Ключови фрази


- 18 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 537

гр. София, 28.06.2022 година.


Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 17.11.2021 (седемнадесети ноември две хиляди и двадесет и първа) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2646 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 261 778/01.04.2021 година, подадена от Прокуратурата на Република България и касационна жалба с вх. № 262 081/23.04.2021 година, подадена от Г. С. Н., двете против решение № 260 030/25.02.2021 година на Апелативен съд Варна, постановено по гр. д. № 441/2020 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Варна е потвърдил първоинстанционното решение № 131/05.02.2020 година, на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, 11-ти състав, постановено по гр. д. № 2316/2018 година в частите му, с които: 1.) Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Г. С. Н. сумата от 14 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в преживян психически стрес, емоционално отдалечаване от близките, влошено психично здраве и лишаването от право на труд, които са пряка и непосредствена последица от неправомерно повдигнато и поддържано обвинение в престъпление по чл. 116 от НК, за което бил оправдан с присъда № 156/23.06.2016 година, постановена по к. н. д. № 107/2016 година по описа на ВКС, II н. о., заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда-23.06.2016 година до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ; 2.) Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Г. С. Н. сумата от 5000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили от нарушение на правото на разглеждане и решаване на н. о. х. д. № 458/2009година по описа на Окръжен съд Варна в разумен срок, съгласно чл. 6, §. 1 от Конвенцията, заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда-23.06.2016 година до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ; 3.) е отхвърлен като неоснователен предявеният от Г. С. Н.. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ в частта му за осъждане на Прокуратурата да му заплати сумата, представляваща разликата над 14 000.00 лева до 900 000.00 лева; 4.) е отхвърлен като неоснователен предявеният от Г. С. Н. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ в частта му за осъждане на Прокуратурата да му заплати сумата, представляваща разликата над 5000.00 лева. до 20 000.00 лева.
В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че въззивното решение на Апелативен съд Варна, в осъдителната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен всички установени по делото факти от значение за спорното правоотношение. Неправилно не бил съобразен разумния срок, в който било приключило наказателното производство, особено като се имало предвид фактическата и правна сложност на делото и това че е преминало през три въззивни и три касационни инстанции. Също така не било съобразено, че обвинението по чл. 116 от НК не било единствения увреждащ фактор, а такова било и намиращото се във връзка с него обвинение по чл. 142, ал. 2 от НК, а също така, че видът и интензитетът на претърпените от Н. вреди не надвишавал обичайните такива. Твърди се, че липсват категорични доказателства за понесените от Н. болки и страдания, както и че не са надлежно оценени всички релевантни обстоятелства за определяне на основателността на предявените искове. Неправилно били ценени заключенията на допуснатите и изслушани по делото експертизи, а въззивното решение не било съобразено с обществения критерий за справедливост и поради това определените обезщетения не били напълно адекватни на стандарта на живот и на обществено-икономическата обстановка в страната към момента на увреждането. Поискано е обжалваното решение, в осъдителната му част, да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което исковете да бъдат отхвърлени изцяло, евентуално размерът на присъдените на Г. С. Н. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ и по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ да бъдат намалени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по тази касационната жалба Г. С. Н. не е подал отговор, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
В подадената от Г. С. Н. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която исковете за обезщетение за претърпените неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ и по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ са отхвърлени за разликата над уважените до пълните претендирани размери. Твърди се, че в тази част решението на Апелативен съд Варна е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което исковете да бъдат уважени до пълните претендирани размери. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Г. С. Н. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подал отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й.
Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 02.03.2021 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 261 778/01.04.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Г. С. Н. е бил уведомен за обжалваното решение на 24.03.2021 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 262 081/23.04.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Апелативен съд Варна е приел, че между страните не било спорно, а и от приложеното н. о. х. д. № 458/2009 година по описа на Окръжен съд Варна се установявало, че с постановление за привличане на обвиняем от 19.05.2007 година Г. С. Н. бил привлечен в качеството му на обвиняем за извършване на престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 5, във връзка с ал. 1 от НК-за това, че на 16.04.2007 година отвлякъл В. П. Е. и Д. Д. П. с цел противозаконно да ги лиши от свобода като деянието било извършено по отношение на две лица. С постановление на Окръжна прокуратура Варна от 19.05.2007 година Н. бил задържан за срок от четиридесет и осем часа. С определение от 21.05.2007 година по ч. н. д. № 901/2007 година. по описа на Окръжен съд Варна спрямо него била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, потвърдена с определение от 29.05.2007 година. С постановление от 14.06.2007 година по д. п. № 3050/2007 година му било повдигнато обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. 3, т. 6, пр. 2 и пр. 3, във връзка с чл. 20, ал. 3 от НК-за това, че за времето от 16.04.2007 година до 18.04.2007 година в землището на [населено място] в съучастие като съизвършител с неустановени лица и с Н. Димитров Н. като подбудител умишлено умъртвил повече от едно лице-В. П. Е. и Д. Д. П., като деянието било извършено по особено мъчителен начин за убитите и с особена жестокост. На 01.04.2009 година от Окръжна прокуратура Варна бил обвинителен акт за извършването на престъпления по чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. 3, т. 6, пр. 2 и 3 и т. 9, във връзка с чл. 20 от НК и по чл. 142, ал. 4, във връзка с ал. 2, т. 2 и т. 5, във връзка с ал. 1 от НК, по който било образувано н. о. х. д. № 458/2009 година по описа на Окръжен съд Варна. С присъда № 87/31.10.2011 година, постановена по н. о. х. д. № 458/2009 година по описа на Окръжен съд Варна, Н. бил признат за виновен в това, че на 16.04.2007 година в близост до [населено място] в съучастие като съизвършител с М. В. С. и И. Т. А. и с Н. Димитров Н. като подбудител и помагач отвлякъл В. П. Е. и Д. Д. П. с цел противозаконно да ги лиши от свобода като деянието било извършено от повече от две лица и по отношение на две лица-престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2 и т. 5, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, за което му било наложено наказание лишаване от свобода с срок от седем години, което да излежи при първоначален строг режим в затвор, както и в това, че на 16.04.2007 година в землището на [населено място] в съучастие като съизвършител с М. В. С. и И. Т. А. и с Н. Димитров Н. като подбудител и помагач умишлено умъртвил В. П. Е. и Д. Д. П. като деянието било извършено по особено мъчителен начин за убитите и с особена жестокост-престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. 3, т. 6, пр. 2 и пр. 3, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, за което му било наложено наказание доживотен затвор, което да изтърпи при първоначален специален режим в затвор, като на основание чл. 23, ал. 1 от НК му било наложено за изтърпяване най-тежкото от така определените наказания, а именно доживотен затвор, което да изтърпи при първоначален специален режим в затвор. Същите наказания и за същите престъпления за били наложени и по отношение на останалите трима подсъдими по н. о. х. д. № 458/2009 година по описа на Окръжен съд Варна– М. В. С., И. Т. А. и Н. Димитров Н.. Присъдата на Окръжен съд Варна бил потвърдена с решение № 105/04.07.2012 година, постановено по в. н. о. х. д. № 50/2012 година по описа на Апелативен съд Варна. С решение № 574/08.05.2013 година., постановено по к. н. д. № 1902/2012 година по описа на ВКС, решението на Апелативен съд Варна било отменено и делото било върнато за ново разглеждане от въззивната инстанция, като било образувано в. н. о. х. д. № 135/2013 година по описа на Апелативен съд Варна. С решение № 89/24.06.2014 година, постановено по в. н. о. х. д. № 135/2013 година по описа на Апелативен съд Варна бил потвърдена изцяло присъдата на Окръжен съд Варна. С решение № 141/12.05.2015 година, постановено по к. н. д. № 1476/2014 година по описа на ВКС, решението на Апелативен съд Варна било отменено и делото върнато за ново разглеждане от въззивната инстанция, като било образувано в. н. о. х. д. № 141/2015 година по описа на Апелативен съд Варна. С решение № 180/09.11.2015 година, постановено по в. н. о. х. д. № 141/2015 г. по описа на Апелативен съд Варна била потвърдена изцяло присъдата на Окръжен съд Варна. С присъда № 156/23.06.2016 година, постановена по к. н. д. № 107/16 г. по описа на ВКС, решението на Апелативен съд Варна и потвърдената с него присъда на Окръжен съд Варна в частите й за престъплението по чл. 116 от НК били отменени и подсъдимите Н. Димитров Н. и Г. С. Н. били оправдани за това престъпление, а подсъдимите М. В. С. и И. Т. А. били признати за виновни като за същото им е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от осемнадесет години. В останалата част-за престъплението по чл. 142 от НК решението на Апелативен съд Варна било потвърдено. На 23.12.2016 година Главният прокурор бил внесъл искане до ВКС за възобновяване на наказателното дело в частта му, с която Н. Димитров Н. и Г. С. Н. били оправдани за престъплението по чл. 116 от НК, по което искане ВКС се произнесъл с решение № 136/22.06.2017 година по к. н. д. № 473/2017 година, като по отношение на Г. С. Н. го бил оставил без уважение.
Въз основа на това Г. С. Н. претендирал обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, изразяващи се в психически и физически страдания, емоционално отдалечаване от близките му, накърняване на доброто му име в обществото, вкл. професионалната му среда, всички резултат от воденото против него наказателното производство за престъплението, за което е бил впоследствие оправдан. При съвкупния анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели и заключенията на допуснатите и изслушани по делото експертизи Съставът на Апелативен съд Варна приемал, че в резултат именно от воденото против Н. наказателно производство същият бил претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в психични страдания-изживени силна тревожност, безпокойство, потиснатост, затваряне в себе си, чувство за невъзможност за справяне със ситуацията, депресивни епизоди, както и соматовегетативни симптоми като безсъние, безапетитие, панически пристъпи. Тези страдания били от една страна съвкупни и произтичащи от общия факт на пребиваване на Н. в място за лишаване от свобода, съответно коренната промяна в начина му на живот и възникналите адаптационни разстройства, но от друга диференцирани с оглед характера на двете различни повдигнати обвинения, като по-тежкото от тях и за което бил оправдан било станало причина за по-силни негативни психични изживявания, особено след постановяване на осъдителната присъда „доживотен затвор“ през 2011 година и привеждането му в сектора за доживотни присъди на затвора, която присъда трикратно била потвърждава от въззивна инстанция. Тези обстоятелства и според свидетелските показания, и според СПЕ били довели до влошаване на психичното му състояние, квалифицирано впоследствие като умерено тежък депресивен епизод. Установявало се, че допреди постановяване на присъдата доживотен затвор по повдигнатото обвинение в извършване на престъпление по чл. 116 от НК Г. С. Н. преодолявал поведенческите и емоционалните симптоми, получени в началото от пребиваването му в затвора, включително започнал работа, спортувал, сътрудничил активно на психиатъра в затвора, общували, като промяната в негативен аспект настъпила след 2011 година. Установявало се обаче и, че Г. С. Н. активно търсил и му била предоставяна нужната психотерапевтична помощ от специалист в затвора, включително с прилагане на медикаментозна терапия (леки антидепресанти и хомеопатично лечение), което лечение продължило при същия специалист и след освобождаването му от затвора. Относно физическите страдания безспорно се установявало, че през 2008 година Н. бил получил травма на коляното (конкретно на ставния хрущял) но съгласно амбулаторния лист от 17.09.2008 година и съгласно последващите такива при вторичните прегледи в частта им „анамнеза“ травмата била получена при игра на футбол, т. е. това било травма, която не била пряко обусловена от пребиваването на Н. в затвора, доколкото била получена при спортуване в затвора, а по твърденията му той бил спортувал активно и преди постъпването си в затвора. Независимо от пребиваването му там обаче било провеждано адекватно и обстойно лечение съобразно състоянието му-множество консултативни прегледи със съответните специалисти в различни болнични заведения, рентгенографии, ЯМР, оперативни интервенции. Действително според направление от 08.09.2009 година (дадено му след артроскопията от 29.08.2009 година при втория му контролен преглед при ортопеда, извършил операцията) му била предписана физиотерапия и рехабилитация за 2 седмици, за които не били приложени доказателства да са били извършени. Това обаче не водело до извод, че, ако били приложени, те щели да елиминират проблемите със ставния хрущял, доколкото съгласно заключението на вещото лице се касаело за заболяване, което е било трайни последствия и не би могло да се излекува с физиотерапия и рехабилитация за 2 седмици. Факт било и, че при предписването им било посочено, че след прилагането им следвало да се извърши и поставяне на хондропротектор вътреставно, каквото било направено на 29.09.2009 година. От своя страна състоянието на Н. било многократно обсъждано в хода на наказателното производство по повод множеството подавани молби за изменение мярката за неотклонение и предвид заключенията на всички изслушани специалисти било преценявано от наказателния съд като подходящо за изтърпяване на така наложената му мярка. Подобни множество прегледи, диагностика и лечение били осъществявани и впоследствие през 2015 годинапо повод констатирани начални (лекостепенни) дегенеративни изменения в тазобедрената става и поясния отдел, които според вещото лице били вероятно резултат от неправилна походка поради болките в коляното/и раменната става. Диагностика и адекватно лечение, включително в болнично заведение, били провеждани и по повод оплакванията на Г. С. Н. от гастрит и дуоденит през 2008 година. Същите съгласно цитираната СПЕ били от функционално естество и можели да се разглеждат като психосоматични изяви на психичните изживявания, но те били получени към период, който от една страна бил зачетен за изтърпяване наказание лишаване от свобода, а от друга бил преди да бъде постановена присъдата от 2011 година. Така било и по отношение на оплакванията на Н. от синузит и етмоидит, диагностицирани след компютърна томография на главен мозък от 24.11.2008 година. и лекувани с необходимата терапия в затвора. Що се касаело до прободните рани в областта на корема, то те били получени на 06.01.2007 година и според издадените впоследствие амбулаторни листи към 16.03.2007 година белегът бил заздравял първично с умерена болезненост при дълбока палпация. Не се установявало задържането на Н. през май 2007 година да било повлияло отрицателно на физическото му състояние следствие от тази травма, но с оглед именно охраняване състоянието му бил преведен от следствения арест в затвора на 01.06.2007 година, за да бъде под постоянен медицински надзор. Установявало се и, че воденото наказателно преследване било създавало в Н. чувство за застрашеност на моралния му облик в личната и обществената му среда. При определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди следвало да бъдат съобразени следните обстоятелства. Естеството и вида на повдигнатото обвинение-Н. бил обвинен в извършването на две тежки умишлени престъпления, съгласно дефиницията, дадена в чл. 93, т. 7 от НК. Предвиденото наказание за това, за което бил оправдан, било лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна, а за това, за което бил осъден, било от три до десет години лишаване от свобода (според редакцията на закона към датата на извършване на престъплението- чл. 2 от НК, който бил и по-благоприятният). При съпоставяне, съобразно разясненията по т. 11 от ТР № 3/22.04.2004 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, на тежестта на извършените деяния, за които бил осъден Н., с тези, за които бил оправдан, следвало да се приеме, че деянието, за което той бил оправдан било със значително по-голяма тежест от това, за което бил бил осъден, като това следвало да бъде отчетено при определяне на обезщетението. Периодът на наказателното преследване-от повдигане на обвинението за извършване на убийство на 14.06.2007 година до влизане в сила на оправдателната присъда-23.06.2016 година бил девет години и десет дни, а. производството по възобновяване е продължило шест месеца. Неоснователни били възраженията на Прокуратурата на Република България, че за продължителността на наказателното производство за периода след внасяне на обвинителния акт в съда, не следвало да носи отговорност. Прокуратурата носела отговорност за продължителността на цялото наказателно производство, през което незаконно повдигнатото обвинение било поддържано от нея. За всички насрочени открити съдебни заседания въззивникът се бил явявал лично и бил представляван от процесуалните си представители. При две от разглежданията на делото от ВКС не се бил явил (бил посочил, че не желае да бъде воден), но се явил процесуалният му представител, при третото разглеждане на делото от ВКС се бил явил в двете открити съдебни заседания. В хода на цялото производство с едно изключение нямало отлагане на делото поради неявяването на Г. С. Н. или на неговите процесуални представители Единственото отложено предвид неговото състояние открито съдебно заседание било от дата 01.09.2009 година, когато той се е явил, но предвид установената му фебрилност (температура от 38.4 градуса след операцията на коляното на 28.08.2009 година) съдът бил преценил, че делото следвало да бъде отложено за друга дата. В хода на наказателното производство при поканите да даде обяснения Г. С. Н. бил сочил, че ще даде такива след събиране на всички доказателства по делото, като за първи път бил дал такива на 31.01.2011 година.. По повод тези обяснения били събирани доказателства, но в малък обем. Обяснения той бил дал и на 22.06.2012 година по в. н. о. х. д. № 50/2012 година сочейки включително, че при предните си обяснения бил премълчал определени неща, но след пет години мълчание бил решил да ги каже.
Като обвиняем и подсъдим Н. имал право да даде обяснения, но не и задължения за това-чл. 55, ал. 1 от НПК и чл. 277, ал. 2 от НПК. Съгласно общата норма на чл. 103, ал. 2 от НПК той не бил длъжен да доказва, че е невинен, а съгласно ал. 3 не можели да се правят изводи в негова вреда, поради това, че не е дал или е отказал да даде обяснения или не е доказал възраженията си. Съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ и разясненията, дадени в т. 3 от ТР № 3/22.04.2004 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, когато пострадалият бил допринесъл виновно за увреждането обезщетението се намалявало, т. е. при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на лицето отговорността се намалявало. Последователна била практиката на ВКС в насоката, че се имало предвид наличието на пряка непосредствена причинна връзка между неговото поведение и настъпилата вреда, а не извършените от лицето действия, по повод на които са предприети действия по разследване и срещу него е повдигнато обвинение. Основания за намаляване на обезщетението можели да бъдат все действия, извършени в хода на наказателното преследване, като например недобросъвестно направени неистински, подвеждащи признания, въвеждането на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, или други извършени действия, целящи да се забави или опорочи разследването. Твърдения за недобросъвестно направени неистински, подвеждащи признания и за въвеждането на органите на разследването в заблуждение Прокуратурата на Република България не била въвела. Същинско забавяне на производството само предвид дадените обяснения не било настъпило. Обстоятелството, че е подсъдими били и други лица, както и тяхното процесуално поведение, не следвало да се вменява на Н.. Следвало да бъдат съобразени видът и продължителността на наложената мярка за неотклонение. На Г. С. Н. била наложена на мярка за процесуална принуда „задържане под стража“ от началото на наказателното производство през 2007 година (търпяна в затвора от 01.06.2007 година), и с тази мярка той бил до приключването му на 23.06.2016 година. Същата, с произтичащите от нея ограничения, включително предвид определянето на по-строг режим за затвора след присъдата през 2011 година, се била отразила на обичайния начин на живот на Н.. Следвало обаче да се отчете обстоятелството, че за период от седем години, за които поради налагане на мярката било зачетено изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода за извършеното престъпление по чл. 142 от НК, обезщетение не се дължало, т. к. търпените ограничения били предвид законно повдигнато и поддържано обвинение с постановена влязла в сила присъда. Възраженията на Г. С. Н., че ако не било обвинението в извършване на престъпление по чл. 116 от НК, мярката му за неотклонение би била по-лека и би му било наложено по-леко наказание и при по-лек режим не можели да бъдат споделени, т. к. се касаело за негови предположения, несъобразени с вида и естеството на извършените в условия на съучастие от четири и съответно две лица престъпления. Какви мерки били взети спрямо друг подсъдим (конкретно Н. Димитров Н.) било ирелевантно, доколкото за всеки обвиняем, съответно подсъдим, се преценявали от наказателния съд конкретни различни предпоставки при налагане на мярката му за неотклонение. Факт било обаче, че за периода от над 7 до 9 години Н. бил с мярка за неотклонение задържане под стража в затвора. Търпените физически ограничения относно правото му на придвижване, избор на места и условия на труд, социални контакти, били повлияли отрицателно на психичното му състояние, достигащо до депресивно разстройство. От представите разпечатки от електрони медии от 2008 година, 2009 година, 2011 година (Varna24. bg и chernomore. bg), се установявало, че обвинението на Н. в извършването на двойно убийство и постановяването на доживотна присъда за горното през 2011 година били публично оповестени в тези медии, включително с изказвания на наблюдаващия прокурор по делото относно наличието на достатъчно доказателства, които подкрепят обвинението. Не се установявало обаче, включително от показанията на разпитаните по делото свидетели, това разгласяване да било станало достояние на изключително широк кръг от обществеността. От своя страна оправдаването на Г. С. Н. в извършване на това престъпление през 2016 година също било отразено електрони медии (168 часа, Дневник, Де факто). Обвинението станало достояние на професионалната среда на Н. доколкото същият работил като служител за дружества, чийто собственик бил един от останалите подсъдими в наказателното производство. Не се установявало обаче именно повдигането на обвинение в извършване на престъпление по чл. 116 от НК да било станало причината Н. да бъде освободен от длъжността, която изпълнявал. Не се установявало и същият да бил имал авторитет на изключителен професионалист в областта, в която работил, който да бил така накърнен от повдигане на обвинението, че Н. да бил в затруднение да работи в областта си след оправдаването си. Установявало се, че роднините, близките и приятелите на Г. С. Н. не са се отдръпнали от него след обвинението. Той бил чувствал безусловната подкрепа на своя семеен кръг, както и на близките си приятели, бил редовно посещаван от своите майка, съпруга, голям син и сестра. Н. имал силна емоционална връзка със съпругата си. Тя и големият му син били изрично упълномощени и да го представляват в хода на наказателното производство, което свидетелствало за оказано доверие. Следвало да се посочи, че и без обвинение в извършване на престъпление по чл. 116 от НК Н. щял да пребивавал в затвора за период от седем години, което неименуемо било фактор, който се отразявал на отношенията с подрастващите му деца и на финансовата подкрепа за семейството му. Съобразявайки в съвкупност установените в производството неимуществени вреди, претърпени от Н. следствие от воденото против него наказателно преследване за престъпление по чл. 116 от НК, изразяващи се в изживян силен стрес, тревожност, безпокойство, потиснатост, затваряне в себе си, депресивни състояния, обстоятелството, че предприетото срещу него наказателно преследване за това престъпление създало предпоставки за унизяването му пред семейство, близки приятели и колеги и обществото като цяло, поддържаното у него чувство на страх, изпитвано за целия период на разследването за същото престъпление до оправдаването му, накърнения му авторитет и злепоставянето в социалното и професионално обкръжение, въззивният съд приемал, че справедливият размер на обезщетението за така претърпените вреди, включително съобразен с икономическия растеж и стандарта на живот в страната, както и със средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, и при съобразяване и на обстоятелството, че осъждането на деликвента съдържало признание за противоправното му поведение и за увреждането на пострадалия, като в този смисъл, само по себе си, също имало ефект на репарация предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди, следва да бъде определен на 14 000.00 лева. Този размер бил обусловен от интензитета на търпените страдания, който бил висок, включително с оглед вида и тежестта на престъплението, за което бил обвинен и наказанието, което се предвиждало за него, данните за неговата личност, притежавания до този момент морален облик, но й като се съобразяло обстоятелството относно наложената в същия период и търпяна ефективна присъда за извършването на друго тежко умишлено престъпление против личността, също оказало негативно влияние върху емоционалното състояние на Н., както и това, че понастоящем психичният му статус бил в норма, без психопатологични симптоми, т. е. липсвали тежки и необратими последици. За разликата над 14 000.00 лева до 900 000.00 лева искът по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ като неоснователен следвало да бъде отхвърлен.
Съставът на Апелативен съд Варна е приел, че съгласно нормата на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ било необходимо да преценят общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които са от значение за правилното решаване на спора. Общата продължителност на наказателното производство от обвинението до постановяване на окончателен съдебен акт била девет години, един месец и четири дни. Наказателното производство било с голяма фактическа и правна сложност, както в досъдебната, така и в съдебната му фаза. Това било така с оглед броя на страните-четири обвинени лица, усложнени форми на съучастническа дейност, квалифицирани тежки престъпления против личността, множеството установявани обстоятелства, множеството извършвани процесуално-следствени действия като претърсване, изземване, огледи в хода на досъдебното производство, дейности по издирването на М. В. С.. и И. Т. А.,задържани на 26.05.2008 година, разпити на голям брой свидетели, изготвени множество експертизи в различни области-СМЕ, СПЕ, СТЕ, дактилоскопски, събирани веществени доказателства, разпити на голям брой свидетели (призовани били над 30 свидетеля), множество допуснати експертизи, включително тричленни и комплексни. Събирането на писмени доказателства било продължило и първоинстанционното производство. Съдебно следствие било провеждано, съответно свидетели били разпитвани и експертизи били изслушвани и при две от разглежданията на делото пред въззивна инстанция, както и експертиза била изслушвана при третото разглеждане на делото от ВКС. Поведението на Г. С. Н. не можело да се определи като решаващ фактор за продължителността на производство по съображенията относно правото му на даването на обяснения като обвиняем и подсъдим. От своя страна той бил участвал в производството последователно, без да затруднява предприемането на процесуални действия спрямо него и с единственото посочено изключение (дължащо се на здравословното му състояние след проведена операция) не бил ставал причина за отлагане на делото. Поведението на компетентните органи било като цяло съобразено с изискванията за процесуална дисциплина. Процесуално-следствените действия по досъдебното производство били извършвани в кратки интервали (ежедневно или през няколко дни) при добра координация между прокуратура и следствие. В съдебната фаза от всяка от инстанциите заседанията били насрочвани през неголеми интервали от време (около месец и при съобразяване със съдебните ваканции), необходимо било и процесуално време на съответните вещи лица за изготвяне на заключенията им, за някои от призованите свидетели поради неявяване било постановявано довеждане, мотивите на съдилищата били изготвяни от един месец до максимално два месеца и половина след последното съдебно заседание, жалбите били своевременно администрирани. Смените в съдиите докладчици не били довели до забавяния на процеса. Като съвкупност обаче срокът от над девет години не можело да се приеме като разумен доколкото наказателните дела със задържани обвиняеми, изисквали по-голяма експедитивност, като следвало да се търси баланс между техните интереси да получат своевременно решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство. Презумирало се, че държавата била длъжна да организира системата си по начин, че да не засяга правата на гражданите, а те се засягали при подобен срок на наказателното производство, през цялото течение на който лицето било с мярка за неотклонение „задържане под стража“. Преценявайки тези конкретни за процесното наказателно производство обстоятелства по смисъла на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ въззивният съд приемал, че било налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, от която неразумна продължителност били търпени неимуществени вреди-психични страдания. Административната процедура за обезщетение на тези вреди по глава трета "а" от ЗСВ била изчерпана, без да се сключи споразумение (предложено било от МП обезщетение в размер на 2900.00 лева, което предложение не било прието от Г. С. Н. в определения срок). Вземайки предвид сложността на воденото наказателно производство, поведението на страната, нарушение на правото й на разглеждане и решаване на делото в разумен срок и търпените от това неимуществени вреди въззивният съд определял обезщетение в размер на 5000.00 лева, дължими се заедно със законната лихва от приключване на наказателното производство. За разликата над 5000.00 лева до 20 000.00 лева. искът по чл. 2б от ЗОДОВ като неоснователен следвало да бъде отхвърлен.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България иска допускането на решението на Апелативен съд Варна до касационно обжалване по правните въпроси за начина на определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта, установен с чл. 52 от ЗЗД и за определянето на правилния размер на обезщетението за неимуществени вреди на пострадалия в съответствие с общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към който препраща чл. 4 от ЗОДОВ. Излагат се доводи, че по тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година, с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС, а също така и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС.
От своя страна с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. С. Н. е поискал допускането на обжалваното решение на Окръжен съд Варна до касационен контрол по отношение на правните въпроси за това длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страната, съдържащи се във въззивната жалба и да определи и присъди обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ при съобразяване на всички факти и обстоятелства, имащи значение за удовлетворяване критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, включително и и искането на Прокуратурата на Република България за възобновяване на наказателното производство и в тази връзка задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, и да изложи мотиви за значението им при определяне размера на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД; за това, когато в едно и също производство са предявени кумулативно, обективно съединени искове с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и чл. 2б от ЗОДОВ следва ли да се присъди отделно обезщетение за неимуществени вреди по всеки иск, доколкото при първото обезщетение подлежат на преценка и вредите в резултат на продължителността на наказателното производство; за това подлежат ли на обезвреда по реда на чл. 2, ал. 1, пр. 3 от ЗОДОВ вредите, причинени вследствие на искането на Прокуратурата на Република България за възобновяване на наказателното производство, приключило с оправдателна присъда за ищеца и следва ли тези вреди да бъдат отчитани от съдилищата при присъждане на обезщетение по този ред и за това има ли значение за удовлетворяване на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД установените в производството по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ вреди, причинени вследствие на искането на Прокуратурата на Република България за възобновяване на наказателното производство. По отношение на първия от въпросите (който се състои от два подвъпроса) се твърди противоречие със задължителните указания по ППВС № 1/1953 година, ППВС № 1/1985 година и ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС и постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на ВКС-подробно посочени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК:. По отношение на втория въпрос се твърди противоречие със задължителна практика на ВКС-решения по чл. 290 от ГПК, посочени в изложението, а по отношение на третия и четвъртия допускането до касационно обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Във връзка с поставените от страните в изложенията им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от въззивният съдебен състав разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Варна се е съобразил така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението, като не е само декларативно твърдение за такова обсъждане.
По отношение на въпросите свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи.
С оглед на това и след като въззивният съд е обсъдил всички факти и обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, изброил е същите в мотивите на решението си и е посочил какво е значението им за определяне на размера на обезщетение, при което е определил същото с оглед цялостната и съвкупна преценка на тези фактори, без да изключва някой от тях, то решението му е съобразено с установената въз основа на закона практика за това и не следва да бъде допускано до касационно обжалване по тези въпроси. Само несъгласието на страната, с някой от изводите на съда в тази насока и твърдение за допуснато нарушение не е предпоставка за такова допускане, без да е установено отклонение от установената практика.
Не представлява основание за допускане на касационно обжалване и първия от поставените от Г. С. Н., в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, въпроси, тъй като при постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Варна е съобразил произтичащото от закона и закрепено с установената практика свое задължение да обсъди всички наведени във въззивната жалба доводи и възражения на страната, да прецени същите с оглед на събраните доказателства и да им даде отговор в постановеното по делото решение. Това е направено и по отношение на направеното от Прокуратурата на Република България искане за възобновяване на наказателното производство, доколкото при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ въззивният съд е отчел както времето през което това производство е продължило, така и как това се е отразило на състоянието и положението на Г. С. Н.. Това изключва допускането на касационно обжалване на въззивното решение и по третият и четвъртият от поставените в изложението на Н. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси, тъй като съдът по съществото на спора не е приемал, че вредите от искането на Прокуратурата на Република България за възобновяване на наказателното производство не подлежат на обезвреда по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ и не се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди.
Вторият от поставените в представеното, от Г. С. Н., изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси също не обуславя допускането на решението на Апелативен съд Варна до касационно обжалване. Въпросът дали искът по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ се поглъща от иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е от значение за случаите, когато ищецът е оправдан по всички повдигнати му обвинения. В този случай срокът на производството се преценява при определяне на размера на обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ и не съществува пречка за вземането му предвид при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. В случаите когато ищецът е оправдан само за част от повдигнатите му обвинения, а за друга част е признат за виновен, той може да търси обезщетение по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за неразумна продължителност на цялото производство, включително и за частта, в която е признат за виновен по повдигнатите му обвинения. Обезщетението по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за тази част обаче не може да бъде присъдено с иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, особено ако двете основания не са възникнали по едно и също време, а производствата по всяко едно от обвиненията са били с различна продължителност.
С оглед на горното не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на решение № 260 030/25.02.2021 година на Апелативен съд Варна, постановено по гр. д. № 441/2020 година по подадените против него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 261 778/01.04.2021 година и от Е. Х. М. касационна жалба с вх. № 262 081/23.04.2021 година, поради което такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото Прокуратурата на Република България ще трябва да заплати на адвокат Д. Д. Д. от АК Варна сумата от 411.60 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260 030/25.02.2021 година на Апелативен съд Варна, постановено по гр. д. № 441/2020 година.
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да заплати на адвокат Д. Д. Д. от АК Варна-гр. Варна, [улица] сумата от 411.60 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за пред касационната инстанция
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.