Ключови фрази
* Неустойка


1


Р Е Ш Е Н И Е

40

София, 13.05.2010 година


Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори март две хиляди и десета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ

ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА

ЕМИЛ МАРКОВ

При участието на секретаря Н. Такева

изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 566/2009 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК, образувано по касационна жалба на “Феста Холдинг” АД – [населено място] против решение № 119 от 25.02.2009г. по гр.д.2332/08г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила решение от 10.01.2008г. по т.д. 0699/06г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от касатора против Агенция за приватизация – [населено място] и Агенция за следприватизационен контрол – [населено място] искове с правно основание чл.92 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД.

Касаторът е поддържал оплаквания за постановяване на обжалвания съдебен акт в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и необоснованост на направените от решаващия съд правни изводи – основания по чл. 281, т.3 ГПК. По – конкретно са развити доводи за противоречие на изводите на решаващия състав с нормата на чл.188 ГПК / отм./ и чл.220 ГПК / отм./- с оглед поддържаното съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и на чл.20, чл.99 и чл.65 ЗЗД, чл. 17, ал.3 Конституцията на Република България и пар. 9б, ал.1 ДР ЗППДОП / отм./- съответно, относимо към поддържаното нарушение на материалния закон.

Ответникът по касация – Агенция за приватизационен и следприватизационен контрол – [населено място] излага съображения за неоснователност на подадената касационна жалба.

С определение от 30.11.2009г. постановено по делото е допуснато касационно обжалване на решението на въззивния съд на основание чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:

С решението, предмет на касационно обжалване, състав на Софийски апелативен съд е приел, че с договора за цесия от 21.09.1999г., сключен между Агенция за приватизация, “ Лазур” АД и “ Феста холдинг” АД, с който АП в качеството й на цедент е прехвърлила на “ Лазур” АД своите парични вземания, произтичащи от приватизационните договори за продажба на обособени части на “ Лазур” ЕАД, “ Феста” АД е декларирал, че с цедирането на тези вземания, Агенцията е изпълнила своите задължения към него, произтичащи от сключения между тях приватизационен договор и ответникът по спора се е освободил от поетите по същия договор задължения по отношение на приватизационната продажба на обособени части от приватизираното дружество. Направен е извод, че уговореното с чл.16 от приватизационния договор, произтича именно от вземанията спрямо купувачите на обособени части от приватизираното дружество и същите са били погасени, с оглед изявлението, направено от “Феста “ АД в цесионния договор, от което е изведено и погасяване на задължението по чл.35.1 на същия договор, свързано с отговорността на продавача.По отношение на последващия договор за цесия, с който “ Лазур” АД е прехвърлил на ищеца – сега касатор тези вземания е прието, че договора не е произвел действие, тъй като към момента на неговото сключване, вземанията не са съществували в патримониума на цедента.

Поставеният от касатора материалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд с обжалваното решение е относно приложението на чл.99 ЗЗД, в хипотеза на неконсолидирано право на вземане, по което цедента, без съгласието на цесионера е приел плащане и правните последици от тези действия спрямо вътрешните отношения между цедента и цесионера и значението им за валидността на заявено изпълнение и съответствуващия му отказ от права, произтичащи от приватизационен договор между цедента и трето лице, направено от това лице, с оглед цесията. Поддържано е противоречие между приетото с обжалваното решение, съответствуващо на разрешенията дадени с решение от 01.07.2005г. по гр.д. 1046/2004г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 889/06г. на ВКС, ІІ т.о. и решение по гр.д. №8461/59г. на ВС, ІІ г.о. и приетото с решение № 698/23.10.2008г. по т.д. 306/08г. ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №308 от 19.04.2005г. по гр.д. 580/04г. на ВКС, ІІ т.о., за това, че когато цедираното вземане не е обявено на длъжника, цесията не произвежда действие и вземането не се счита прехвърлено от стария на новия кредитор.Това противоречие е обусловено от извода на решаващия състав, както и мотивираното от посочените като съответствуващи му решения на ВКС, че цесията е произвела своето действие, независимо от това, че цедента не е уведомил длъжника и е приел плащане от него.

Настоящият състав на ВКС, с оглед посочените различни разрешения на материалноправния въпрос, дадени с решение №698/23.10.2008г. по т.д. 306/08г. ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №308 от 19.04.2005г. по гр.д. 580/04г. на ВКС, ІІ т.о. и обжалвания съдебен акт, със съответствуващите му като правни разрешения на същия въпрос - решение по гр.д. 1046/2004г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 889/06г. на ВКС, ІІ т.о. и решение по гр.д. №8461/59г. на ВС, ІІ г.о, на основание чл.291, ал.1 ГПК приема следното:

Договорът за цесия се дефинира като такъв, при който се осъществява промяна в облигационната връзка, чрез промяна на активната страна в нея или това е договорът за отстъпване на едно вземане от досегашния му носител на едно трето, чуждо на тази връзка лице. Този договор се определя още като каузален, неформален и консенсуален. Негов предмет е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува, към момента на сключване на договора, и да е прехвърлимо/ каквито по принцип са имуществените права/. От тези общи правила се извежда и действието на цесията спрямо страните по нея, спрямо длъжника и спрямо трети лица. Със сключване на договора, т.е. с постигане на съгласие, вземането преминава от цедента / неговия носител към същия момент/ върху цесионера / приобретателя на вземането/. Към този момент цедента престава да бъде кредитор във вътрешните му отношения с цесионера, тъй като съобразно предмета на договора, цесионера с постигане на съгласието придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало към същия момент, заедно с акцесорните му права – арг. чл.99, ал.2 ЗЗД, така както нормата легално определя предметния обхват- обем и състав на цедираното право. Следователно, за да премине вземането върху цесионера е достатъчно единствено постигнатото съгласие между него и досегашния носител на вземането и съответно със самото прехвърляне, договорът се счита за изпълнен поради изчерпване на предмета му. По отношение на длъжника, обаче, цесионният договор няма действие, докато цесията не му бъде съобщена от цедента- чл.99,ал.4 ЗЗД. Този извод произтича не само от посочената норма, но и от това, че длъжника не участвува в цесионния договор и съответно не е обвързан от него, поради което преди нотификацията, той може да изпълни на цедента напълно валидно и да се освободи от задължението, като сделките на длъжника с цедента могат да бъдат успешно противопоставени на цесионера. Или, за да породи действие спрямо длъжника цесията следва да бъде съобщена от цедента- чл.99, ал.3 ЗЗД. Съобщението, обаче, не е елемент от фактическия състав, който поражда действие между страните по договора. Цедираното право преминава върху цесионера със сключване на договора. Значението на съобщаването е регламентирано единствено с оглед обвързването на длъжника от договора за цесия и поради действието му спрямо третите лица- чл.99 ал.4 ЗЗД. Или до съобщаването на .цесията се създава едно релативно правно състояние, което е корелативно зависимо от поведението на цедента, като в този случай законът охранява интересите на цесионера, само ако цесията е договорена като възмездна. В тази връзка, се поставя и въпросът за липсата на регламент за отговорността на цедента в случаите, при които той не изпълнява задължението си за уведомяване на длъжника и приема плащане по вземането, въпреки сключения договор, съобразно който той вече не е носител на прехвърленото вземане. Въпросът намира своето разрешение, единствено по отношение на възмездните цесии, като разпоредбата на чл.100, ал.1 ЗЗД се тълкува разширително във връзка с термина “ съществуване на вземането” при определяне отговорността на цедента – т.е. тази отговорност е налице както когато вземането не съществува, така и когато вземането е нищожно, унищожено, непрехвърлимо, прекратено, погасено по давност или когато е реализирано преди съобщението до длъжника. По този ред се извежда легално определената отговорност на цедента по смисъла на обсъжданата норма. Във всички останали случаи, обаче, такава отговорност не може да бъде изведена по пътя на тълкуването.

От изложеното следва, че в хипотеза на чл.99 ЗЗД, вземането преминава върху цесионера със самото сключване на договора за цесия и той става от същия момент негов носител, докато договора има действие спрямо цедирания длъжник и трети лица след съобщаването й, което поражда действие само след осъществяването му от цедента.

С оглед разпоредбата на чл.291, ал.1 ГПК, ВКС, в настоящия си състав приема за правилна практиката, обективирана с обжалвания съдебен акт и съответствуващите му като правни изводи - решение по гр.д. 1046/2004г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 889/06г. на ВКС, ІІ т.о. и решение по гр.д. №8461/59г. на ВС, ІІ г.о,

По допуснатото касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и поставения в тази връзка въпрос относно действието на договора за цесия в отношенията между цедента и цесионера,в случай, при който цедента без да нотифицира цесията приема плащане по нея, настоящият състав счита,че правната уредба на института не дава възможност за ангажиране отговорността на цедента при цесиите, по които не са поети изрично насрещни задължения.

За пълнота на изложението, настоящит съдебен състав, споделя становището, последователно застъпвано и в доктрината, че с оглед развитие на правната уредба на института, следва законодателят да регламентира възможност и за цесионера да извърши валидно съобщаване на цесията. Още повече, че в тази насока в исторически план – чл. 318 ЗЗД / отм./ е бил налице изричен регламент, чието отпадане е неоправдано именно с оглед избягване възможността за недобросъвестност на цедента.

По основателността на касационната жалба:

Касаторът е направил оплакване за неправилност на решението на въззивният съд, поради нарушение на материалния закон – нормата на чл.20 ЗЗД. Оплакването е свързано с изводите на въззивният съд, относно това, че съгласно клаузата на чл.4 от договора за цесия, сключен между Агенция за приватизацията и „ Лазур” АД на 21.09.1999г.,ищецът по спора – сега касатор е заявил изпълнение на задълженията, поети към него с чл.16 респ.чл.35.1 от приватизационния договор, сключен между него и АП. Страната е развила разбирането си, че съдът не е тълкувал, съобразно правилата на чл.20 ЗЗД тази клауза, като не е изяснил действителната обща воля на страните, не я е съобразил с приватизационното правоотношение, не е отчел, че клаузата на чл.16 и чл.35,.1 от приватизационния договор са били договорени в полза на „ Лазур” АД, в качеството му на титуляр на правата възникнали по пар. 9б, ал.1 ДР ЗППДОП / отм./. Поддържано е още, че общата воля на страните при договориране на цесията по процесния цесионен договор е свързана с изпълнение на задължението на АП да предостави постъпленията, произтичащи от продажба на обособени части на дружеството, както и, че касаторът бил заявил изрично в обсъждания чл.4 от договора за цесия, че изпълнение на спорните задължения по приватизационния договор ще настъпи след сключването му и след изпълнение на предвидените в него условия.

Оплакването е неоснователно.

На 21.09.1999г. между Агенция за приватизация, „ Лазур” АД и „ Феста ” АД е бил сключен договор, с който АП е прехвърлила на „ Лазур” АД вземанията, произтичащи от приватизационните договори за продажба на обособени части от „ Лазур” АД, като е посочено, че цедирането е в изпълнение на задължения, поети с договора за приватизация, с който касатора е станал собственик на 63% от капитала на „ Лазур” АД. Със същия договор – чл.4 - “Феста” АД - “потвърждава и декларира, че с прехвърлянето по силата на настоящия договор на вземанията от страна на Агенцията на „ Лазур” АД, Агенцията е изпълнила своите задължения към „Феста„ АД, произтичащи от приватизационния договор и Анекс № 1 към него и имащи отношение към приватизационните договори за продажба на обособени части от „ Лазур” АД – [населено място], сключени на основание чл.33 и чл.35 от ЗППДОП”/ буквално/.

На тълкуване подлежат неясните, двусмислени уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна са предмет на спор между страните. При всяко тълкуване на договорно установени права и задължения, обаче, съдът е задължен да изясни само изявената воля, като не я подменя, тъй като чрез тълкуване не може да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. Критериите регламентирани от чл.20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното, следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля.От изложеното следва, че на тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът при тази своя дейност, която е обективна се съобразява с изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени нейното съдържание. Следователно, необосновано касаторът счита, че решаващият състав неправилно е тълкувал волята на страните по обсъждания договор и най – вече направеното от него изявление.Фактически невярно е поддържаното, че чл.4 съдържа изявление за въвеждане на условие, свързано с изпълнението на всички обективирани в договора задължения, за да се счита за правопогасяваща направената уговорка. Такова условие не е договорено, както е видно от по-горе възпроизведения буквално текст. Касаторът е заявил изрично, че със самото прехвърляне т.е. със сключване на договора, който съобразно чл.1.1. влиза в сила с подписването му, е налице изпълнение на приватизационния договор по отношение на продажбата по реда на чл.35 ЗПППДОП / отм./ на процесните обособени части от приватизираното дружество. Освен това, съобразно вече изложеното по отговора на поставения въпрос, действието на цесията между цедента и цесионера е незабавно, като със сключване на договора цедираното вземане преминава директно в патримониума на цесионера, без да са необходими други фактически или правни действия.Поради това и изявлението на касатора с обсъжданата клауза е в пълно съответствие с правилата на института. След като носител на вземанията, с подписване на договора за цесия вече е “ Лазур” АД, то и договора по отношение на цесионера е изпълнен, тъй като е реализиран неговия предмет- прехвърлено е вземането. Изричното признание на кредитора за изпълнение на договорно поето задължение има погасяващ ефект, поради което и юридическите факти настъпили или осъществени чрез определено активно или пасивно поведение след това, са правно ирелевантни спрямо правоотношението, което е прекратено с това признание, поради изчерпването му и което вече не е източник на права и задължения, с оглед декларираното изпълнение. Освен това тълкуването на договора се осъществява не единствено спрямо бъдещото му изпълнение или неизпълнение, както неправилно счита касатора, изложил доводи в тази насока, с оглед неизпълнение на задължението на АП да уведоми цедираните длъжници, а само във връзка с текста обективиращ волята на страните, след изясняване, на който и спрямо който, се извършва последваща преценка за изпълнение или неизпълнение на договора съобразно предприетите действия.

Неоснователно е разбирането на касатора, че задължението по чл.16 от приватизационния договор, произтича директно от разпоредбата на пар. 9б, ал.1 ДР ЗППДОП / отм./, поради което за спора е ирелевантно както сключването на договора за цесия, така и изявлението за изпълнение на договорно поетите с приватизационния договор задължения от страна на АП. Действително, произтичащото от изрична законова норма вземане, създава задължения за правните субекти които законът посочва като длъжници по него и по принцип няма пречка да бъде предмет на договор за цесия като длъжникът цедира вземането, което дължи по закон. Произтичащото от закона вземане, възникнало в полза на едно лице, обаче, създава самостоятелно задължение за длъжника по него. Освен това, като директно изискуемо, то е изпълняемо и се осъществява принудително в полза на своя носител. След като от изричния законов регламент, установяващ вземането не произтича задължение за допълнително сключване на договор или на каквито и да били допълнителни правни действия, които да определят неговите правни последици, то и не е налице зависимост между допълнително сключените договори с предмет такова вземане, които зависят единствено от волята на страните и възможността то да се реализира директно, така както предписва законовата норма, която го регламентира. Или ако както твърди касаторът пар.9б, ал.1 ДР ЗППДОП /отм./ създава вземане за приватизираното дружество, то може да бъде осъществено директно, тъй като негов източник ще бъде закона. В разглеждания случай, обаче, обсъжданата разпоредба е диспозитивна – създава правна възможност, а не правно задължение и поради това не съставлява директно регламентирано от закона право, възникнало непосредствено в полза на „ Лазур” АД, поради което негов източник е договор, а не закона. Необосновано в тази връзка е и разбирането, че чл.35 от приватизационния договор създава самостоятелни права, върху придобито по пар.9б ЗПППДОП / отм./ вземане. Още повече, че и от самия договор се изяснява, че клаузата е в раздел V озаглавен-“ отговорности при неизпълнение, лошо или забавено изпълнение “, а и тя самата установява отговорност при неизпълнение на поетите по чл.16 и 17 от договора задължения. Всъщност, така е и претендирана от ищеца, още с исковата молба, като основание за търсената по исков ред отговорност.

Касаторът е направил оплакване за нарушаване от страна на въззивния съд на правилото на чл.99, вр. чл.65 ЗЗД.Страната е поддържала, че в случаите на чл.65, ал.3 ЗЗД при изпълнение чрез прехвърляне на вземане вместо дължимото, цесията поражда погасителен ефект само при изпълнение на цедираното вземане. Подробно е развит довод, за относимостта на изпълнението на цедираното вземане към изпълнението на задължението на цедента по чл.99, ал.3 ЗЗД, действието на нотификацията в отношенията между цедента и длъжника, както и доводи за необходимост от консолидиране на вземането, свързано с правнопогасителния ефект на цесията. Направен е извод за неправилност на изводите на съда за това, че със сключения договор за цесия се погасявали задълженията на АП, поети с приватизационния договор.

Оплакването е неоснователно.

За да бъде прието, че е налице хипотезата на чл.65, ал.3 ЗЗД или, че цесията е реализирана в изпълнение на едно задължение, то цесионерът следва изрично да заяви, че приема прехвърленото вземане вместо изпълнение на съществуващо в негова полза задължение. В противен случай не може да се говори за цесия с погасително действие, а само за цесия, с оглед евентуалното погасяване на вземането. Изложеното до тук, обаче, пряко касае единствено правоотношението между цедент и цесионер и е довод за определяне на цесията като възмездна / т.е. като такава, по която срещу прехвърляне на вземането е поето изрично насрещно задължение /, като в този случай тя би се свързала с отговорността на цедента спрямо цесионера във връзка с изричната разпоредба на чл.100, ал.1 ЗЗД. За основателността, обаче на предявения от касатора иск, който третира неизпълнение на поето задължение от ответника по приватизационния договор, тези съображения са ирелевантни. Те биха имали правно значение единствено и само, ако клаузата на чл.4 от обсъждания договор за цесия е била обвързана с определено условие – напр., че погасяване на задължението по чл.16 и 17 от приватизационния договор ще настъпи, само след събиране на цедираните вземания или след изпълнение на всички клаузи договорени между цесионер и цедент и в този смисъл ще бъде налице изпълнение на задълженията по него. Тъй като, обаче, страните не са договорили никакви условия, а изявленията на касатора в чл.4, са недвусмислени и освобождават АП от задълженията й поети с приватизационния договор във връзка с осъществяване на приватизационните продажби на обособени части, като изпълнението на тези задължения е обвързано единствено със сключването на договора за цесия, то й изложените доводи не променят крайния извод на въззивния съд.

Касаторът е направил довод и за неправилност на решението във връзка с нарушение на правилото за неприкосновеност на частната собственост. Разбирането е обвързано с твърдението, че правото на вземане на продажната цена на обособените части, произтича директно от нормата на § 9, ал.1 от ДР ЗППДОП/ отм./ и с правата в тази насока на приватизираното дружество, които били защитени от чл.17 на Конституцията и по този начин се отнасяли към института на собствеността и нейната неприкосновеност. Доводите са правно ирелевантни за спора. Както вече бе отбелязано §9б, ал.1 ДР ЗППДОП /отм./създава една правна възможност, а не императивно заложено право и с нейното осъществяване или неосъществяване не се накърнява правото на собственост на дружеството, което е предмет на закрила от Конституцията на Република България. Този извод произтича от това, че възможността за реализиране на процесното вземане е била предмет на сключени договори между страните, уговорките по които, зависят от тяхната воля. Доколкото, страната обвързва поддържаното нарушение с нереализиране на вземане,което произтича от договорно поети задължения, то и неговата дължимост или недължимост не може да доведе до нарушение на правилото за неприкосновеност на частната собственост, след като е налице специален регламент, по който се реализира договорната отговорност.

Касаторът е направил оплакване за съществени нарушения на процесуалния закон и по- конкретно на разпоредбата на чл.188 ГПК / отм./ поради това, че при произнасянето си въззивният съд не е съобразил, че с решение № 836 от 03.11.1998г. на Агенция за приватизацията е била открита процедура за приватизация на десет обособени части от „ Лазур” ЕАД, сред които и процесните три продажби, а значението на този факт за спора се извеждал от чл.9б, ал.1 ДР ЗППДОП / отм./. Развито е разбиране, че тъй като източник на правото на „ Лазур” АД да получи договорената цена от купувачите на обособени части от него е именно цитираната законова норма, то това определя и съдържанието на приватизационното правоотношение като съставно- както от нормите на приватизационния закон, така и от договорната обвързаност на приватизационния договор в каквато връзка е чл.16 от последния.Направен е извод, че с оглед именно това съображение декларацията на касатора, за изпълнение на поетите с този договор задължения в тази връзка е ирелевантна и поради това неправилно е приетото от въззивния съд за това, че вземането по чл.35.1 от този договор е погасено.

Оплакването е неоснователно.

Както вече бе изложено, пар. 9б, ал.1 ДР ЗППДОП /отм./ регламентира правна възможност, реализирането, на която е поставено изцяло в дискрецията на органа по чл.3 ЗППДОП / отм./, чието разрешение е необходимо за да останат в разпореждане на предприятието паричните постъпления от приватизацията на обособени части. С оглед това, че нормата не създава задължение за превеждане на тези парични постъпления, то не е налице и императивно заложено право на вземане. Поради това и твърдяното от касатора вземане, произтичащо от продажба на обособени части от приватизираното дружество има единствено договорен характер, т.е. произтича от договорната обвързаност между страните, а не от закона, в какъвто контекст го е разгледал и въззивния съд. За да е налице основание за касиране на решението, то допуснатото процесуално нарушение следва да бъде съществено т.е. отразило се на постановения правен резултат. В тази връзка поддържаното за необсъждане на направените с въззивната жалба съображения и доводи на въззивника – сега касатор, като непроменящи постановения правен резултат във връзка с вече изложеното по съществото на спора, не съставляват такова основание.Не променя тези изводи и поддържаното нарушение на чл.220 ГПК /отм./. Преклузията на възраженията, свързани с иска на цесионера – “Лазур” АД срещу длъжниците – купувачи на обособените части от дружеството няма относимост към направеното от касатора с обсъждания чл.4 от договора за цесия изявление и неоснователността на предявения от него иск, поради липса на обективен и субективен идентитет на споровете. Освен това, страната не е посочила конкретно кои права и възражения, счита относими към повдигнатия правен спор, с оглед развитото разбиране за нарушение на чл.220 ГПК.

С оглед изложеното, обжалваното решение, чийто краен резултат е правилен, следва да бъде оставено в сила.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 119 от 25.02.2009г. по гр.д.2332/08г. на Софийски апелативен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: