Р Е Ш Е Н И Е № 410 гр. София, 27 януари 2012г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми септември, две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ : ФИДАНКА ПЕНЕВА КЕТИ МАРКОВА при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н. д. № 1710/ 2011 година Касационното производство е образувано по жалби на частния обвинител и граждански ищец Г. Р. Н., от [населено място], обл. Шуменска, действаща като непълнолетна със съгласието на своята майка Р. Н. Ю., депозирана чрез нейния повереник адв. Г. Т., и на подсъдимия Р. Р. М., от същото село, чрез неговия защитник- адв. Н. Т., срещу въззивно решение № 47 от 6. 04. 2011г., на Апелативния съд- [населено място], наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 47/ 2011г., по описа на съда, с което е изменена, в частта й за наказанието, и потвърдена в останалата, присъда № 2 от 17. 01. 2011г., по НОХД № 854/ 2010г., на Шуменския окръжен съд, наказателно отделение. В касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец Г. Р. Н. се релевира довод за явна несправедливост на наложеното наказание, поради неговата заниженост- отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Заявява се искане за отмяна на въззивното решение и потвърждаване на първоинстанционната присъда. Жалбоподателката, редовно призована, не се явява в съдебно заседание пред касационната инстанция и не изпраща процесуален представител. Постъпила е молба от нейния повереник, съдържаща изявление в подкрепа на доводите и исканията в касационната жалба, становище за неоснователност на жалбата, подадена от подсъдимото лице, и искане да се даде ход на делото в отсъствие на страната. В касационната жалба на подсъдимия Р. Р. М. се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, а наложеното му наказание е явно несправедливо- отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК. Искането е за отменяване на решението и връщане на делото за ново разглеждане- на прокурора, алтернативно- за оправдаване за престъплението по чл. 142, ал. 2, т. 3 НК и намаляване размера на наложените наказания за останалите престъпления. Подсъдимият, лично и чрез своя служебен защитник, поддържа жалбата в съдебно заседание пред настоящата инстанция, по изложените в нея съображения и тези в представената писмена защита, със заявените в алтернативен порядък искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че и двете касационни жалби са неоснователни, поради което счита, че обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбите, становищата на страните, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец Г. Р. Н.- непълнолетна, действаща със съгласието на Р. Н. Ю.- нейна майка, е неоснователна. Касационната жалба на подсъдимия Р. Р. М. е неоснователна. С първоинстанционната присъда Окръжният съд- гр.Шумен, наказателно отделение, е признал подсъдимия Р. Р. М., от [населено място], за виновен, и го е осъдил, както следва: 1. В това, че на 4/ 5. 06. 2010г., край [населено място], обл. Шуменска, се е съвкупил с лице от женски пол, ненавършило 18- годишна възраст- Г. Р. Н., като я принудил към това със сила и заплашване, на основание чл. 152, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1, т. 2 НК, и чл. 58а НК- на четири години лишаване от свобода. 2. В това, че на 4/ 5. 06. 2010г., край [населено място], обл. Шуменска, е извършил действия с цел да удовлетвори полово желание без съвкупление, с Г. Р. Н., чрез използване на сила и заплашване, на основание чл. 150, ал. 1 НК, и чл. 58а НК- на две години и осем месеца лишаване от свобода. 3. В това, че на 4/ 5. 06. 2010г, в [населено място], и [населено място], обл. Шуменска, отвлякъл другиго- Г. Р. Н., ненавършила 18 години, на основание чл. 142, ал. 2, т. 3, предл. 2, вр. ал. 1 НК и чл. 58а НК- на шест години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 НК, е определил на подсъдимия Р. М. едно общо наказание в размер на най- тежкото, а именно- шест години лишаване от свобода, при строг първоначален режим на изтърпяване, в затвор от закрит тип. На основание чл. 59, ал. 1 НК е зачел предварителното задържане на подсъдимия, считано от 6. 06. 2010г. Осъдил е подсъдимия М. да заплати на Г. Р. Н. общо сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 4. 