Р Е Ш Е Н И Е № 23 гр.София, 02.02.2016 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесети януари две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев Димитър Димитров при секретаря Райна Пенкова и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4553/ 2015 г. за да постанови решението, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 1185/ 26.10.2015 г., постановено по настоящето дело, по жалба на [фирма] е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 3253 от 15.05.2015 г. по гр.д.№ 17194/ 2014 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 463/ 2014 г. и по този начин по предявения от Д. З. П. против касатора иск, квалифициран по чл.344 ал.1 т.1 КТ, е признато за незаконно и е отменено уволнението на Д. П., извършено със заповед № 267/ 07.11.2011 г. на изпълнителните директори на [фирма]. Обжалването е допуснато по процесуалноправния въпрос нарушава ли съдът принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, ако основе решението си на факти, които не са установени, нито са твърдяни от страна в процеса. С оглед вече уеднаквената от Върховния касационен съд съдебна практика, този въпрос следва да намери положителен отговор. Като изхожда от принципите на диапозитивното начало и равенството на страните, тази практика приема, че съдът не може да въвежда спор между страните по делото там, където такъв не съществува. Предметът на делото се предопределя от въведените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и заявените от ответника правоизключващи и правопогасяващи възражения. От така заявените фактически основания от страните следва и предметът на доказване. Съдът не може да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, нито да обсъжда доказателства, от които те не претендират за тях да възникват права. Изрично в решение № 58/ 12.05.2014 г. по гр.д.№ 7025/ 2013 г., ІІ г.о., ВКС, се приема, че при преценка основателността на доводите и възраженията на страните съдът следва да изхожда от фактите, на които страните се позовават и не може да извлича правни последици от фактически обстоятелства, които страната не е посочила. Съдът не може да излиза извън рамките на правния спор по делото и да се произнася по невъведени възражения (решение № 156/ 10.06.2013 г. по гр.д.№ 1497/ 2013 г, І г.о., ВКС). По–специално, при оспорване на уволнение като незаконно, съдът се произнася само по наведените от ищеца фактически основания, които (според уволненото лице) опорочават волеизявлението за прекратяване на трудовото правоотношение (срв. решение № 158/ 01.07.2013 г. по гр.д.№ 1008/ 2012 г., ІV г.о., ВКС и цитираната в него трайна предходна практика по същия въпрос). Съдът не може да основе решението си по иск за признаване на уволнението за незаконно по чл.344 ал.1 т.1 КТ на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба, защото по иска за незаконност на уволнението съдът няма служебно задължение да следи за нито един факт, който поражда правото на уволнение или надлежното му упражняване. Конкретно във връзка със спазването на срока за налагане на дисциплинарно наказание, обвързващо тълкуване дава решение № 167/ 30.07.2014 г. по гр.д.№ 6368/ 2013 г., ІV г.о., според което съдът следи служебно за спазването на сроковете, които се отнасят за надлежното му сезиране. Сроковете, които пораждат, променят или погасяват материалното субективно право, което е предмет на делото, съдът не може да прилага служебно, защото съгласно чл.6 ал.2 ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Че съдът не следи служебно за спазване на срока по чл.194 ал.1 КТ е прието, по реда на чл.290 ГПК, и в решение № 297/ 03.10.2014 г. по гр.д.№ 7528/ 2013 г., ІV г.о., ВКС. Предвид така установената от Върховния касационен съд практика по въпроса, по който е допуснато обжалването, касационната жалба е основателна. В решението си въззивният съд е приел за установено, че ищецът е работил в ответното дружество по трудово правоотношение, което е прекратено едностранно от работодателя с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”. Нарушенията, за които е наказан, са индивидуализирани в резюме на одитен доклад, който изпълнителните директори на [фирма] получили на 31.07.2013 г. и от тази дата са узнали за извършването им. Заповедта за наказание е връчена на 08.11.2013 г., след изтичане на преклузивния срок по чл.194 ал.1 КТ, който факт съдът взел предвид служебно. Също без довод от страна на ответника съдът отхвърлил твърденията на ищеца, че узнаването на нарушението е станало на проведено заседание на Управителен съвет на акционерното дружество от 28.08.2013 г., като приел документът за съставен само с оглед целите на процеса. Изводите са формирани при съществено нарушение на процесуалните правила, защото съдът нито има право да следи служебно за спазването на сроковете за налагане на дисциплинарно наказание, нито да отхвърли доказателственото значение на документ, който не е оспорен от страната, на която се противопоставя. Налице е основанието по чл.281 т.3 пр.2 ГПК за отмяна на въззивното решение, като спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция (не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия по смисъла на чл.293 ал.3 ГПК). Установено е, че ищецът е работил в ответното дружество по трудово правоотношение, възникнало от трудов договор, сключен на 20.06.2008 г. По силата на допълнително споразумение от 13.01.2009 г. е заел длъжността „мениджър оперативна дейност” в структурно звено на банката - работодател (Б. център Света Неделя), а със заповед от 18.07.2012 г. му е възложено да изпълнява същата длъжност и във филиал „В.”, считано от 23.07.2012 г. Със заповед на директора на филиала от 24.07.2012 г. Д. П. бил включен в състава на комисия, която да извършва внезапни проверки на оперативните каси и банкомата на филиала и да съставя протоколи за извършените проверки, а със заповед от 08.08.2012 г. му било възложено контролиране на касовата дейност върху извършваните операции от Х. Т. (заемащ длъжността „мениджър бизнес клиенти” в същия филиал). На 15.12.2012 г. директорът на филиала издал и заповед, с която сформирал комисия за извършване на годишна инвентаризация на активите и пасивите на филиала, в състава на която бил включен и ищеца П.. Нему била възложена изрично отговорността за инвентаризацията на касовата наличност, счетоводните сметки и задбалансовите сметки. На 24.06.2013 г. служители от управление „Вътрешен контрол” на [фирма] извършили внезапна проверка на касовите наличности във филиал В. и установили касов дефицит от оперативната каса на Х. Т. в размер 616 257,10 лв и дефицит от банкомата на филиала в размер в размер 146 300 лв. За периода, в който Д. П. е изпълнявал длъжността „мениджър оперативна дейност” на филиала, дефицитът е съответно 394 176,60 лв на каса и 61 370 лв на А. устройството. Служителите, констатирали дефицита, съставили одиторски доклад за установеното и предложили мерки за отстраняване на нарушенията, включително ангажиране на дисциплинарната отговорност на Х. Т. и лицата, отговорни за контрола върху дейността му. Случаят е докладван на Дисциплинарен комитет на [фирма], който със свое решение предложил на представителите на банката да наложат на Д. П. дисциплинарно наказание „уволнение”. Съществуващото между ищеца и ответника трудово правоотношение е прекратено едностранно от работодателя със заповед от 07.11.2013 г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” за следните извършени нарушения: неизвършена нито една внезапна ревизия на оперативните каси на филиал В. за периода, в който е изпълнявал длъжността „мениджър оперативна дейност” във филиала; за същия период е извършил само една ревизия на А. устройството и то съвместно с Х. Т., което е в нарушение на Инструкция за касовата дейност на [фирма]; не е изпълнил задълженията си да обезпечи контролната дейност върху оперативната дейност на филиала, което е попречило ръководството на банката да узнае за издадените от директора на филиала заповеди, с които възлага на Х. Т. едновременно касови и контролни функции в нарушение на вътрешнобанковата регулация; за периода, в който е изпълнявал длъжността, не е осъществил текущ и последващ контрол върху касовите операции на Х. Т., с което е улеснил присвояването на средства от негова страна; не е изпълнил задълженията си за извършване на годишна инвентаризация на активите и пасивите на филиала съгласно вътрешнобанковата регулация, като подписал документи, потвърждаващи липса на дефицит, без реално да е участвал в процеса по инвентаризация. Работодателят посочил в заповедта, че в резултат на тези нарушения на трудовата дисциплина е нанесена имуществена вреда на банката в размер 394 176,60 лв (дефицит на каса) и 61 370 лв (дефицит на А. устройство), което обуславя налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание. Заповедта е връчена на 08.11.2013 г. Така извършеното уволнение е законно. Ищецът го е оспорил със следните фактически твърдения: в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение няма изрично волеизявление за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”; не е отчетено обстоятелството, че в периода, в които са констатирани нарушенията, е изпълнявал същата длъжност в 8 офиса на банката, което води до практическа невъзможност да изпълнява възложената работа; не му е възлагано да контролира дейността на Х. Т. и не е знаел, че той извършва касови операции; не е доказано Х. Т. да е извършил присвояване на посочените в заповедта суми, а дори да е доказано, не е било възможно ищецът да го предотврати. Само тези фактически основания за опорочаване на уволнителното волеизявление ищецът е въвел като предмет на делото и (с оглед отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение), съдът може да обсъжда само тези факти и претендираните от тях правни последици. Твърдението на ищеца, че в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение няма изрично волеизявление за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”, се опровергава от доказателствата по делото. Представената от самия него с исковата молба заповед обективира изричното волеизявление на работодателя, че прекратява трудовото правоотношение с Д. П. от датата на връчване на заповедта поради наложеното с нея дисциплинарно наказание „уволнение”. Изявлението е ясно и изрично и не се нуждае от тълкуване, поради което уволнението не е незаконно на основание липса на изрично волеизявление в писмения акт, с който е извършено. Обстоятелството, че в периода, в които са констатирани нарушенията на ищеца, той е изпълнявал длъжността „мениджър оперативна дейност” в общо 8 офиса на [фирма], е установено, но то не опорочава уволнителното волеизявление. Работникът не е възразил писмено пред работодателя, че е във фактическа невъзможност да изпълнява работата си, предвид големия й обем. Твърденията му, че е правил такива устни възражения, не са подкрепени с никакви доказателства. Независимо от това, увеличеният обем на работата не е извинителна причина за неизпълнение на трудовите задължения. Това обстоятелство може да бъде отчетено само на плоскостта на индивидуализация на наказанието за това неизпълнение, но не и като изключващо дисциплинарната отговорност. Опровергава се от писмените доказателства и фактическото твърдение на ищеца, че не му е възлагано да контролира дейността на Х. Т. и че не е знаел, че Т. извършва касови операции. По делото е представена от ответника и не е оспорена от ищеца Заповед № 015/ 08.08.2012 г., издадена от директор филиал В. на [фирма], с която е възложено на Х. Т. да извършва по изключение ограничен брой касови операции (единствено вноски на каса), като отговорността и контрола по изпълнението на заповедта е възложена на Д. П.. Последният е подписал копие от заповедта с декларация „Запознат”, което опровергава твърденията му за липса на информация за касовата дейност, извършвана от Х. Т.. Именно той е следвало да контролира действията на Т. по събиране на вноски на каса, изпълнявайки длъжността „мениджър оперативна дейност” във филиала и по изричното възлагане със заповедта на директора. Ищецът не е възразил при запознаване със заповедта, че е било извън възможностите му да изпълни възложените му с нея отговорности поради това, че работното място на Т. не е оборудвано със сертифицирана каса, камера и паник бутон. Поради това доводът в исковата молба, че липсата на такова оборудване е обусловило невъзможност за осъществяване на контрол, съдът преценява за неоснователно. Доводите на ищеца за липса на доказателства Х. Т. да е извършил присвояване на посочените в заповедта суми също са неоснователни. Касаторът счита, че такова доказване може да бъде извършено само с влязъл в сила съдебен акт за ангажиране на отговорността на Т. за извършеното деяние. Процесуалният закон обаче не съдържа подобно ограничение на възможните доказателства. Фактите от предмета на доказване могат да се установяват с всички предвидени в ГПК доказателствени средства, ако законът изрично не е въвел някакви ограничения. Установяването на извършени противоправни действия от трети за страните по делото лица не се предпоставя от наличие на влязъл в сила съдебен акт, ангажиращ отговорността им. В производството по настоящето дело са приети (неоспорени от Д. П.) писмени доказателства, които при обсъждането им в съвкупност не оставят съмнение за наличието на дефицит в касата на Т., съответно имуществена вреда за работодателя в същия размер. При извършената на 24.06.2013 г. от служители от управление „Вътрешен контрол” на [фирма] внезапна проверка са съставени протоколи, един от които удостоверява липса от оперативната каса на Х. Т. в размер 616 257,10 лв. Протоколът е подписан от Т. без никакви възражения, напротив, в приложението към него той собственоръчно е изписал: „Удостоверявам, че парите ги няма в наличност”. В друг протокол от същата дата е констатиран дефицит от банкомата на филиала в размер в размер 146 300 лв. И този протокол е подписан от Т. без възражения и с изрична декларация, че „установената липса на парични средства, съгласно настоящата проверка, са в резултат на лични действия, без знанието и/или съдействието на колеги от филиала на банката”. В съставения за резултатите от проверката на филиал В. Одиторски доклад № 81/ 31.07.2013 г. подробно са посочени транзакциите, извършени от Т. и действията му по фиктивно зареждане на А. устройството с банкноти, както и документално са проследени действията му по системата „Vault”, довели до касовия дефицит. При тези доказателства не остава съмнение относно факта на причинената на работодателя вреда. Дали действията на Т. осъществяват състав на престъпление, е обстоятелство, което няма отношение към дисциплинарната отговорност на ищеца, за нея е от значение увредено ли е имуществото на работодателя. Не следва да се обсъждат доводите на ищеца във връзка със спазването на срока по чл.194 КТ. Фактическо твърдение да пропускане на този срок като основание за незаконосъобразност на уволнението не е въведено с исковата молба, нито по реда на чл.143 ал.2 ГПК, поради което и при липса на предпоставките по чл.147 ГПК, възможността да бъде въведено такова основание на иска е преклудирана. Предвид отговора на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, съдът не следи за спазването на този срок служебно и не може да приеме уволнението за незаконосъобразно поради пропускането му, без ищецът надлежно да се е позовал на това обстоятелство. При установените факти дисциплинарните нарушения, посочени в уволнителната заповед, са осъществени от ищеца. По силата на заповедта от 24.07.2012 г. и на длъжностните си задължения като „мениджър оперативна дейност”, той е бил длъжен да извършва внезапни проверки на оперативните каси и А. - устройството на филиала и да съставя протоколи за извършените проверки, но не е изпълнявал това си задължение. Касаторът не представя доказателства за осъществени проверки, нещо повече, не оспорва отрицателното фактическо твърдение на работодателя, че за периода, в който е изпълнявал длъжността „мениджър оперативна дейност” във филиал В. не е извършил нито една внезапна ревизия на оперативните каси и само една ревизия на банкомата. По силата на заповедта от 08.08.2012 г. е бил длъжен да контролира касовата дейност на Х. Т., като не е изпълнил това си задължение и не доказа, нито твърди, за посочения период да е извършил каквато и да е проверка на Т.. По силата на заповедта от 15.12.2012 г. Д. П. следвало (в състава на комисия) да извърши годишна инвентаризация на активите и пасивите на филиал В., при изрично възложена му отговорност за инвентаризацията на касовата наличност, счетоводните сметки и задбалансовите сметки. Ищецът не само не оспорва, че не е изпълнил тези си задължения, но признава изрично в обясненията си по чл.193 КТ пред работодателя, че само е подписал документите за инвентаризацията (в които удостоверява липса на дефицит), без фактически да е участвал в работата на комисията. Естеството на нарушенията е такова, че очевидно е в причинна връзка с търпяната от работодателя имуществена вреда от действията на Т.. Ако ищецът беше изпълнил задълженията си по длъжностна характеристика и в съответствие с действалите вътрешнобанкови регулации, в резултат на упражнения контрол до дефицит не би се стигнало или същият би бил констатиран по-рано, с което биха били предотвратени част от вредите. За периода, в който Димитър П. е изпълнявал длъжността „мениджър оперативна дейност” на филиала, дефицитът е съответно 394 176,60 лв на оперативна каса на Т. и 61 370 лв на А. устройството, обслужвано еднолично от него в нарушение на банковите регулации. С оглед размера на вредата, тежестта на нарушенията на ищеца е особено висока и обуславя налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание, независимо от прекомерната му служебна натовареност. Уволнението е законосъобразно, а тъй като обжалваното въззивно решение достига до противоположен резултат, то следва да бъде отменено изцяло. На ответника следва да бъдат присъдени разноските по делото за трите инстанции, но не изцяло. Касаторът прави възражение по чл.78 ал.5 ГПК за прекомерност на заплатеното от [фирма] адвокатско възнаграждение пред всяка от инстанциите. Като се има предвид, че в производството не е имало спор между страните по голяма част от релевантните факти и последиците им (такъв спор е създал първоинстанционният съд с решението си, а не ищеца), ВКС намира, че адвокатско възнаграждение от 4 500 лв в трите инстанции не съответства на фактическата и правна сложност на делото. Следва да се присъди част от това възнаграждение - до размер 1 500 лв, който съответства на сложността на делото - както и 95 лв платени от ответника държавни такси. По изложените съображения съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение на Софийски градски съд № 3253 от 15.05.2015 г. по гр.д.№ 17194/ 2014 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. З. П., Е. [ЕГН], [населено място],[жк], против [фирма], [населено място], Е.[ЕИК], иск по чл.344 ал.1 т.1 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 267/ 07.11.2013 г. на представителите Л. Х. и А. К.. ОСЪЖДА Д. З. П., Е. [ЕГН], [населено място],[жк], да заплати на [фирма], [населено място], Е.[ЕИК], 1 595 лв (хиляда петстотин деветдесет и пет лева) разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: