Р Е Ш Е Н И Е № 60138/2021 г. София, 26.01.2022 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в открито съдебно заседание на осми ноември две хиляди двадесета и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА при участието на секретар Теодора ИВАНОВА изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА гр.дело № 723 /2021 година и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290-293 ГПК. Д. Д. М. от [населено място] - адвокат на САК, лично обжалва и иска да се отмени въззивно Решение № 260061 от 09.11.2020 година по В.гр.д . № 525/2020 година на ОС-Хасково , произнесено в производство по чл. 108 ЗС във вр. с чл. 54, ал.2 ЗКИР. С касационната жалба се релевира довод за недопустимост, поради нередовност на исковата молба и разгледан незаявен иск. Поддържа се довод за нищожност на въззивното решение , доколкото съдебно-техническата експертиза е част от съдебното решение , а същата не е приподписана нито от районния съдия, нито от състава на въззивния съд. Алтернативно се поддържат доводи за неправилност , поради допуснати съществени процесуални нарушения, резултат на необективна и едностранна преценка на доказателствата по делото, неизяснена фактическа обстановка относно кадастралните граници на имота от 1968 година , необоснованост. Ответникът по касация М. Г. К., чрез процесуалния си представител адв. С. А.- АК П. поддържа доводи за липсата на предпоставки за отмяна на обжалвания съдебен акт; счита ,че депозираната касационна жалба е неоснователна , а обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно , постановено в съответствие с материалния и процесуален закон . Претендират се разноските за защита пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на гражданска колегия след преценка на доводите на страните касаещи наличието на пороци на въззивното решение касаещи неговата валидност, процесуална недопустимост и правилност , в рамките на правомощията си по чл. 290-293 ГПК , намира : С посоченото решение , окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение № 225 от 27.05.2019 година по гр.д. № 1172/2018 год. на РС-Димитровград , с което е прието за установено по отношение на Д. Д. М. от [населено място] , [община] , че М. Г. К. от [населено място] е собственик на отразената графично между : т. 3; североизточния ъгъл на масивна жилищна сграда,находяща се в УПИ *, кв.46 по подробния устройствен план на [населено място] ; югоизточния ъгъл на същата сграда и т.4 от скицата,представляваща Приложение №1 към заключението на вещото лице ( стр.135 от делото) , реална част с площ от 3,8 кв.м., заснета погрешно в пространствените предели на УПИ * в кв.46 по подробния устройствен план на [населено място], област Хасково, вместо в пространствените предели на УПИ * и несъответно на вътрешната имотна граница между двата имота, като Д. Д. М. е осъдена да предаде на М. Г. К. владението на посочената реална част. Исковете за собственост и за погрешно отразяване в КК и КР на недвижимия имот с правно основание чл. 54, ал.2 ЗКИР , в останалата му част , за разликата до претендираната площ от 4,8 кв.м. са отхвърлени като неоснователни и недоказани . Със същото решение са отхвърлени предявените от М. Г. К. срещу Д. Д. М. искове с правно основание чл.109 от ЗС. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че съдебното исково производство е образувано по обективно съединените искове на М. Г. К. по чл. 54, ал.2 ЗКИР и чл. 108 ЗС, касаещи правилното ситуиране по плана на населеното място – [населено място], [община] и спор за собственост на реална част от ПИ с площ от 4,8 кв.м. , намиращи на границата на имотите , собственост на страните по спора, съответно УПИ *, собственост на ищцата М. К. и УПИ * , собственост на ответницата Д. М.. Приел, че ищцата е доказала собствеността на реална част от 3.8 кв.м.( три кв.м. и 0.8 ) , за която реална част е признато, че е нейна собственост, погрешно е отразена като част от имота на ответницата , поради което и последната е осъдена да предаде владението , на основание чл. 108 ЗС. По въпроса , обусловил допускане на касационното обжалване Законодателят , с разпоредбата на чл. 270, ал.1 и 2 ГПК макар и да визира нищожността като порок на съдебния акт с най-тежки последици , не дава легално законово определение. Съдържанието на понятието се извлича по пътя на тълкуването, основаващо се на характера на съдебното решение като едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правният спор. Валидността на съдебния акт предполага произнасяне от надлежния съд според изискванията за родовата и местната подсъдност, в пределите на правораздавателната власт на съответната инстанция , да е изготвено в писмена форма и да е подписано от съдбения състав, а в мотивите и диспозитива на решението да е изразена ясно волята на съда. Правната теория и съдебна практика като контра теза приемат, че нищожно е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. Процесуалната недопустимост на съдебния акт се обуславя от факти, които законодателя свързва с ненадлежното упражняване правото на иск, в т.ч. и когато съдилищата се произнасят по непредявен иск, или въз основа на нередовна исква молба Процесуалната недопустимост , като порок на съдебния акт може да бъде обусловена от ненадлежно упражняване правото на иск, липсата на процесуална легитимация на страните, респ. липса на правото на иск или липса на самото субективно материално право, чиято защита се търси в рамките на предявения иск. Процесуално недопустимо е и решението, с което не е дадена търсената защита при правна квалификация несъответстваща на твърденията на страните и доказаните факти/ в т. ч. и когато решението е произнесено по нередовна искова молба /, както и в хипотезите, в които съдът е дал защита в обем по-голям от търсената т. е. в хипотезите на plus petitum.Съгласно чл. 270, ал. 3, изр. последно от ГПК, ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Тази хипотеза следва да се разграничава от случаите, при които първата инстанция е разгледала предявения иск, но е дала неправилна квалификация на спорното право. В тези случаи е налице нарушение на материалния закон от страна на първата инстанция, което води до неправилност на постановеното решение, но не и до неговата недопустимост. Когато първата инстанция се е произнесла по предявения иск, но е дала грешна квалификация на спорното право, въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е задължен да даде вярната квалификация и да реши делото по същество. В този случай той няма правомощието да обезсилва решението на първата инстанция и да връща делото за ново разглеждане. Процесуалната недопустимост на съдебен акт се обуславя от нарушение на процесуалните правила свързани с надлежното упражняване на правото на иск, в т. ч. и при нередовна искова молба с противоречива обстоятелствена част и неясен петитум или несъобразяване на постановения съдебен акт по съществото на спора със заявеното като форма на правна защита и обем на търсената защита от страната –ищец и съответно от въведените в предметната рамка на спора възражения на ответната страна в рамките на защитата, т. е. при констатация за грубо нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес. Доколкото данните по делото не сочат на порок , даващ основание да се приеме ,че е налице нищожност или процесуална недопустимост на обжалваното решение , настоящият състав прима , че „порокът , изразяващ се е липсата на приподписване от съдебния състав на експертно заключение на изготвена скица , която индивидуализира спорната част на недвижимия исмот по иска по чл. 54, ал.2 ЗКИР, следва да се анализра в рамките на неправилността по см. на чл. 281 т.3 ГПК , като порок на съдебното решение. По основателността на касационната жалба С оглед на изложените по горе съображения и при данните по делото и закона , настоящият състав намира касационната жалба за неоснователна . Изводите на решаващия съд , че М. Г. К. е собственик на спорните 3,8 кв.м. от дворно място- реална част от ПИ с площ от 4,8 кв.м. , намиращи на границата на имотите , собственост на страните по спора, съответно УПИ *, собственост на ищцата М. К. и УПИ * , собственост на ответника Д. М., в [населено място], [община], и да уважи исковете , заявени на основания чл. 108 ЗС и чл. 54, ал.2 ЗКИР като установи и погрешното им заснемане в КК , са резултат на задълбочен и изключително пространствен анализ на доказателствата по делото, обсъждането им поотделно и съвкупно , и правни констатации относно приложимите правни норми в пълно съотвтествие с приетите за безспорно установени правно релевантни факти. Наведените с касационната жалба доводи за необсъждане на фактите , свързани с първата регулация от 1928 г. и съществуващата от този момент обща граница, както и обстоятелството,че от заключението на вещото лице Т. М. , в констативната част било отразено,че общата граница на регулационния план по картона от 1968г. е от североизточния ъгъл на къщата и не отговаря на цифровия модел на плана, са неоснователни , не отговарят на данните по делото, нито са от значение за крайния изход, доколкото тази единична експертиза е била оспорена по делото като е изслушана и тричленна съдебно-техническа експертиза. Този извод се базира на мотивите по решението на въззивния съд , с които е прието, че : „ от заключението на назначеното вещо лице Т. М. се установява, че съгласно действащия застроителен и регулационен план на [населено място], одобрен със Заповед № 123/1968г., имотната граница между двата процесни имота в по-голямата си част съвпада с дворищната регулационна линия, а също и че има несъответствие в нанесената на картона и на цифровия модел на плана граница между двата имота в участъка между жилищната сграда на ищцата и [улица]. По картона границата била фиксирана от североизточния ъгъл на сградата, а по платното на цифровия модел - по югозападния ъгъл на гаража. Със Заповед № 129/2002г. било одобрено изготвено служебно изменение на дворищната регулация за УПИ *, при което се урегулирал поземленият имот на основание § 8, ал.1 от ПЗР на ЗУТ. При издаване на скица за снабдяване с нотариален акт на М. К. . през 2013г. била издадена скица, съответстваща на картона, при което площта на УПИ * била 881.56 кв.м. Изготвено и нанесено било допълване на кадастралния план през октомври 2016г. със съществуващите строежи: пристройка, надстройка и гараж към съществуваща жилищна сграда в УПИ *.“ Неоснователно е и оплакването на касаторката , че при възприемане констатациите по експертното становище на в.л. Г. Р. съдът е кредитирал заключението без да изложи аргументи защо игнорира първоначалната експертиза , изготвена от вещото лице М., доколкото решаващият съд е обсъдил обстойно двете експертни заключения . Несъгласието на касатора - адвокат Д. М. с крайния правен резултат не обосновава излагането на доводи, които не намират опора в данните по делото. Правните изводи на съда се базират на възприетото допълнително заключение на вещото лице пред първата инстанция според констатациите на което: „по кадастралния план от 1928 г. спорният участък попада в пространството между източната граница на имот 320 (т.3 - т.4) и западната граница на имот 319 (т.19 до т.21). По регулационния план от 1928г. в по-голямата си част (3 кв.м.) спорната площ попадала в парцел 2-319, кв.50, а 0.8 кв.м. попадат в улицата на север от парцелите по плана от 1928г. По копията на плана от 1968г., предоставени от Агенцията по геодезия, картография и кадастър, от община Димитровград и по скицата към Заповед № 27/19.05.1976 г. на главният архитект на Окръжен народен съвет — Хасково, процесната площ била част от парцел *, кв.46. По скицата към Заповед № 129/18.02.2002г. спорната площ в по-голямата си част(2.6 кв.м.) попадалала в УПИ *, а останалите 1.2 кв.м. попадали в УПИ * кв.46. По цифровия модел, който се поддържал в община Димитровград, процесните 3.8 кв.м. били част от имота на ответницата – УПИ *, кв.46.“ , както и на възприетите като обективни свидетелски показания . От фактическа страна изводите на съда са в съответствие и с изготвените регистри , посочени от тричленната експертиза , изслушам от въззивната инстанция , която е констатирала , че по оцифрения от фирма „Пирингео“ ООД регулационен план от 1968 година „ спорните 3,8 кв.м . /според решението на РС-Димитровград/ попадат в двата съседни УПИ,като в УПИ * кв.м. се включват 1,8 кв.м. и в УПИ * се включват 2 кв.м.Същото е положението и по оцифрения от ЕТ“Дего-Т* Н*“ регулационен план.“ Според заключението за процесните имоти не са налице несъответствия по отношение на общата им дворищно регулационна линия-между оригинала на регулационния план нанесен върху специален картон с метална вложка одобрен през 1968 г..Не е налице несъответствие по отношение очертанията на сградите.Налице е несъответствие в оспорвания участък на имотната граница между оригинала на кадастралния план нанесен върху специален картон с метална вложка одобрен през 1968г. ,което се изразява в това,че съгласно оригинала на плана, имотната граница е по източната фасада на жилищната сграда на ищцата по делото и към настоящия момент спорният участък е фактически в имота , собственост на ответницата д. М. . Изложените мотиви налагат извод , че касационната жалба е неоснователна , обжалваното решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено. По довода , че е налице незаконосъобразност на обжалваното решение , изразяваща се в обстоятелството , че в потвърдения от въззивната инстанция дипозитив на първата инстанция , е посочена скица –приложение по заключение на вещото лице , индивидуализираща спорната реална част , предмет на защита с исковете по чл. 108 ЗС и чл. 54, ал.2 ЗКИР : С оглед на изложените общи мотиви по настоящото дело, съставът на касационния съд приема , че въззивното решение не страда от порок, от групата на отменителните основания по чл. 281 т.1-3 ГПК . Незаконосъобразност би била налице при непълнота на съдебния акт , в случая този на първата инстанция , само ако визираната скица е посочена като „неразделна част от съдебното решение“. По делото тази скица е неразделна част от експертното становище, депозирано под формата на „приложение“ при разглеждане на делото от първата инстанция , надлежно подписано от лицето- екеперта , което го е изготвило и защитило в открито съдебно заседание, съобразно правилата на чл. 195-203 ГПК. Базирайки се на това заключение, решаващият състав на съда е индивидуализирал (описал точно) границите на спорната реална част в мотвите и дипозитива , който факт не може в никакъв случай да се счита за незаконосъобразност, респ. порок на съдебното решение , който може да наложи задължителна служебна проверка от страна на втората инстанция за законосъобразностспоред дадените задължителни разяснения по т.1 на ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС касателно правомощията на втората инстанция при инстанционния контрол като въззивна инстанция. По направеното искане за присъждане на разноски: При изхода на спора пред касационния съд , следва да се уважи само искането за присъждане на разноски за касационното производство на ответника по касация М. Г. К. . Съгласно представения Списък на разноските и договора за правна помощ и съдействие № 7/22. 01.2021 година искането следва да се уважи за сумата от 1200 лв.( хиляда и двеста лева ). По изложените съображения и на основание чл. 293 , ал.1 и ал.2 ГПК, Върховният касационен съд , състав на второ отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение № 260061 от 09.11.2020 година по В.гр.д . № 525/2020 година на ОС-Хасково , произнесено в производство по чл. 108 ЗС във вр. с чл. 54, ал.2 ЗКИР . ОСЪЖДА Д. Д. М. , с постоянен адрес [населено място], [община] ЕГН [ЕГН] да заплати на М. Г. К. от [населено място] ЕГН [ЕГН] сумата 1200 лв. ( хиляда и двеста лева ) , направени разноски за защита пред касационния съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :