Р Е Ш Е Н И Е № 253 София, 17.10.2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на девети октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА при участието на секретаря Албена Рибарска и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА гр. дело № 2902/2014 година Производство по чл. 290 - 291 ГПК. С определение № 953 от 22.07.2014г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на [фирма], подадена чрез адв.Г., на въззивно решение №109 на Софийски апелативен съд, постановено на 23.01.2014г. по в.гр.д.№ 224/2013г. С това решение е потвърдено решението от 02.11.2012г. по гр.д. № 6016/2011г. на Софийски градски съд, I гражданско отделение, 13 състав. С последното е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу Б. Б. С. иск с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД за сумата 234 000 евро. В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване изцяло на предявения иск. Ответникът по касационната жалба чрез своя процесуален представител адв.Б.С. взема становище за неоснователност на същата. С цитираното по-горе определение № 953 от 22.07.2014г. касационното обжалване е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по обуславящия изхода на делото процесуалноправен правен въпрос “допустими ли са гласни доказателствени средства за доказване на смисъла на постигнатата между страните договореност, при наличието на документ за предаване на сумите на ответника”. Прието е, че с въззивното решение този въпрос решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Решение № 546/23.07.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 856/2009 г., IV г.о., ГК, и Решение № 524/28.12.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 167/2011 г., IV г.о., ГК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Ищцовото дружество [фирма] е предявило срещу Б. Б. С. иск с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД за сумата 234 000 евро. Ищецът е поддържал, че е сключил няколко договора за заем с ответника, на което лице в качеството му на заемател са били предадени 234 000 евро със задължение да ги върне както и, че за сключените договори за заем и предаването на паричните суми на ответника страните подписали разходни касови ордери за валута и разписки за договорите суми, които разписки удостоверяват получаване на паричните суми от ответника; че търси връщане на получените от ответника суми по сключени договори за паричен заем с твърдението, че последните не били върнати. За да обоснове извод за неоснователност на иска и да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел: че заемът за потребление е договор, с който заемодателят предава в собственост на заемателя пари, а заемателят се задължава да върне заетата сума; че същият е реален договор и се счита сключен не в момента, когато между страните е постигнато съгласие едната да заеме, а другата да получи в заем пари, а едва когато въз основа на това съгласие заетите пари бъдат предадени на заемателя; че представените по делото двадесет и два броя разписки установяват само предаване на суми в общ размер на 234 000 евро на ответника от дружеството-ищец, но не и поетото задължение на получателя да върне предадените му суми на ищеца. Приел е също, че ищецът с представените доказателства не е доказал твърдението си, че е предал на ответника 234 000 евро по силата на сключен между тях договор за заем; че не е ангажирал доказателства, че получените от ответника пари имат характер на „заета сума“ или сума, която подлежи на връщане след получаването й. Въведеното от ищеца искане за допускане на свидетели относно обстоятелствата, при които средствата са предоставени на ответника, е оставил без уважение с оглед недопустимостта на свидетелски показания за установяване на договори на стойност над 5000 лева. Приел е също, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че между представлявано от ответника дружество [фирма] от една страна и ищцовото дружество, по време на издаване на всичките представени с исковата молба двадесет и два броя разписки е съществувало правоотношение по договор за наем на недвижим имот. Съобразно това е обосновал извод, че наличието на това възмездно правоотношение установява несъстоятелността на развития във въззивната жалба довод, че за ищеца е възникнало вземане за връщане на получените от ответника суми само на основание доказване на реалното предаване на същите на насрещната страна. С процесуалните си действия по хода на производството и с решението си по поставения въпрос въззивният съд приел, че в процесния случай е приложимо ограничението на нормата на чл. 164, ал.1, т.З ГПК и гласни доказателствени средства за доказване на смисъла на постигнатата между страните договореност, при наличието на документ за предаване на сумите на ответника са недопустими. С посочените в определението по чл. 288 от ГПК по делото съдебни актове от обхвата на задължителната за съдилищата практика е прието: “Според чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. второ ГПК, свидетелски показания се допускат във всички случаи, освен ако се отнася за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5000 лева и не са сключени от съпрузи или роднини в определена степен на родство и сватовство. Ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева, не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености; ако страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните; при изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, характерът на преговорите, разменената кореспонденция и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. Заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. Когато такова реално предаване на сумата липсва, фактическият състав на сделката не е осъществен. В производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения. В случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. При липсата на писмен документ за предоставяне на сумата по заема, то забраната за разпит на свидетелите е налице, ако се цели установяването на заемното правоотношение, което е над определената в закона стойност. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя, е доказване на договора. При наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания”. Настоящият съдебен състав, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК намира за правилно разрешението на изведения по настоящото дело правен въпрос, възприето в цитираните решения на ВКС, каквато е и трайната практика на ВКС, обективирана и в други актове, постановени по реда на чл.290 ГПК. Съгласно последното при наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания като ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК , е неприложимо. При проверката по чл. 290, ал. 2 от ГПК на правилността на въззивното решение, съдът намира следното: Решението е неправилно. Предвид отговора на поставения процесуалноправен въпрос, разрешението, дадено от въззивния съд е неправилно. Отказът на съда да допусне свидетелски показания за установяване на причините и обстоятелствата, при които са предадени на ответника процесните суми е в нарушение на съдопроизводствените правила. Ищецът е поискал допускането на свидетелски показания относно факти, касаещи съществуващите отношения между страните преди и по време на предаване на сумите, т.е. свидетелските показания са поискани за установяване на обстоятелства извън кръга на визираните в чл. 164, ал.1, т.3 ГПК, поради което отказът на въззивния съд да допусне исканите доказателства е в нарушение на закона. В тази връзка касационното оплакване за неправилно приложение на процесуалните правила е основателно. Предвид гореизложеното, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено изцяло като неправилно по предявения иск с правно основание чл. 240 ЗЗД. С оглед характера на допуснатите процесуални нарушения, които налагат извършването на нови съдопроизводствени действия – допускане и разпит на поисканите свидетели, на основание чл. 293, ал. 2, пр. 2 и ал.3 ГПК след отмяна на въззивното решение делото следва да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг негов състав. В новото си решение въззивният съд следва да обсъди и събраните гласни доказателства по делото и въз основа на съвкупната преценка на целия доказателствен материал да формира извода си дали предаването на процесните суми е по заемно правоотношение или не. Въззивният съд, съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 2 от ГПК следва да се произнесе и по претенциите на страните за присъждане на разноските, направени по делото пред настоящата инстанция. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІI г. о. РЕШИ: ОТМЕНЯ въззивно решение №109 на Софийски апелативен съд, постановено на 23.01.2014г. по в.гр.д.№ 224/2013г. ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг съдебен състав. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: