1 Р Е Ш Е Н И Е № 77 гр. София, 23 март 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети февруари две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Величкова ЧЛЕНОВЕ: Евелина Стоянова Капка Костова при секретар Мира Недева и в присъствие на прокурора Мария Михайлова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1855 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на частния обвинител С. А. А., чрез повереника й адвокат И. А. от САК, срещу решение № 298 от 25 юли 2014 година на Софийския апелативен съд, Наказателно отделение, по внохд № 1201 / 2013 година, с което е потвърдена присъда № 16 от 14 май 2013 година на Кюстендилския окръжен съд, постановена по нохд № 316 / 2012 година по описа на този съд. В жалбата формално е посочено отменителното основание по чл. 348, ал. 2 във вр. ал. 1, т. 1 от НПК. То е подкрепено с доводи за неправилно приложение на материалния закон, в частност на институтът на неизбежната отбрана, но и със съображения по фактите, резултат на тяхното интерпретиране от страна на защитата. Отправеното искане е за отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. В съдебното заседание пред касационната инстанция жалбоподателката – частен обвинител С. А. не участва лично, редовно призована. Представлява се от повереника си адвокат А., който поддържа жалбата при заявеното в нея отменително основание и изложени доводи, които страната намира, че го подкрепят. Подсъдимият В. Й. Г. също не участва лично пред ВКС, редовно призован. Представлява се от адвокати И. А. и Р. С., двамата от САК. Същите изразяват становище за неоснователност на касационната жалба и претендират оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Представили са и писмено възражение срещу касационната жалба, с подробни доводи и съображения в него. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение също за неоснователност на жалбата и законосъобразност на оспореното решение на въззивния съд. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената по делото присъда първоинстанционният съд е признал подсъдимия В. Й. Г. за невиновен в това, на 23. 07. 2011 година, в [населено място], Кюстендилска област, в дома си на [улица], вх. Б, умишлено да е умъртвил А. И. Г., като убийството да е извършено в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие и друго противозаконно действие, от което да са настъпили тежки последици за подсъдимия, поради което и на основание чл. 304 от НПК и при условията на чл. 12, ал. 3 от НК, го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 118, предл. 1, във вр. чл. 115 от НК. Съдът се е разпоредил надлежно с веществените доказателства по делото и се е произнесъл относно направените по делото разноски, които е оставил в тежест на държавата и на страните, както са направени от тях. В производство, инициирано от протест на прокурор в Окръжна прокуратура – [населено място] и от жалба на частния обвинител А., е извършена въззивна проверка на присъдата и е постановено атакуваното сега по реда на касационното обжалване решение, с което присъдата е потвърдена изцяло. Жалбата на частния обвинител С. А. е процесуално допустима, а разгледана по същество, тя е неоснователна и съображенията за това са следните: Внимателният прочит на жалбата дава основание за констатацията, че с нея се възразява единствено приложението на института на неизбежната отбрана по чл. 12, ал. 3 от НК по отношение на надлежно установените по делото факти, включени в предмета на доказване. От обстоятелството, че защитата на частния обвинител предлага собствен прочит на тези факти и други правни изводи за тях (макар и неконкретизирани), не следва извод за оспорване и на доказателствената дейност на предходните съдебни инстанции, доколкото доводи и съображения в тази насока не са изложени. Известно е, че на касационната проверка по принцип не е присъщо служебното начало, а пределите й се предопределят от обжалващата страна с подадената от нея жалба. Нарушението на закона като касационно основание за проверка на въззивния съдебен акт е налице само когато обжалващата страна твърди, че материалният закон не е приложен правилно при неоспорена фактическа обстановка. Основно, възражението на жалбоподателката се заключава в тезата, че нараняването на пострадалия Г., довело до смъртта му, е причинено от подсъдимия Г. при вече прекратено нападение срещу него, поради което институтът на неизбежната отбрана е неприложим. И тъй като приложението на съответната правна норма е въпрос първо по доказването и по фактите, а после по приложението на закона и правната квалификация, ВКС намира за необходимо да отбележи, че надлежно събраните, проверени и оценени доказателства по делото не дават основание за извод като заявения от защитата. Извършената от настоящата инстанция проверка установи, че доказателствата, произтичащи от всички доказателствени източници, са проверени за тяхната достоверност и относимост, взаимна връзка и противоречивост, което е видно от съдържанието на мотивите на присъдата. Те са в достатъчна степен аналитични и убедителни (доказателствен анализ на л. 253-254 от нох дело), за да позволят на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда, а въззивният съд не е бил длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата. Независимо от това, в изпълнение на задължението си по чл. 339, ал. 2 от НПК и в отговор на наведените във въззивните протест и жалба доводи, въззивният съд е изложил подробни съображения относно съдържанието на доказателствените източници (л. 10-13 от решението). Няма причини оценката за тяхната достоверност като цяло (с изключение отчасти на обясненията на подсъдимия Г.) да не бъде споделена, доколкото извършеният от съда анализ не носи белези на едностранчивост, игнориране или превратност. Всъщност, основните факти, част от главния факт на процеса, не са спорни между страните. Обстоятелствата, свързани с насилственото нахлуване на пострадалия Г., заедно със свидетелите Б. и Н., във входа на блока и в обитаваното от подсъдимия жилище, през нощта и чрез разбиване на двете входни врати, са несъмнено установени. Дали подсъдимият ги е очаквал и дали е имал основание за това, както се твърди в жалбата, е факт, който е без значение, а е и неподкрепен от доказателствата. В тази насока, освен показанията на тримата свидетели, са и тези на свидетелите С. и Н. (съседи), както и данните от протоколите за оглед на местопроизшествието. Категорично е установено по делото и упражненото по отношение на подсъдимия физическо насилие, непосредствено след нахлуването в жилището, както и тежките увреждания, причинени му в резултат на нанесени многобройни удари по главата и тялото (СМЕ, експерти П. и К., т. 2, л. 62 от ДП, л. 126 от нох дело). Безспорно е установено също така, че физическата разправа с подсъдимия е осъществена преимуществено от пострадалия Г., който не е прекъсвал или преустановявал нападението в хода на целия конфликт и то е продължавало и към момента на нанасяне на порезната рана в областта на шията на пострадалия с парче от счупени в помещението стъкла. Тези данни дават основание за направения от съдилищата извод за причиняване на инкриминираното нараняване в хода и в рамките на осъществена от подсъдимия Г. активна защита срещу реализираното срещу него нападение. Твърдението на защитата на частния обвинител, че нападението в някакъв момент е преустановено с излизане на тримата свидетели от стаята и след това подновено от пострадалия Г., не намира никаква опора в доказателствата по делото, но дори и да би било установено, то в случая би било правно ирелевантно по причини, които ще бъдат обсъдени по-долу в решението. Така че, надлежно установените по делото факти дават основание да се приеме, че по отношение на подсъдимия Г., е осъществено непосредствено противоправно нападение от страна на пострадалия Г. и то не е било прекратено към момента на причиняване на нараняването на последния, довело до остра кръвозагуба и причинило смъртта му няколко часа по-късно, въпреки оказаната медицинска помощ. Известно е, че нападението може да се счита прекратено и неналагащо отбрана, когато е отблъснато от нападнатия или от трети лица, когато нападателят сам се е отказал да го завърши или вече го е завършил. Кратковременното прекъсване на нападението не означава неговото прекратяване. Когато съществува макар и малка вероятност то да се повтори, за нападнатия не е налице задължение да се откаже от активна защита и да се спасява чрез бягство, помощ от трети лица, да търси други, по-меки средства за защита и пр. (в този смисъл вж. ППВС № 12/1973 година, т. т. 4, 5, 6; р. № 25/1985 година, І н. о.; р. № 122/1971 година, І н. о.; р. № 392/2008 година на ВКС, І НО, р. № 371/2008 година на ВКС, І НО, р. от 02. 02. 2006 година по нд № 409/2005 година на ВКС, І НО и мн. др.). Изложеното дава основание на ВКС да приеме, че правилно установените по делото факти са получили съответната им правна оценка, а това обуславя законосъобразността на атакувания съдебен акт. Според действащата към момента на деянието разпоредба на чл. 12, ал. 3 от НК (ред. ДВ, бр. 75/2006 година) няма превишаване на пределите на неизбежната отбрана, ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или взлом в жилище, какъвто несъмнено е настоящият случай. Такова нападение не само се отличава с особена интензивност, но то пряко и грубо нарушава неприкосновеността на жилището, изрично прогласена в чл. 33 от КРБ. Нападнатият не може да знае какво цели нападателят и при тези условия неговата отбрана, вкл. чрез убийство на нападателя, не може да бъде окачествена като явно превишаване на пределите на неизбежната отбрана (съображения в този смисъл вж. в Решение № 19 от 21. 11. 1997 година на КС на РБ, т. 1). ВКС намира за необходимо да отрази и констатацията си, че изложените от предходните съдебни инстанции правни съображения във връзка с деянието и наличието на състояние на силно раздразнение у подсъдимия Г., развило се след преустановяване на нападението, предизвикано от пострадалия Г. с насилие и друго противозаконно действие, от което са настъпили тежки последици за Г., по принцип са правилни и законосъобразни. Конкретният инцидент обаче се е развил изцяло в рамките на хипотезата на отблъскване от страна на подсъдимия на осъщественото срещу него от пострадалия непосредствено и противоправно нападение, извършено чрез проникване с насилие и взлом в жилището му и нараняването на пострадалия е причинено именно при осъществената активна защита срещу това нападение, докато в случаите на чл. 118 от НК (съотв. на чл. 132 от НК), деецът извършва убийството или телесната повреда при вече прекратено нападение, какъвто не е настоящият случай. При изложените съображения ВКС приема, че заявените в жалбата на частния обвинител С. А. недостатъци на атакувания съдебен акт не са налице и същият следва да бъде оставен в сила. Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 298 от 25 юли 2014 година на Софийския апелативен съд, Наказателно отделение, по внохд № 1201 / 2013 година, с което е потвърдена присъда № 16 от 14 май 2013 година на Кюстендилския окръжен съд, постановена по нохд № 316 / 2012 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.