1 Р Е Ш Е Н И Е № 18 София, 18 март 2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети януари две хиляди и единадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Стефка Бумбалова като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 619/2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производството е образувано по жалба на адв.Е. К.-К., служебен защитник на подсъдимия М. Т. Т., срещу въззивна присъда №109 от 14.10.2010г., постановена по внохд № 1284/10г. по описа на ОС-Варна. В жалбата се релевират всички касационни основания по чл.348 от НПК. Искането, което се прави е за отмяна присъдата на ОС Варна и оставяне в сила тази на РС-Варна. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище, че жалбата е неоснователна и въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. Подсъдимият Т. и защитата му, редовно призовани за съдебното заседание пред касационната инстанция, не се явяват. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 360 от 24.06.2010г., постановена по нохд № 2449/10г., РС-Варна е признал подсъдимия М. Т. Т. за виновен в това, че на 04.10.2009г. в[населено място], чрез използване на техническо средство, е отнел чужда движима вещ на обща стойност 135лева ,от владението на В. К., без нейно съгласие и с намерение противозаконно да я присвои, като до приключване на съдебното производство, открадната вещ е била върната, поради което и на основание чл.197, т.3 вр. чл.195, ал.1, т.4, пр.2 вр. чл.194, ал.1 и чл.55, ал.1 т.2 „Б” от НК му е наложил наказание пробация със следните пробационни мерки:задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от седем месеца, с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от седем месеца. В тежест на подсъдимия са възложени деловодните разноски. С въззивна присъда № 109 от 14.10.2010г., постановена по внохд № 1284/2010г., Варненският окръжен съд е отменил изцяло, атакуваната пред него първоинстанционна присъда, като е постановил нова, с която подсъдимият М. Т. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл.195, ал.1, т.4 вр. чл.194, ал.1, вр. чл.18, ал.1, вр. чл.58а, ал.4, вр. чл.55, ал.1,т.1 от НК, като му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл.68, ал.1 от НК, съдът е привел в изпълнение наказанието, наложено по нохд № 4090/06г. на В.-лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца. Подсъдимият е осъден да заплати деловодните разноски. Касационната жалба е неоснователна. На първо място, касаторът твърди, че протестът на прокуратурата срещу първоинстанционната присъда е бил недопустим, с оглед разпоредбата на чл.318, ал.2 от НПК.Тези възражения са неоснователни. Към момента на постановяване на първоинстанционната присъда, респективно този на депозиране на въззивния протест, горепосочената разпоредба е била изменена - ДВ бр.32 от 2010г., като е заличено второто изречение, обвързващо допустимостта на протеста с удовлетворяване на направените от прокурора искания. Първоинстанционното производство е проведено по реда на глава ХХVІІ от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, при което подсъдимият Т. е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл.372, ал.4 от НПК, като е постановил, че производството ще се проведе в рамките на диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на подсъдимия се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства.Провеждането на особената процедура дава възможност на съда да не събира доказателства, като в мотивите на съдебния си акт приеме за установи обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, позовавайки се именно на направените самопризнания и на доказателствата, събрани на досъдебното производство.По отношение на останалите въпроси по чл.301 от НПК, касателно съдържанието на присъдата, съдът дължи надлежно произнасяне. В рамките на диференцирата процедура, първостепенният съд е приел, че подсъдимият е осъществил с действията си състава на престъпление по чл.197, т.3 вр. чл.195, ал.1, т.4 вр. чл.194, ал.1 от НПК. С тези правни изводи не се е съгласила въззивната инстанция, която е упражнила правомощията си по чл.336, ал.1, т.1 от НПК, предвид наличието на съответен протест и обвинение за по-тежко престъпление, а именно това инкриминирано с обвинителния акт.С въззивната присъда, съдът е отменил изцяло атакуваната пред него първоинстанционна такава и е признал подсъдимия за виновен в извършването на престъпление по чл.195, ал.1, т.4 вр. чл.194, ал.1 вр. чл.18, ал.1 от НК. Правилно втората инстанция е приела, че не са налице предпоставките за приложението на привилегирования състав на кражбата, като правният анализ на елементите от състава на чл.197 от НК е в унисон с възприетото по този въпрос разбиране както в доктрината, така и в практиката. Независимо от това, въззивният съд е допуснал също нарушение при приложението на материалния закон, като е квалифицирал деянието на подсъдимия като опит. Признатите факти, подкрепени от доказателствата установяват, че престъпната деятелност на подсъдимия следва да се квалифицира като довършена кражба. Последната е типично резултатно престъпление, което е довършено с момента на промяна на фактическата власт по отношение предмета на посегателство, настъпила в резултат на деянието.Тази фактическа власт не е необходимо да е трайна, нито да са налице някакви разпоредителни действия с вещта. Неправилното приложение на материалния закон от въззивния съд не подлежи на корекция, тъй като производството пред касационната инстанция е инициирано само по жалба на подсъдимия, което преклудира възможността за утежняване на положението му, но прецизността изискваше да бъде констатирано. Няма спор, че при определяне на наказанието, което следва да се наложи на подсъдимия са относими правилата, визирани в чл.373, ал.2 от НПК, които препращат към нормата на чл.58а от НК. Възраженията , касателно приложимия закон във връзка с наказанието е безпредметно да бъдат обсъждани, тъй като де факто е постигнато прилагането на чл.55 от НК, което е най-благоприятното за подсъдимия и в двете редакции на чл.58а от НК. Индивидуализираното наказание от шест месеца лишаване от свобода, освен определено при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК, е и справедливо отмерено. Няма място за допълнително снизхождение от страна на настоящия съд.Направеното самопризнание е в обсега на релевантните за личността на дееца факти, като въззивният съд вярно го е оценил, в контекста на трайната съдебна практика-ТР № 1 от 06.04.2009г. на ВКС. Причините за извършване на престъплението, които се изтъкват в жалбата не са от естество, което да налага намаляване размера на санкцията. Предвид гореизложеното, атакуваната въззивна присъда следва да бъде оставена в сила. Водим от горното и на основание чл.354 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 109 от 14.10.2010г., постановена по внохд № 1284/2010г. по описа на Варненски окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: