1 Р Е Ш Е Н И Е № 212 Гр. София, 23.11.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА ГЕНИКА МИХАЙЛОВА при секретаря Даниела Цветкова, като разгледа докладваното от съдия В. гр. дело № 7257 по описа на ВКС за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавата чрез Министъра на регионалното развитие против Решение № 51 от 13.06.2014 г. по в.гр.д.№ 105/14 г. на Бургаския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 354 от 16.01.2014 г. по гр.д.№ 566/2012 г. на Бургаския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу кооперация „Карнобатска популярна каса” иск за собственост с правна квалификация чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищеца и осъждане на ответника да му предаде владението на следния недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], а именно: имот с идентификатор № 501.1459, за който е отреден УПИ ХІV в кв.92 по П.- ПРЗ на [населено място], заедно с построената в имота масивна двуетажна сграда с идентификатор № 36525.501.1459.1 с площ от 115 кв.м. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно поради допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск за собственост бъде уважен. Ответникът по касационната жалба- кооперация „Карнобатска популярна каса”- [населено място] не са депозирал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК. С Определение № 392 от 18.06.2015 г. касационното обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК- поради несъобразяването му със задължителна и незадължителна съдебна практика по следния материалноправен въпрос, обусловил правните изводи на въззивния съд, а именно: Приложимо ли е предвиденото в П..7, ал.1, т.6 ПЗР на З. основание за преобразуване на държавна собственост в общинска, по отношение на обекти, предназначени за задоволяване на административни нужди на държавни органи. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното: По въпроса, с оглед на което е допуснато касационното обжалване Произнасянето на въззивния съд по този материалноправен въпрос е обусловило решаващите му правни изводи по съществото на спора, доколкото е прието, че с влизане в сила на Закона за местното самоуправление и местната администрация /З./ на 17.09.1991 г. процесният недвижим имот е преминал в собственост на общината на основание П..7, ал.1, т.6 ПЗР на ЗМСА- с оглед предвижданията по застроителния и регулационния план, според които процесният терен е бил отреден за строителство на културен дом и търговски сгради. Изложени са мотиви, според които от събраните по делото доказателства не може да се направи обоснования извод, че към посочения релевантен момент в имота е била настанена общинската поземлена комисия, но независимо от това е посочено, че същата не е орган на държавна власт, доколкото според чл.33 ЗСПЗЗ /в редакцията към 1991 г./ поземлените комисии се образуват при общинските народни съвети, което ги квалифицира като местни органи с териториална компетентност. Настоящата касационна инстанция намира това произнасяне на въззивния съд по обусловилия допускането на касацията материалноправен въпрос за неправилно. Разпоредбата на П..7 от ПЗР на З. регламентира преминаването на определена категория недвижими имоти от собственост на държавата в собственост на общините въз основа на определени техни физически, икономически или други признаци, обуславящи най-общо задоволяване на потребностите на населението от съответната община. Конкретно хипотезата на т.6 предвижда на това основание да станат общинска собственост обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване, т.е. обекти от обслужващата сфера, които обуславят нормалното функциониране на населените места и тяхното социално-икономическо развитие. Съдебната практика по чл.290 ГПК е константна, че на посоченото основание не преминават в собственост на общините имоти, предоставени на държавни органи, дейността на които е с национално значение, тъй като предназначението на имотите в такъв случай не обслужва потребностите само на съответната община /Решение № 178 от 15.05.2010 г. по гр.д.№ 68/10 г. на ІІ г.о., Решение № 268 от 23.02.2015 г. по гр.д.№ 2121/14 г. на І г.о./. В тази връзка настоящата касационна инстанция намира, че имоти, които при влизане в сила на З. /17.09.1991 г./ са били предоставени на общинските поземлени комисии, не разкриват обективните признаци, които по силата на П..7, ал.1, т.6 ПЗР на З. обуславят трансформиране на държавната собственост в общинска. Действително, към 1991 г. тези органи са били образувани към общинските народни съвети, които са определяли персоналния им състав /чл.33 ЗСПЗЗ и чл.60 ППЗСПЗЗ/. Същевременно обаче няма съмнение, че същите са държавни органи, макар и с местна компетентност, и като такива са на бюджетна издръжка, а приходите от дейността им по правило постъпват в централния републикански бюджет /чл.63 и чл.65, ал.1 от ППЗСПЗЗ, в редакцията към 17.09.1991 г./. Според чл.31 и чл.32, ал.3 ЗСПЗЗ, респ. чл.57 и чл.59, ал.1, т.2 /в редакцията им към същата дата/ органи на поземлената собственост са Н. поземлен съвет /Н./- орган на Министерския съвет, и общинските поземлени комисии, като е предвидено изрично, че Н. ръководи дейността на поземлените комисии. Според актуалната редакция на чл.33, ал.2 ЗСПЗЗ общинските служби по земеделие /с предишно наименование „общински поземлени комисии”/ „провеждат аграрната държавна политика на територията, както и извършват друга дейност, определена с правилника за прилагане на закона и устройствения правилник на Министерството на земеделието и храните”. Разпоредбата по съществото си не създава ново правно положение, а има само разяснителен и тълкувателен характер, като недвусмислено обективираното в нея дефиниране на местните органи на поземлената собственост като държавни, а не органи на общинската администрация по смисъла на чл.15 З., се извежда по пътя на тълкуването и от предшестващата нормативна уредба, според която тези органи са йерархично подчинени на централната изпълнителна власт в лицето на Н. към Министерския съвет, финансират се от републиканския бюджет и отчитат приходите от дейността си към него. В заключение, отговорът на правния въпрос, с оглед на който е допуснато касационното обжалване е, че дейността на общинските поземлени комисии не е предназначена за административните потребности на общините по смисъла на П..7, ал.1, т.6 ПЗР на З., и следователно фактът, че при влизане в сила на З. държавен имот е бил предоставен на общинска поземлена комисия за изпълнение на функциите й, не обуславя преминаването му в собственост на общината. По касационната жалба на Държавата чрез Министъра на регионалното развитие Върховният касационен съд намира, че решението на въззивната инстанция се явява недопустимо като постановено по нередовна искова молба, което налага неговото обезсилване и връщане на делото на въззивния съд със задължителни указания за отстраняване на нередовността /т.4 от ТР № 1 от 17.07.2001 г., гр.д.№ 1/2001 г. на ОСГК на ВКС/. Това е така, тъй като обстоятелствената част на исковата молба не позволява да се определи конкретното фактическо основание, на което ищецът претендира да бъде признат за собственик на процесния имот и за което ще формира сила на пресъдено нещо съдебното решение съобразно постановките на т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Още първоначалната искова молба не съдържа надлежно изложение на тези факти, а единствено възпроизвеждане на хронологията на съдебния спор между кооперация „Карнобатска популярна каса” и държавата по гр.д.№ 92/99 г. на РС- [населено място], приключил с прекратяване на производството поради отказ от иска. Посочено е единствено, че на основание ПМС № 1470/ 30.05.1950 г. и Окръжно № 15550/ 17.06.1950 г. на БНБ е завзет за държавен недвижим имот- бивша собственост на БНБ, представляващ двуетажна масивна сграда с две бетонни плочи на 100 кв.м. и клозет в двора на 14 кв.м., находящи се в [населено място], при граници: от две страни улици и Байчо К., за който имот е съставен А. № 180/ 02.09.1950 г. Същевременно е заявено, че на 29.05.1975 г., на основание Заповед № 246/ 18.02.1975 г. на председателя на ЦУ на Д. е обявен за държавен и завзет недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], бивша собственост на Д., представляващ дворно място от 165 кв.м. в кв.73, ведно с построената в него двуетажна масивна сграда с железобетонна конструкция с изба, застроена върху 114 кв.м., и склад и клозети, за който имот е съставен А. № 317/ 29.05.1975 г. При така очевидната неустановеност на основанието, на което се основава исковата претенция, с Разпореждане № 734 от 22.03.2012 г. първоинстанционният съд е указал на ищеца по реда на чл.129, ал.1 ГПК да отстрани нередовността, като посочи на какво основание претендира да е придобил собствеността върху имота. С молба от 21.04.2012 г. ищецът е заявил, че се позовава на давностно владение, като е поискал да му се предостави възможност да конкретизира основанието на иска „след като бъдат изяснени нужните обстоятелства”. С последваща молба от 01.08.2012 г. са изложени фактически твърдения, свързани с опровергаване от страна на ищеца на собственическите претенции на ответника, но не са релевирани обстоятелства, уточняващи посоченото в предходната молба придобивно основание- давност, нито такива, които да обуславят придобиване на имота от държавата на друго самостоятелно основание. Молбата обективира единствено позоваване на ПМС № 218/ 02.03.1951 г. за преустройство на банковата система, според което популярните банки в страната се превръщат в клонове на БНБ /чл.3/, а активите им преминават върху БНБ /чл.7/, като същевременно е посочено, че описаният в А. № 180/ 02.09.1950 г. имот, завзет като държавен на основание ПМС № 1470/ 30.05.1950 г., не е идентичен с процесния, тъй като е с по-малка площ и е бил отстъпен за ползване на О. „Ж.” при Г.- К.. При така заявените от ищеца противоречиви и взаимноизключващи се фактически твърдения относно основанието, на което е придобил процесния имот, първоинстанционният и въззивният съд са разгледали исковата претенция, без да изследват наличието на конкретно придобивно основание, по силата на което имотът е станал собственост на държавата в периода преди 1991 г. В решението на първоинстанционния съд е прието за безспорно, че при влизане в сила на З. имотът е бил държавен, при което правните изводи на съда са се фокусирали върху преценката, дали на основание П..7, ал.1, т.6 ПЗР на З. имотът е преминал в собственост на общината. В. съд от своя страна се е ограничил до цитиране на представените по делото актове за държавна собственост от 1950 г. и 1975 г., без да съобрази, че по делото не е установена идентичност на имотите, за които са съставени актовете /изслушаната пред първата инстанция Съдебно-техническа експертиза не е давала заключение по този въпрос/; самият ищец е заявил в молбата си от 01.08.2012 г., че процесният имот не е идентичен с този по А. № 180/ 02.09.1950 г., а същевременно в А. № 317/ 29.05.1975 г. не е посочено друго самостоятелно основание за придобиване на имота от държавата; в изпълнение на указанията по чл.129, ал.1 ГПК ищецът се е позовал на придобивна давност, без да е посочил период на осъществяваното от държавата владение и по какъв начин се отнася това му твърдение към позоваването на ПМС № 218/ 02.03.1951 г. за преустройство на банковата система, което е релевирано с молбата от 01.08.2012 г. при конкретизиране на първоначално заявеното с молба от 21.04.2012 г. основание- давност, с което очевидно не кореспондира. Същевременно, доколкото материалноправната легитимация на държавата е обусловена от формиране на извод, че и след влизане в сила на З. през 1991 г. имотът е останал държавна собственост, редовността на исковата молба предполага излагане на нарочни твърдения, какво е било функционалното предназначение на имота и от кого е бил ползван същия към 17.09.1991 г. Изложените от въззивния съд съображения, според които отреждането на имота съобразно действалия към 1991 г. регулационен план е от обуславящо значение при извършване на преценката относно приложимостта на П..7 от ПЗР на З., не могат да бъдат споделени, доколкото по смисъла на закона този извод се формира въз основа на изпълненото и обективно съществуващо функционално предназначение на имота към посочения правнорелевантен момент, а не с оглед предвиждания по плана, чието бъдещо реализиране се явява несигурно. При така установената явна нередовност, по смисъла на чл.127, ал.1, т.4 ГПК, на исковата молба, по която е образувано производството, въззивното решение следва да бъде обезсилено като недопустимо и делото- върнато за ново разглеждане с указания за отстраняване на нередовността. При новото разглеждане на делото въззивният съд ще следва да разреши спора за собственост между страните, изследвайки дали, като предпоставка за възстановяване на собствеността, ответникът има статут на възстановена кооперация по смисъла на П..39 ЗИД на ЗК /обн.ДВ, бр.13/ 2003 г./, което качество изрично му е оспорено от ищеца с молбата от 01.08.2012 г. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА Решение № 51 от 13.06.2014 г. по в.гр.д.№ 105/14 г. на Бургаския апелативен съд. ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на същия съд при съобразяване на указанията, обективирани в мотивите на настоящото решение. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: