогласена нищожност на договор за продажба на търговското предприятие, сключен между [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място]- по иск с правно основание чл.26 ЗЗД, предявен от [фирма], [населено място] против [фирма] и [фирма] – [населено място]. По иска с правно основание чл.29 ЗТР е признато за установено, че с решение №264/20.03.2006г. по ф.д. № 2073/91г. е вписано несъществуващо обстоятелство – продажба на търговското предприятие на [фирма], [населено място]. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда, бившият управител на [фирма] – Д. К. е бил признат за виновен за това, че в качеството си на длъжностно лице – управител на [фирма] присвоил, като се разпоредил в интерес на [фирма] с имущество на стойност 1040000 лв., собственост на [фирма], поверено му да го управлява и пази, като присвояването е в големи размери- престъпление по чл.202,ал.2 вр. чл.201 НК.В тази връзка, след като е интерпретирал част от мотивите на присъдата, и е препратил към друга част от същите, при общо посочване на наличие на повелителни правни норми, нарушаването, на които е довело до противоправното прехвърляне на цялото предприятие за сумата от 1000лв., решаващият състав е приел, че след като противоправността на престъпното деяние на К. се явява тъждествено с осъществената от него сделка по прехвърляне на предприятието на [фирма], то тази противоправност се разпростира и върху нея, поради което и с оглед императива на чл.300 ГПК е определил като противоправна самата сделка. Посочил е също така, че другите две разгледани от първостепенния съд основания за нищожност на договора за продажба на предприятието на [фирма] – заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави не следва да бъдат разглеждани, тъй като противоречието със закона било най-силното основание и изключвало останалите сочени пороци на сделката. Въпросът, по който е допуснато касационно обжалване - „ Относно задължителният характер на присъдата във връзка с приложението на чл.300 ГПК” е разрешен от въззивният съд в противоречие с приетото по решение №25 от 17.03.2010г. по т.д. №211/2009г. на ВКС, ІІ т.о., с което е изяснено, че обвързващата сила на присъдата за гражданския съд винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на същата и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд. Въззивният съд, в случая, се е отклонил от тази задължителна за него практика, като не е обсъдил изрично идентичността на фактите, подлежащи на доказване в гражданското производство, а именно- нищожност на сключен договор, по който физическото лице- подсъдим в наказателното производство не е било страна, с фактите подлежащи на установяване в наказателното производство, в което нищожността на сделката изобщо не е обсъждана, поради това, че не е част от фактическия състав на престъплението. В този смисъл приетото от решаващият състав относно това, че само с оглед влязлата в сила присъда, с която физическо лице е признато за виновно за извършване на престъпление по чл.202 НК, при приложение на чл.300 ГПК, води до извод за нищожност на сключен между търговски дружества договор на основание чл.26, ал.1, пр.1-во ЗЗД, налага извод за неправилност на решаващите му изводи. С установената трайна практика на наказателния съд/ например решение №42/99г. по н.д. № 35/99г. на ВКС,І н.о. и др./ е направен обобщаващия извод, че съставът дължи произнасяне по всичко, обуславящо наказателната отговорност, дори и в тези части, които подлежат на решаване в друго производство и за които следва да бъде образувано гражданско дело, когато те имат отношение към престъпното деяние. Или със своите мотиви наказателният съд обхваща цялостния предмет на спор и съответно установява по този начин пределите на задължителност и обвързаност на гражданския съд с присъдата, с оглед приложението на чл.300 ГПК. В тази връзка всичко, което присъства в изпълнителното деяние като действие, относимо към конкретен юридически факт, следва да бъде прието като вече разрешено за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от присъдата. Предмета на спор по образуваното гражданско дело следва да съвпада до пълна идентичност с третираните и разрешени с присъдата въпроси в наказателното производство, за да може гражданският съд да се позове директно на нейната обвързваща сила и съответно да приеме основателност на иска само на това основание. В разглежданият случай, предмета на спор е установяване на нищожност по отношение на страните на договор, сключен между [фирма] и [фирма] за продажба на търговското предприятие на [фирма] и всички действия по сключване на тази сделка, осъществени от управителя на продавача, следва да бъдат съобразявани само във връзка, с този предмет на доказване. След като присъдата не съдържа изрично разрешаване на въпроса за действителността на сключената сделка, а и това не е било предмет на установяване в наказателния процес, с оглед деянието, за което е повдигнато обвинение на К., т.е. с фактите относими към изпълнителното деяние на престъплението по чл.202, ал.2 НК, то и решението на съда е неправилно, с оглед разгледаните по-горе мотиви на състава, основани единствено на присъдата при приета идентичност на изпълнителното деяние и нищожността на сделка между различни от подсъдимия правни субекти, по която той изобщо не е бил страна. Следователно и във връзка с посоченото, задължително, съобразно чл.300 ГПК за настоящият съд е очертаното от диспозитива на присъдата - изпълнителното деяние на престъплението, за което К. е бил осъден по чл.202,ал.2 НК- това, че в качеството си на длъжностно лице- управител на [фирма], Д. К. се е разпоредил в интерес на [фирма], [населено място] с имущество на стойност 1040000лв. – собственост на [фирма], [населено място], поверено му да го управлява и пази, като стойността на присвояването е в големи размери. Или в настоящето производство, задължително за гражданския съд, който разглежда действителността на разпоредителната сделка, осъществена между търговските дружества е установеният факт на нееквивалентност на престациите по сделката, тъй като продажбата на предприятието е осъществена срещу сумата от 1000лв., а с присъдата е определен размера на вредата на 1040000 лв./ като стойност на отчужденото имущество на [фирма]/, и тази вреда, така определена съставлява елемент от фактическия състав на чл.202, ал.2 НК. Направеният извод се подкрепя и от установената трайна практика на ВКС – решение № 135 от 13.10.2014г. по т.д. №3945/13г., на ВКС, І т.о., решение №25от 17.03.2011г. по т.д. 411/10г. на ВКС, ІІ т.о. , решение №22 от 05.05.2011г. т.д. № 368/10г. на ВКС, І т.о., решение № 178 от 22.06.2017г. по гр.д. № 3690/16г. , на ВКС, ІV г.о. и др. с които е мотивирано, че установеният в наказателното производство размер на причинените от престъпното деяние вреди, само ако е елемент от фактическия състав на престъплението обвързва и гражданския съд със задължителна сила. С оглед изложеното и във връзка с незаконосъобразните мотиви на въззивният съд, настоящит състав следва да разгледа заявените от ищеца пороци на договора от 17.03.2006г. за продажба на търговското предприятие на [фирма], [населено място]. Ищецът е поддържал, че договора е нищожен поради противоречие със закона - нарушение на чл.15, ал.2 ТЗ вр. чл..262п, ал.2 ТЗ във вр. чл.147 ТЗ - продажбата на цялото предприятие на [фирма] е извършена без да има валидно взето решение, а действията по сключване на сделката са обявени за престъпление, заобикаляне на закона – управителят К. е целял предприятието да бъде придобито от него и за да заобиколи забраната да договаря сам със себе си е сключил договора с подставено лице, нарушение на морала – принципите на справедливостта и добросъвестността, нееквивалентност на престациите. С решението си, първостепенният съд е мотивирал, че с оглед данните по делото общо събрание на дружеството [фирма] не е проведено и съответно не е налице решение за продажба на предприятието. Освен това, съдът е счел, че самото овластяване на К. от останалите съдружници да вземе решение, каквото намери за добре е в противоречие с изискванията на чл.137, ал.4 ТЗ. Действията на К. са били в противоречие със забраната на чл.142,ал.1 ТЗ, като е нарушена и забраната за договаряне сам със себе си чл.38, ал.1 ТЗ. Така е мотивирано противоречие със закона.Съдът е разгледал и поддържано противоречие с добрите нрави, като основание за недействителност на сделката. Счел е, че и това основание е доказано,при установена нееквивалентност на престациите. В заключение, е приел за да мотивира постановения от него резултат по иска по чл.26, ал.1 ЗЗД, че предявеният иск е основателен, като сключен при заобикаляне на закона – забраната на чл.38 ЗЗД- К. като представител на едноличния собственик на капитала – ищеца е договарял сам със себе си и се е разпоредил с поверените му активи на представляваното дружество след като е придобил „ Л.”. Въззивният съд, както вече бе отбелязано не е разглеждал така заявените основания, а се е позовал единствено на установяващото задължително действие на присъдата. Така очертан предмета на спор следва да бъде разгледан по същество и от настоящата инстанция. Първото поддържано от ищеца основание- противоречие на сделката за прехвърляне на търговското предприятие на [фирма] със закона и по конкретно – нарушение на чл.262п, ал.2 ТЗ изведено от противоречие с чл.137,ал.3 ТЗ не се установява, доколкото по отношение нарушение по чл.137,ал.3 ТЗ, ТР ОСГТК № 3 /13 г. е указало със задължителна за съдилищата практика, че решение на общото събрание на О. по чл.137,ал.1, т.7 ТЗ не е необходимо условие за действителност на разпоредителната сделка с недвижими имоти, собственост на дружеството или вещно право върху него, сключена от представляващия дружеството орган. Този извод се налага при поддържаното в тази връзка като фактическо действие, отчуждаване на имущество на дружеството чрез разпореждане с имоти, негова бивша собственост. Доколкото, обаче, е налице продажба на цялото предприятие на [фирма] и това е сделката, чиято действителност е предмет на настоящето производство, макар и отчетена необходимостта от решение на общото събрание, съгласно чл.15, ал.2 ТЗ, нарушение по делото не е установено, тъй като липсва доказване за ненадлежното упълномощаване на органния представител от съдружниците, сочено като фактическо основание за липса на решение на едноличния собственик на капитала. Третирането на това упълномощаване от наказателния съд не определя конкретен порок на волята на упълномощителите по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД. По отношение на органното представителство и забраната за договаряне сам със себе си, сочена от ищеца и разглеждана от първостепенния съд, то отново приложимост намира ТР ОСГТК № 3/13г. Или сочените пороци на сделката по първото основание, поддържано от ищеца и очертано като предмет на въззивното производство от решението на първостепенния съд се е нуждаело от нарочно доказване, доколкото фактите, разгледани като установени от наказателния съд нямат връзка с изпълнителното деяние, а дори тези които имат такава, не извеждат порок, водещ до недействителност на сделката, осъществена между търговските дружества, по която К. не е бил страна. Налице, обаче е поддържаното в исковата молба основание за нищожност на процесния договор по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД –противоречие с добрите нрави. ВКС – ОСТК е имал повод с ТР №1/2010г. да дефинира понятието „добри нрави” като морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона – чл.26, ал.1 ЗЗД. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Такива са принципите на добросъвестността и справедливостта в гражданските и търговските взаимоотношения, както и на предотвратяване на несправедливо облагодетелстване.Така с решение №615 от 15.10.2010г. по гр.д. №1208/09г. на ВКС, ІІІ г.о. постановено по реда на чл.290 ГПК, чиито правни изводи, настоящият състав споделя е прието изрично, че нарушение на добрите нрави е налице при нееквивалентност на престациите, в който случай, сключената сделка е нищожна, поради нарушаване на основания принцип на отношенията между представител и представляван, а именно задължението на представителя да действа в интерес на представлявания. В разглежданият случай, с оглед установеното по спора относно това, че имуществото на [фирма] на стойност 1040000лв. е продадено като съвкупност от права и задължения за 1000лв. чрез атакуваната сделка, то е налице именно нееквивалентност на престациите и в тази връзка е нарушен принципа за добросъвестността и справедливостта, като е допуснато несправедливо облагодетелстване за сметка на търговското дружество, чийто органен представител е осъществил и състава на престъпление по чл.202, ал.2 НК. Следователно, предявеният иск е основателен, с оглед така установеното основание за нищожност на сделката, като не е необходимо подробно да се разглеждат всички останали заявени нейни пороци, тъй като дори и доказани и основателни не биха променили крайният резултат. Или следва да се приеме, че с оглед данните по делото и изложените съображения, крайният извод на въззивният съд е правилен и на основание чл.293, ал.1 ГПК, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №231 от 18.10.2016г. по гр.д.537/16г. на Варненски апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