06. 2010г., като е отхвърлил гражданския иск в останалата му част, като недоказан. Присъдил е разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимия. Постановил е разпореждане с веществените доказателства по делото. С обжалваното въззивно решение Апелативният съд- гр.Варна, наказателно отделение е изменил първоинстанционната присъда в наказателно- осъдителната й част, като е намалил размера на наложеното наказание лишаване от свобода- по чл. 142, ал. 2, т. 3, вр. ал. 1 НК, и чл. 58а, ал. 1 НК- на четири години и осем месеца. Намалил е до същия размер и общото наказание, определено на жалбоподателя по реда на чл. 23, ал. 1 НК, което е постановил да се изтърпи при първоначален общ режим, в затворническо общежитие от открит тип. Потвърдил е присъдата в останалата й част. ПО ЖАЛБАТА на подсъдимия Р. Р. М.: Неоснователен е доводът в касационната жалба, че незаконосъобразно подсъдимият е бил признат за виновен и осъден по предявеното му обвинение, описано в пункт 3, за деяние, квалифицирано по чл. 142, ал. 2, т. 3, предл. 2, вр. ал. 1НК, в какъвто аспект единствено е ограничил и развил възраженията си в подкрепа на релевираното отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. При касационната проверка ВКС намери, че при безспорно установените по делото фактически обстоятелства, материалният закон в тази си част, е приложен правилно. Доказано е, че непълнолетната пострадала Н. е била мотивирана от дееца да напусне сватбеното тържество, на което присъствала, а след това и принудена от него да се качи в автомобила му чрез употребата на физическа сила- дърпане, запушване на устата, нанасяне на удари. След автоматичното заключване на вратите след привеждане в движение на МПС, обективно тя се е оказала и лишена и от възможността да го напусне, дори и при наличния реален риск за живота и здравето й. Обстоятелството, че отвличането на жертвата и отвеждането й на безлюдно място, извън селото, е било с цел осъществяване на замислените от касатора полови престъпления- изнасилване и блудство, не променя изводите за престъпната съставомерност на обсъжданото деяние. Ето защо, при така очертаните данни, правилно инстанциите по същество са заключили, че инкриминираното деяние субсумира всички обективни и субективни елементи на състава на престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 3, предл. 2, вр. ал. 1 НК, включително и по- тежко квалифициращият деянието признак, а именно непълнолетието на пострадалото лице. В този смисъл законосъобразно е била ангажирана наказателната отговорност на дееца по обвинението, в тази му част. Идентичен довод на релевирания в касационното производство по приложението на закона е бил поддържан и пред въззивния съд, който отхвърляйки го като неоснователен, със своето решение му е дал задълбочен и аргументиран отговор, основан на закона и доказателствата по делото, съобразно изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК. Поради това и преповтарянето им от настоящата инстанция е безпредметно. Позоваването на Решение № 305 от 19. 07. 2010г., по н.д. № 275/ 2010г., на ВКС, І н.о. е некоректно, тъй като инкриминираното деяние е извършено след промяната на чл. 142 НК (ДВ, бр. 26/ 2010г.), и за съставомерността на това престъпление, законът не държи сметка за целта на дееца, за разлика от предишната редакция на текста, обсъждана в цитирания съдебен акт, съобразно фактологията на третирания в него конкретен казус. Неоснователни са също и възраженията относно наличието на съществени нарушения на процесуалните правила, обуславящи касационната отмяна на проверявания съдебен акт. Не е вярно, че обясненията на подсъдимия не са били проверени съвкупно с останалия събран по делото доказателствен материал, а са приети безкритично, предвид разглеждането на делото при условията на диференцираната процедура на съкратено съдебно следствие. Освен, че самият той, лично и чрез защитника си, е обективирал воля за приложение на глава ХХVІІ- чл. 371, т. 2 НПК в производството пред първата инстанция, признавайки изцяло и в пълен обем фактите по обвинителния акт, и двете инстанционни съдилища са изпълнили в пълен обем вменените им с нормата на чл. 372, ал. 4 НПК задължения, а именно- да преценят дали самопризнанието на дееца се подкрепя от формираната в досъдебното производство доказателствена съвкупност. В мотивите на присъдата и въззивното решение се съдържа подробен и аргументиран доказателствен анализ, в синхрон с принципните изисквания на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107 НПК, както и аргументираните съображения на съдилищата да приемат наличието на осъществените от жалбоподателя престъпни деяния, с предложената в обвинителния акт правна квалификация. Развитата от окръжния и апелативния съд процесуална дейност не показва отклонение от действащия процесуален регламент и задължителната съдебна практика по приложението му- ТР № 1/ 2009г. на ОСНК. В този смисъл въззивният съд подробно е обсъдил същността на приложената в случая диференцирана процедура, нейните различия от общия ред за разглеждане на наказателните дела, наличието на изискуемите законови предпоставки и спазването на приложимите процесуални правила. Изложените съображения са съответни на закона, поради което и настоящият касационен състав ги споделя изцяло. Неоснователна е и следващата група възражения, касаещи съдържанието на обвинителния акт. Не е вярно, че същият не съдържа описание на действията на подсъдимия, чрез които са осъществени обективните и субективни признаци на инкриминираните престъпни състави. Налице са всички реквизити на обвинителния акт, съгласно чл. 246 НПК и ТР № 2/ 2002г. на ОСНК, а съдържанието му изчерпва всички правно релевантни обстоятелства, формиращи рамката на обвинението в съдебната фаза на процеса. Ето защо, при отсъствието на допуснато съществено процесуално нарушение от прокурора при изготвяне на обвинителния акт, за съда не е имало основание да прекрати съдебното производство и върне делото в предходна процесуална фаза. Направеното с жалбата основно искане- за отмяна на решението и присъдата и връщане на делото на прокурора, не може да бъде удовлетворено, по две основни съображения: освен, че в случая не е налице претендираното процесуално нарушение, ВКС поначало няма подобно правомощие- след изменението на чл. 354, ал. 3 НПК, делото може да се върне на първоинстанционния или на въззивния съд, но не и директно на прокурора. Доводът за явна несправедливост на наложеното наказание, подкрепен с аргументи за неговата завишеност по размер, е неоснователен. Липсва основание за ревизиране на обжалвания съдебен акт в частта му за размера на наказанието лишаване от свобода, наложено на жалбоподателя за престъплението, квалифицирано по чл. 142, ал. 2, т. 3, предл. 2, вр. ал. 1 НК, което е най- тежко, и поради това водещо във формираната при условията на чл. 23, ал. 1 НК реална съвкупност от престъпления. Наказанието е определено при условията на чл. 58а, ал. 1 НК, в рамките на предвиденото в закона, и след редукцията му по правилата на цитираната материалноправна норма, предвид разглеждането на делото при условията на съкратено съдебно следствие, по глава ХХVІІ НПК, на основание чл. 373, ал. 2 НПК. Съдилищата са отчели всички релевантни обстоятелства, рефлектиращи върху вида и размера на наказанието, което следва да изтърпи конкретният подсъдим- високата обществена опасност на престъплението и тази на дееца, смекчаващите и отегчаващи отговорността му обстоятелства. Взети са предвид всички съществуващи смекчаващи обстоятелства- чисто съдебно минало, липсата на противообществени прояви, добрите характеристични данни на касатора, като осъществявайки своите контролни правомощия, касационният съдебен състав не намери други такива, които да са били игнорирани, или тяхната относителна тежест да е била подценена. Налице са обаче и отегчаващи обстоятелства, които законосъобразно са рефлектирали при индивидуализацията на наказанията. Всички отчетени обстоятелства са изцяло извън съставомерните признаци на инкриминираните престъпни състави, поради което, съобразно критериите на чл. 56 НК, те законосъобразно са взети предвид при отмерване на санкциите. В този смисъл ВКС не констатира нарушения от посочената категория, като прие, че така определени, наказанията, наложени на жалбоподателя за всяко от трите отделни извършени в съвкупност престъпления, съответно: четири години и осем месеца лишаване от свобода- по чл. 142, ал. 2 т. 3 НК (след намаляването му от втората инстанция); четири години лишаване от свобода- по чл. 152, ал. 2, т. 1 НК; и две години и осем месеца лишаване от свобода- по чл. 150, ал. 1 НК, са съобразени с целите, визирани в чл. 36 НК, и принципа за съответствието им с извършените престъпления, уреден с нормата чл. 35, ал. 3 НК. Общото наказание, по чл. 23, ал. 1 НК също е определено в законосъобразен размер. Предвид изложените съображения, касационната инстанция счита, че наказанието, наложено на подсъдимия Р. М., не съдържа характеристиките на явната несправедливост, регламентирана като отменително основание, съобразно критериите на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. Присъденото обезщетение в полза на непълнолетната гражданска ищца Г. Н., действаща със съгласието на майка си Р. Ю., общо в размер на 20 000 лв., също е определено в законосъобразен и справедлив размер. Като са констатирали присъствието на фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, съдилищата са отчели претърпените болки и страдания в резултат на всяко от отделните извършени спрямо нея престъпни посегателства и правилно са заключили, че присъдената парична сума е достатъчна да репарира претърпените неимуществени вреди. Липсва основание да се приеме, че обезщетението е завишено, както се поддържа в жалбата на Р. М., като се съобрази възрастта на пострадалата- на 14 навършени години към датата на деянията, обстоятелството, че преди престъпленията същата не е имала полови контакти, наличието на множество травматични увреждания, сочещи на интензитета на упражнената принуда, цялостното отражение на случилото се върху нейната психика, преживяната остра стресова реакция, рефлектираща и върху бъдещото й емоционално и психично развитие. ПО ЖАЛБАТА на частния обвинител и граждански ищец Г. Р. Н., непълнолетна, действаща със съгласието на своята майка Р. Н. Ю.: Единственият довод, релевиран в касационната жалба на частния обвинител е за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия М. наказание- за престъплението по чл. 142, ал. 2, т. 3 НК. Както вече се изтъкна по- горе, наказанието от четири години и осем месеца лишаване от свобода е отмерено законосъобразно и справедливо, при спазване на всички правила за определяне на санкцията, която деецът следва да понесе за конкретното престъпно деяние. За да намали размера на наказанието до посочения, апелативният съд е отчел конкретната степен на обществена опасност на инкриминираното отвличане, подбудите на извършителя, неговата лична степен на обществена опасност, както и всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Верни и съобразени с конкретиката на настоящия казус са съображенията на въззивната инстанция, че засилената наказателна репресия за престъпленията от този вид е продиктувана от удовлетворяване на обществените очаквания за по- строгото наказване на съвсем различни по своя характер и специфика отвличания, поради което редукцията на наказанието на жалбоподателя, съгласно чл. 58а, ал. 1 НК, следва да се извърши на базата на достатъчно високия поначало специален минимум, фиксиран в закона- седем години лишаване от свобода. Липсва процесуален механизъм за удовлетворяване на искането, формулирано в жалбата- да се отмени въззивното решение в обжалваната му част и се потвърди първоинстанционната присъда, с която е наложено по- високо по размер наказание лишаване от свобода. Дори и жалбата на частния обвинител да беше основателна (какъвто процесният случай не е ), в настоящото, първо по ред касационно производство, настоящата инстанция не разполага с правомощието да отмени или измени въззивния съдебен акт, като увеличи размера на определеното с него наказание, предвид действащата процесуална регламентация. Ето защо, като намери, че изтъкнатите в жалбите на подсъдимия и частния обвинител и граждански ищец доводи са неоснователни, ВКС прие, че като постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон, обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 47 от 6. 04. 2011г., на Апелативен съд- гр.Варна, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 47/ 2011г., по описа на съда. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: